Войната в Украйна 3

През зимата и пролетта на 2013-2014 г. Украйна научи нова дума - „титушки“. Така бяха наречени наемни цивилни биячи, използвани за сплашване, побои и провокации срещу протестиращи, журналисти и активисти. Името идва от Вадим Титушко, осъден през май 2013 г. за нападение над журналисти в Киев. Малко по-късно фамилията му се превърна в нарицателно за цяла мрежа от организирано улично насилие.
На Майдана титушките се появяват още в края на ноември 2013 г., но ролята им става особено видима след 30 ноември 2013 г., когато специалното подразделение "Беркут" разгонва студентския протест. Докато униформените се изтеглят, цивилни мъже със спортни якета и качулки започват да преследват отделени протестиращи по съседните улици.
„Биеха ни и после спокойно минаваха покрай полицаите, никой не ги спираше“, разказва по-късно киевският активист Андрий Дзиндзя.
През януари и февруари 2014 г. титушките вече действат системно - нападат автоколони с активисти, палят автомобили, пребиват журналисти. На 18 февруари 2014 г., в деня на най-кървавите сблъсъци в столицата, свидетели разказват как цивилни биячи догонват хора, бягащи от ул. „Институтска“, и ги довършват с палки.
„Не бяха полиция, но работеха заедно с нея“, казва лекар-доброволец от Майдана.
Същият модел се повтаря извън Кийв. В Харкив на 22 февруари 2014 г. проукраински активисти са нападнати край сградата на областната администрация. Видео кадри показват как мъже с бухалки и метални пръти бият хора, паднали на земята. Един от пострадалите, студентът Иван Пархоменко, по-късно свидетелства: „Познавахме някои от тях - не бяха местни, бяха докарани специално“. В следващите дни титушките охраняват проруски митинги и участват в щурма на административни сгради.
В Одеса ролята им се оказва фатална. На 2 май 2014 г. те са сред участниците в уличните боеве между проукраински активисти и проруски групи. Журналистически разследвания и свидетелства сочат, че именно организирани групи титушки използват огнестрелно оръжие и „коктейли Молотов“ още в началото на сблъсъците. Активистът Олександър Ройтбурд по-късно казва: „Това не беше спонтанна тълпа - това бяха хора, дошли да се бият“.
Ескалацията завършва с трагедията в Дома на профсъюзите, при която загиват десетки.
В Донбас титушките бързо преминават от побои към открита окупация. В Донецк още през март 2014 г. цивилни групи разбиват проукраински митинги. На 13 март 2014 г. по време на сблъсъци е убит проукраинският активист Дмитро Чернявски. Свидетели твърдят, че нападателите са били „спортни мъже“ с координирани действия. Подобна е ситуацията и в Луганск, където през април 2014 г. титушки участват в превземането на сградата на Службата за сигурност и охраняват барикади. Местна журналистка разказва: „Сутринта бяха цивилни биячи, вечерта вече носеха оръжие“.
В Мариупол през април 2014 г. титушките са използвани за сплашване на работници и активисти. На 13 април и 9 май те са сред групите, които нападат проукраински демонстрации и подпомагат опитите за дестабилизация на града. „Идваха на групи, биеха и изчезваха“, спомня си местен активист от металургичния комбинат.
От Киев до Донбас схемата е една и съща: титушките се появяват там, където властта или проруските сили не искат да действат открито. Те са удобни - без пагони, без отговорност, с възможност за отричане. Част от тях по-късно се вливат в проруските въоръжени формирования, превръщайки уличното насилие в първа фаза на войната.
Историята на титушките е история за това как държавата и хибридните влияния замениха закона с бухалка. За мнозина украинци тези мъже останаха в паметта не с лица, а с усещането за безнаказаност - онзи момент, в който разбраха, че срещу тях не стои просто агресивна тълпа, а организирано насилие с политическа цел.
Alex Dimov