Кой е любимият ви виц? Нека се посмеем заедно... - 23

КОЙ преВЗЕ КОНСТАНТИНОПОЛ И ДРУГИ НЕБИВАЛИЦИ

-Виж сега, мойто момиче, и аз бях като теб -говореше старата госпожа по български Хаджиниколова. -Дойдох долу-горе на твоята възраст, и също като теб исках да променя света. Първият ден четох на учениците от своята поезия... Голямата част заспаха, само една двойка момче и момиче останаха будни, понеже се целуваха на последния чин.
-Добре де -усмихна се младата учителка по история госпожа Вечерникова. -Знам, че реалността е много по-различна от това, което ни обясняваха в университета. Ще подходя подобаващо. Няма да изисквам много от тях, в началото. Първо ще се опознаем.
-Пак ти казвам, колежке. Аз бях сигурна, че под вещата ми опека от малкото селско училище ще изгреят поне две-три поетеси и десетина писатели от ранга на Хемингуей. Първата година им четях “Да убиеш присмехулник“, сега съм щастлива ако със взимането на диплома за средно образование са научили азбуката...
-Ще се справим, някак си. Нали сме тийм, нали имам колегите зад гърба си... -Жулиета Вечерникова беше решила да гледа позитивно на нещата и черните прокоби на възрастната й колежка въобще не стигнаха до нея. В крайна сметка днес бе първият й работен ден, бе минала какви ли не практики, и бе сигурна че ще се справи.
Влезе в класната стая на шести клас с усмивка и поздрави.
-Здравейте ученици, аз съм Жулиета Вечерникова, новата ви госпожа по история. Приятно ми е да се запознаем.
Никой не й обърна внимание. Само един нахакан младеж с наболи мустаци и черни слънчеви очила я погледна отдолу до горе, цъкна одобрително с език и се обади:
-Госпожа или госпожица? Да знам дали да се хабя?
-Госпожица. А ти си?
-Мехмед, баш ми е драго. Много сладка рокличка.
-Благодаря, но не е прието да обсъждаш облеклото на учителите.
-А, госпожице, да си имаме уважението. На учителите дрехите не ме интересуват, само на младите даскалки.
-Както и да е -Вечерникова отвори учебника и се загледа в първия урок, преговора.
-Деца, започваме от началото. Първият ми въпрос към вас е много лесен – Кой е превзел Константинопол?
Гробна тишина... Разговорите спряха и всички започнаха усърдно да гледат в мобилните си телефони, през прозореца, в краката си... Навсякъде, но не и към чакащата отговор учителка.
-Мехмед, на теб този въпрос ще ти се стори лесен, нали? -обърна се тя към момчето с тъмните очила.
Той на свой ред се замисли, почеса се по главата, свали си очилата и погледна младата даскалка в очите.
-Госпожице, не знам какво са ви говорили за мен, но уверявам ви, че по-голямата част са чисти лъжи. Няма как да докаже някой, че аз съм го взел...
-Той беше, аз го видях! -извика весело друг рано мутирал тинейджър от далечния край на стаята. -Признай си бе, цървул!
-Не ме излагай пред мацката, Антоне! -скочи на свой ред Мехмед. -С малко флиртове и усмивки тройката тука ми е в кърпа вързана!
-Нямах това предвид, млъкнете и двамата -намеси се учителката. -Ученици, този материал сте го учили миналата година, помислете, припомнете си. Имало е обсада... Много скъпоценности са били изхвърлени тогава в Златния рог...
Тишината и празните погледи не я обезкуражиха.
-Добре де, почваме по ред на номерата. Искам Анета, номер едно, да стане, да се представи и да каже кой според нея е превзел Константинопол.
-Не бях аз, госпожо, обаче видях Антон да се навърта покрай бюрото ви. Може да е взел златото за новото си гадже, оная фръцла от шести Б.
-Ревнуваш -озъби й се Антон. -Откакто те зарязах не си спряла да ме тормозиш!
-Антон беше, госпожо -намеси се Биляна, -Аз съм трети номер, и Анета ми е най-добрата приятелка. -А оная лесна кифла от шести Б сигурно е получила и златото, и и всичко, дето е изчезнало...
