Мечта за дете или чувство за дълг

Когато завърших гимназия, съвсем естествено кандидатствах и ме приеха, но точно по това време майка ми,(с която живеехме сами) остана без работа и се наложи да се откажа от ученето и да започна спешно работа, за да ни издържам. Нещата се нормализираха за няколко години и точно когато щях да кандидатствам, ме оперираха по спешност, оказа се, че се е наложило да премахнат и двете ми маточни тръби. Бях на 25г. и единствения начин да имам дете беше ин витрото. Понеже всичко е плащане под масата, доктора който ме оперира ми прибра всички пари, с които смятах да уча. Неприятното е, че си беше оставил ръцете и две години по-късно ме отвориха пак да махнат уж киста и сраствания. И отново пари под масата. Бях се забила на неприятно работно място, с хора, които не харесвам и голяма част от тях на много ниско интелектулано ниво, но търпях, за да плащам на некомпетентни, корумпирани "доктори", за да се закрепя здравословно. Към тези моменти нямах сериозна връзка, защото средата ми беше неподходяща. Междувременно ме тъпкаха с хормони, заради нещо новопоявило се уж и ми казаха, че трябва да ме отворят трети път, което щеше да ми е четвърта коремна операция, защото имам един апандисит преди това. Ами отказах. Пиех си хаповете вярвайки на поредния некадърник, от които си докарах фиброаденом на гърдата и отново операция, за премахването му. На 29 години срещнах Мъжът, поне това си мислех тогава, и като решихме, че ще ставаме семейство му разкрих всички неща без да крия нищо. Безкрайна беше радоста ми като той ме прие въпреки всичко, и се съгласи да водим борбата за дете заедно. Оженихме се и за шесте ни години брак навъртяхме 5 опита ин витро, като след първия се случиха поредица от кошмарни събития. Направиха ми стимулация и пункция с 10см. т.нар.киста. Тогава бях неграмотна по темата и го позволих. Оказа се, че не е било баш киста, а някакви капсулирани съсиреци от предишните операции(заради пропускане на докторите да ми назначат след всяка от операциите кръворазреждащо). Та на първия опит след пункцията, около 10 дни по-късно(даже имах и трансфер), вдигнах много висока температура, която стигна до 43 градуса, която наложи операция по спешност. Тогава Бог и д-р Стаменов ме изкараха от дупката. Вкараха ме в операционна отрупана с лед, защото нищо не повлия високата температура. Преди да ме вкарат се простих с близките си с поглед, защото вече не можех да говоря. Бях сигурна, че това ми е последния ден. Но оцелях. Без един яйчник. След това се отключиха редица проблеми при мен, паник атаки, косопад, инсулинова резистентност. В един момент бях като развалина. След операцията и мъж ми си показа рогата, но аз тогава неглижирах, може би заради всичко, което ме сполетя или заради наивна надежда, че всичко ще се оправи. Е живяхме заедно, в брак общо 6 години и правихме още 4 опита заедно, но нищо не се получи. Първата пункция след операцията я преживях почти като самоубийство. След това навъртях десетки и всеки път отивах със страх, защото ми беше ясно, че всичко може да се обърка много бързо. След известно време установих, че само аз напъвам за нови опити, търпя си гадната работа, за да събирам пари, мъж ми показа някои черти, които ги нямаше в началото  и като поставих въпроса ребром се оказа, че всъщност той не искал деца.И като разбрал, че не мога да имам, се надявал да се откажа, ама пропуснал да ми го сподели. Както и някои други неприятни подробности. А аз му бях споделила, че няма да се откажа, защото искам дете и го искам от цялото си сърце и цялата си душа, и че по един или друг начин ще бъда мама. Разведох се. Мой приятел ми предложи да ми стане донор на генетичен материал. Мислих много и приех. Нямах никакво време за губене с един яйчник 5 неуспешни опита и на 37г. нямаше какво да чакам. Получи се от раз, с един единствен ембрион на ЕЦ. Няма да описвам бременността и съпътстващите проблеми. Родих нормално, секцио можеше да ми струва и живота. И въпреки, че преживяхме кошмарни колики и към днешна дата иска само на ръце, ревлива е и е изискваща, аз съм щастлива. Обичам я, чаках я цял живот, загърбих всичко и всички, за да я има.Не съм живяла преди това. Сега на 38г.,другия месец ще бъда студентка първи курс(късно е, знам), но вече всичко има смисъл. Започнах лекичко да боря ИР, започвам рестарт, макар и късничко. ТЯ освен мечта е и стимул за всичко.Донесе светлина в живота ми и слънце в дните ми. Дано Бог я пази и дано успея да бъда добър родител.

Ми....не обичам деца.Дразнят ме колко са досадни и ревливи.Аз също през живота си не съм общувала или държала малко дете или бебе,и като дойде едно такова до мен,само се моля да си тръгне,понеже нямам идея какво да го правя и изглеждам малоумно
Ииии да,обожавам кучета и котки и се радвам на всяко срещнато за разлика от децата..
На 25 съм,знам,че имам още време да си поживея,но и аз като вас почвам да си мисля за дете (само едно! Първо,че не ги харесвам както казах и второ,един път престраша ли се да мине през този ужас,наречен "раждане" ,втори път със сигурност няма да има!) но сякаш е повече по задължение....Искам дете за да зарадвам приятеля ми,който иска,но си мълчи защото знае,че аз не искам.Искам за да зарадвам и баща ми,но самата аз не искам....не искам да не спя по цяла вечер,не искам да не мога да изляза да пия едно кафе на спокойствие,а и още повече ме плаши тази следродилна депресия,в която приятеля ми не вярва,а аз един път бях изпаднала в депресия и не мисля,че мога да премина втори път през това нещо . Не знам и аз...не искам да нямам дете ,ама и не искам да имам.
Ииии,момченцата пък винаги са ми били нааай-най противни.Честно,ако някой ден се навия да забременея и се окаже,че е момче,ще го бартеросам с някое момиченце толкова мъки и накрая - МОМЧЕ.Не,не...не може