Само ще кажа, че след като тръгна на детска (от 2месеца ходи) започнах дори да й липсвам, стига да не се сети за баща си.... Той й се кара за същите неща, като мен, та дори и повече и по-"страшно" й се кара, но тя все за него си мечтае. Мен ме има за даденост, но знам че е по-добре да съм даденост, отколкото копнеж... колкото и да ми е тежко сега, за нея е по-добре. В най-трудните моменти дори съм се чудила дали не е урочасана , просто имах чувството, че това съвсем не е тя, когато изпадне в такива истерии, все едно е обладана
Та както всичко в този свят и това поведение ще свърши. А ако ти е дошло в повече, я остави на някой да я гледа.... Емпатията мужду майка и дете винаги е силна и детето много или малко се влияе от майчиното настроение/душевно състояние.
Ще се научите да преодолявате кризите. И тя, защото Аз-а й се развива всекидневно и се учи да се владее и да изговаря това, което иска, и ти защото ще й хващаш все по-добре цаката(само дето цаките се сменят редовно...)