Писах това писмо и във темата за татковците обаче мисля че е редно да се пусне и тук. (ако модераторите нямат нищо против 
)
Едва ли има смисъл да описвам колко много харесвам форума ВГ-мама. Мисля, че всяка майка приема този форум като близък приятел.
Така както с приятел можем да споделим притесненията си а и да потерсим отговори на въпросите от живота. Във форума намирам много важни отговори, свързани с детето ми, със семейството ми и със самата мен.
Точно по тази причина искам да споделя опита си със семействата, които в момента си задават въпроса „ Да присъства ли бащата при раждането?”.
Когато разбрах, че съм бременна бях и щастлива,
и уплашена. 
Страхът ми беше свързан с вече един неудачен опит да имам дете. Боях се, че и този път нещастието ще ме сподели. Не смеех да се надявам, защото знаех, че още веднъж няма да преживея болката, която изпитах от загубата. За разлика от мен съпругът ми беше убеден, че всичко ще е добре и когато поглеждах в очите му сърцето ми подсказваше „Ако вярваш така, както той вярва - ще успееш”.
И аз повярвах не на лекарите, не на бога, повярвах на него,
на мъжа който държеше ръката ми и с очите си ми казваше „Сигурен съм, бъди и ти”.
Така минаха трудните месеци на бременността ми. През този период преживях много лоши и плашещи моменти, но когато Петър слагаше ръката си на корема ми, а от там му отговаряше с почуквания нашия син, аз спирах да се страхувам и се надявах на добър завършек. Тук е мястото да ви кажа, че с мъжа ми изчетохме много литература за бременността и раждането. Искахме да направим всичко по най-добрия начин. Освен че четохме, ние обсъждахме и се интересувахме от мнението един на друг. Така един ден стана въпрос как ще раждам (с упойка или без, в коя клиника и. т.н.). Попитах мъжа ми „Ще дойдеш ли с мен в родилното?”. По очите му разбрах, че го е страх, но също така бях уверена, че без него няма да се справя. Не исках да настоявам и може би затова търсих мнения на лекари, психолози и просто хора, които имат мнение по въпроса. Искам да отбележа, че срещнах повече противници за присъствието на бащата в родилната зала и със всеки ден ми ставаше все по-страшно. Една сутрин се събудих и усетих, че днес ще се срещна със сина си.
Събудих Петър. Той отвори очи и когато разбра какво става ме взе за ръката, така както направи когато разбрахме, че съм бременна. Отново повярвах, че не съм сама. От този момент нататък той не изпусна ръката ми, беше с мен когато ме болеше, беше с мен когато разбрахме, че нашия син не е добре и за да се роди ще му трябва помощ, беше с мен когато вадиха детето ми с форцепс, беше с мен когато капка по капка губих кръвта си, а лекарите се опитваха да ме спасят, беше с мен когато видях най-красивите очи на света, очите на моето дете 
и те точно така както и очите на татко му, бяха сигурни, че ще успеем.
Затова искам да кажа на всички мъже: „Вземете жена си за ръката в този момент, не я пускайте и тя никога няма да забрави какво сте направили за нея”.
Обичам те миличко!!!!!!!!!!!!!!
)Едва ли има смисъл да описвам колко много харесвам форума ВГ-мама. Мисля, че всяка майка приема този форум като близък приятел.
Така както с приятел можем да споделим притесненията си а и да потерсим отговори на въпросите от живота. Във форума намирам много важни отговори, свързани с детето ми, със семейството ми и със самата мен.
Точно по тази причина искам да споделя опита си със семействата, които в момента си задават въпроса „ Да присъства ли бащата при раждането?”.
Когато разбрах, че съм бременна бях и щастлива,
и уплашена. Страхът ми беше свързан с вече един неудачен опит да имам дете. Боях се, че и този път нещастието ще ме сподели. Не смеех да се надявам, защото знаех, че още веднъж няма да преживея болката, която изпитах от загубата. За разлика от мен съпругът ми беше убеден, че всичко ще е добре и когато поглеждах в очите му сърцето ми подсказваше „Ако вярваш така, както той вярва - ще успееш”.И аз повярвах не на лекарите, не на бога, повярвах на него,
на мъжа който държеше ръката ми и с очите си ми казваше „Сигурен съм, бъди и ти”.Така минаха трудните месеци на бременността ми. През този период преживях много лоши и плашещи моменти, но когато Петър слагаше ръката си на корема ми, а от там му отговаряше с почуквания нашия син, аз спирах да се страхувам и се надявах на добър завършек. Тук е мястото да ви кажа, че с мъжа ми изчетохме много литература за бременността и раждането. Искахме да направим всичко по най-добрия начин. Освен че четохме, ние обсъждахме и се интересувахме от мнението един на друг. Така един ден стана въпрос как ще раждам (с упойка или без, в коя клиника и. т.н.). Попитах мъжа ми „Ще дойдеш ли с мен в родилното?”. По очите му разбрах, че го е страх, но също така бях уверена, че без него няма да се справя. Не исках да настоявам и може би затова търсих мнения на лекари, психолози и просто хора, които имат мнение по въпроса. Искам да отбележа, че срещнах повече противници за присъствието на бащата в родилната зала и със всеки ден ми ставаше все по-страшно. Една сутрин се събудих и усетих, че днес ще се срещна със сина си.
Събудих Петър. Той отвори очи и когато разбра какво става ме взе за ръката, така както направи когато разбрахме, че съм бременна. Отново повярвах, че не съм сама. От този момент нататък той не изпусна ръката ми, беше с мен когато ме болеше, беше с мен когато разбрахме, че нашия син не е добре и за да се роди ще му трябва помощ, беше с мен когато вадиха детето ми с форцепс, беше с мен когато капка по капка губих кръвта си, а лекарите се опитваха да ме спасят, беше с мен когато видях най-красивите очи на света, очите на моето дете и те точно така както и очите на татко му, бяха сигурни, че ще успеем.Затова искам да кажа на всички мъже: „Вземете жена си за ръката в този момент, не я пускайте и тя никога няма да забрави какво сте направили за нея”.
Обичам те миличко!!!!!!!!!!!!!!
Но лично за себе си бяхф избрала да преживея раждането на децата си сама.Просто така се чувствах по-спокойна!И не съжалявам.Всичко е въпрос на психика,нагласа и избор!