Лоши отношения с роднини

Родителите също са били деца. Значи тези неща се събуждат и у тях. Тук все пак говорим за порастнали хора, за които вдетиняването не е норма, а симптом.

Разбира се, че не е добре. Разликата е, че детето е продукт на родителя, а не обратното. Обиждайки детето си, ти често обиждаш собствената си работа като родител. Децата не си избират родителите, но в даден момент трябва да могат да израстнат в самостоятелни индивиди и да се разграничат от поведение, което не намират за пристойно. Един родител също не може да очаква да възпитава детето си докато то не остараее. В даден момент, ако тази работа не е свършена, продължаващите опити стават вредни вместо полезни. Съвсем друго е да си там за съвет, опора, подкрепа.

На мен ми е интересно тези, които са в лоши отношения с близките си (визирам родителите, защото лели, чичо, братовчеди - не е толкова важно да си в добри отношения) разбрали ли са защо така се получава, да попитат отсрещния, да анализират ситуацията, да се опитат от своя страна да изчистят неяснотите и т.н. Правят ли го? Или директно се обиждат и щом получат лошо отношение - дават същото от своя страна. Не говоря тук за директен тормоз, побой и т.н. извращения в отношенията, за които е оправдана дистанцията.
Направи ми добро впечатление и споделеното от christina1980, която каза как отношенията с близък човек са претърпяли положително развитие, но тя е преодоляла егото си и са решили заедно проблема.

Не го решихме заедно, ние не сме се карали, просто аз спрях да разговарям поради много лошо отношение към мен и детето ми. Детето порасна, аз се успокоих и им простих. Те също искат да поддържаме нормални взаимоотношения. Към днешна дата не тая лоши чувства.
Тяхното дете е много възпитано и го поканих за кръстник на Малкия ми син.

Не говоря с майка ми повече от 10 години. Миналата седмица отидох да я видя, още на втория час започна по тънкия начин да си проси услуги от мен, да ми намеква, че ще трябва да я гледам и какво ли още не. След 5 часови разговори с нея стана ясно, че следващата ни среща ще е най-вероятно след 10 години. Не ми пречи и честно казано не ми пука особено. Колкото по-рядко се виждаме, толкова по-добре ще ми е на мен

При подобни неразбирателства е хубаво да се общува, да. Но мисля, че рядко хората в семейството комуникират открито за чувствата си. Аз лошо отношение не давам, ако някой се държи кофти с мен се отдръпвам и толкова. Но е доста възможно чрез комуникация подобни неща да се изчистват и да не се стига дотам. Не съм го правила, обаче.

ММ десет години не е говорил с майка си, защото е смятал, че тя е виновна за развода. По негови думи пораснал, поумнял и си оправили отношенията. А тя е била майчински търпелива, без лоши чувства, та е било лесно и естествено да намери път обратно.
При нас обаче не се получава, колкото и да изчаквам, майка ми е дълбоко разочарована от мен още от петгодишна. Сори!:)

Много е тъжно да четеш истории за родители и деца, които са такива само по кръв и иначе нищо не ги свързва. И аз съм завиждала благородно на жени, които са най-добри приятелки с майките си, споделят си, грижат се, търсят се, а моята освен храна, дрехи и някакви дежурни разговори за битовизми и учене почти нищо друго не е направила за мен.

Има толкова задължения към дъщеря си една майка - да я подготви за живота, да я научи какво е да си жена, за какво да внимава в живота, практически умения да предаде, които ще са нужни. Че аз и абитуриентска рокля и костюм даже избирах с баща си!

Добре, че интуитивно съм по-сила и съм усещала опасностите, от които да се пазя, иначе като ученичка да съм тръгнала и по лош път. Нямат извинение такива жени.

На мен пък, честно казано не ми е тъжно. Живота е шарен, хората са различни, а и роднините не си ги избираме сами. Затова и не сме длъжни цял живот да се мъчим, в името на това да поддържаме някакви отношения с тях, само защото са ни роднини/родители. Същото важи и за тях, разбира се.
Моята философия за живота е по-различна. Разбира се в никакъв случай не казвам, че е правилна. Даже е възможно да не е. Обаче, от както теглих чертата и казах "Край!", живота ми е много по-хубав и протича в пъти по-леко. И не става въпрос само за майка ми. Просто реших, че повече не мога да правя компромис със себе си, защото така натоварвам, освен себе си и семейството си. Старая се да изградя с децата ми по-различна връзка, за да може да не се стига до същите отношения между нас, но пък ако не се получи.....