Докато Жулиета седеше на бюрото си, хванала главата си с две ръце, младежите ставаха, представяха се и излагаха собствената си теория за превземането на Константинопол и за изчезването на златото му. В крайна сметка се наложи мнението, че Мехмед и Антон са невинни и сигурно някой мръсник от шести Б е отмъкнал всичко тайно в междучасието.
В средата на часа учителката взе дамската си чанта и излезе от час. Очите й бяха пълни със сълзи. Чувстваше се огорчена и обидена, имаше усещането че учениците й се подиграват.
В коридора се сблъска с Пехливанов, учителят по физическо. Беше облечен в бял потник, от който на огромни храсти изскачаше буйната му растителност. От врата му висеше свирка.
-Лелееее, здрасти колежке -лъстиво я огледа той и свойски сложи мечешката си лапа на рамото й. От косматите му мишници замириса на пот, ефект, който Пехливанов намираше за много мъжествен. -Ти си новата, по история, нали? Казаха момчетата, че си яка кукличка. Приятно ми е, Пенчо.
-Жулиета.
-Жулиета, много хубаво име. Нямаше ли такъв филм едно време, с Леонардо ди Каприо? И тая бе, как се казваше... Клеър Дейнс? Нали тя беше Жулиета? Ама май умряха накрая, тъпа работа. Да не си кръстена на филма?
-Долу-горе -неуверено се усмихна учителката. -Преди фирма е имало пиеса, на Шекспир.
-Може, всякакви ги има тия дни. Как върви, наливаш ли знания в младите умове?
-Какви знания, та те ми се подиграват... -подсмръкна Жулиета.
-Кой ти се подиграва? Какво ти казаха? -настръхна Пенчо. -Да не те е хванал някой за дупето? Ръчичките ще му счупя...
-Не знаят кой е превзел Константинопол...
-В тая стая ли са? Изчакай...
Напереният космат Пенчо влезе с ритник в класната стая и мощно наду свирката, младите хора вътре на секундата се умълчаха...
-ГАДИНИ! МИШКИ! ИМАТЕ ПЕТ МИНУТИ ДА ВЪРНЕТЕ КОНСТАНТИНОПОЛ! -изкрещя той с цяло гърло. -ПОСЛЕ ИДВАМ И ПОЧВАМ ДА ВИ ПРЕТЪРСВАМ ЕДИН ПО ЕДИН!
Учителят по физическо затвори врата отвън и подари най-широката си усмивка на Жулиета:
-Много скъп ли беше тоя Константинопол, а?
-Ужас...
-Айде ела, ще те заведа при директора, може пък и да помогне.
Почукаха на офиса на господин Зверев. Нищо. Човекът си беше пуснал в Интернет репортаж от снощната среща на любимия си футболен отбор, не бе успял да го гледа по време на прякото предаване. Имаше огромното желание, даже бяха седнали с кумеца пред телевизора с литър гроздова... Обаче бутилката свърши преди края на първото полувреме, и те заспаха на дивана долу-горе тогава, прегърнати.
Точно в този момент директорът си доспиваше, сложил крака на бюрото. Сепна го поредното почукване. Поизправи се, свали краката и с делови глас изрева:
-Влез!
-Шефче, карам ти новата мацка, историчката -започна угоднически да нарежда Пенчо. -Много я тормозят нейните. Май имало нещо изчезнало...
-Влез мойто момиче, кажи сега, какво става? -предразполагащо започна Зверев.
-Подиграват ми се, всички -почти шепнешком продума Жулиета. Гледаше надолу, бе готова всеки момент да заплаче. -Никой не може да ми отговори кой е превзел Константинопол... Имам усещането, че за Мехмед Завоевателя никой в това училище не чувал...
-Мехмед, Мехмед... -замисли се директорът. -Ми той Мехмед не е ли баш в твоя клас, където беше сега? Шести В? Съмнява ме той да го е взел, не е лошо момче, познавам го. Той вярно си пада по тънката част, ама чак завоевател... Ние с бате ти Пенчо едно време какво ги правехме...
-Аз ги стреснах малко -намеси се физкултурникът по потник. -Заплаших ги с обиски!
-Трудна работа -поклати глава Зверев. -От шест години работя с тоя клас. Там каквото е изчезнало, до сега не сме го намерили... Няма да го върнат. Майстори са. Виж там от къде да намерим друго такова... Константинопол.

*Ако ви е харесал разказа, споделете го!
Много разкази от книгите на Луи в сайта:
http://storieslui.com/infobg/3
Приятно четене!