Аз пък лично не разбиам прекалено близките отношения майка - дъщеря, майка - син, сестра - сестра и т.н. Имам наблюдения около мен, че тези твърде близки отношения обикновено позволяват на едната страна да се бърка прекалено много в личния живот на другата страна. Обикновено маминка прекалено много диктува нещата в живота на сина/дъщерята. Или едната сестра се съветва за всяко нещо с другата сестра и после налага в семейството си не собственото си мнение, а това на сестра си, защото заедно двете са решили кое е правилно. А е възможно това изобщо да не е правилно. И т.н. Примери много. Затова смятам, че когато един човек се ожени/омъжи, родителите/роднините минават на дооооста по-заден план. Защото все някога "пъпната връв" трябва да се скъса. И пиенето на кафе с мама/кака е едно, но постоянното съветване с нея за всичко е нещо съвсем друго и може да донесе повече щети, отколкото ползи.

Четох темата много внимателно и с интерес, но моето мнение е че това е много деликатен въпрос и по-разумно е да не се споделят толкова детайлно лични преживявания. Смятам, че за да може да се даде справедливо мнение или съвет, е нужно да се познават и двете страни, защото всяка от тях не само има своя гледна точка за разминаването, конфликтите и неразбирателството, но са важни и реалните причини за тях като факти.
По темата много мога да кажа, но по принцип не споделям по нея, защото смятам че е по-добре да се запазва някакво уважение към родителите, колкото и грешни да са. Не заради тях, а заради самата мен. Дистанция - да, но категорично не мога да обърна езика си и да говоря против тях, въпреки всичко което са ми причинили.
Водя се основно от два принципа "Уважавай родителите си, за да живееш добре" и "Не се впрягай в един ярем с неправедния".
Затова и намерих златната среда.

За мен е най-важно човек да е щастлив и малко егоист.
Ако има роднини - включително и родители, които се опитват да дават тон в живота и да се месят прекалено много е редно да им се каже.
За съжаление има толкова инатести и твърдоглави хора, че не може да се излезе на глава с тях.
Последно моите родители ми казаха, че понеже са ми родители могат да ме обиждат и аз нямам право да им се сърдя, а най-великото беше, че щом те да преценили, че даден човек не е за мен, трябва да се съобразя с тях, иначе нямат дъщеря.
Разбира се, аз не се съобразих с тях и се опитаха да ме съсипят психически с постоянни скандали, обиди и заплахи. Когато се опълчих - излязох лоша, неблагодарна, луда, глупава и т.н, а те милите правили всичко от любов.
Трябва да има ясни граници, още повече когато става въпрос за личен живот.
Когато човек има свое семейство, то трябва да е на първо място, а тояа, че мама и тате не са съгласни си е лично техен проблем.
Обичам родителите си, но за тях не съществуват граници, неприкосновеност на личния живот и лично мнение. Ако не съм съгласна с тях, ставам враг, а те успешно приемат ролята на жертва.
Опитала съм да огранича взаимоотношенията с хора, които се опитват да проявяват емоционален тероризъм и действат чрез манипулации.

О, аз също не бих си позволиля да изпадам в подробности и да обяснявам, защо не говоря с майка ми/сестра ми. В крайна сметка това са лични неща и няма нужда да си развявам историите пред когото и да било. Веднъж се опитах да обясня на леля ми, която после ми дръпна една тирада, че каквото и да се е случило, аз съм длъжна да преклоня глава и да простя, защото ми били роднини и така цял живот едва ли не. Съвсем деликатно, но твърдо обясних, че когато човек не е присъствал на дадени случки е по-добре да не изказва мнение, защото то не е достатъчно обективно и разговора приключи. От тогава реших, че няма смисъл да се обяснявам пред когото и да е - все пак съм на 40 години.

Аз не знам какво е нормално семейство. Когато нашите се развеждали, майка ми решила да ме остави и да вземе само сестра ми. Баща ми пък ме заряза при неговите родители и си гледаше живота. После се ожени за друга, роди им се дете. Когато пораснах малко и трябваше да започна училище, за мое и тяхно съжаление ме взеха при тях. Няма да изпадам в подробности какво е да трябва да живееш някъде, където си нежелан и се стараят да ти го показват всякак. С майка ми започнахме да се виждаме когато бях на 13. И там не усетих нещо по-различно. Станахме "близки" когато тя си развали отношенията със сестра ми. Главно ме търси за услуги с предтекст да пита как съм. Бях спряла да и вдигам телефона за известно време защото някой и наговорил някакви лъжи , не знам с каква цел,и тя си промени държанието към мен. Очевидно когато не познаваш децата си, вярваш на хората. Има още мнооого за писане но ще го спестя.
Та така с роднините и отношенията.

Някои хора просто не трябва да са родители, това е. Само причиняват страдания на децата си. ☹️ Нямат желание или емоционална интелигентност, и други неща.

Да, аз и дъщеря ми. Дължи се на приятеля и. Дали искам да оправям взаимоотношенията? Докато е с него твърдо не. Ако случайно се случи да се разделят пак не съм сигурна. Достатъчно шашкании направи и достатъчно вреда нанесе, така че въобще не съм убедена, че отново трябва да имам дъщеря.

Равена, много пъти съм те чела какво споделяш за дъщеря ти. Какво се е случило, че да я зачертаеш от живота си?