🌸 Градината на Демет Йоздемир - Тема № 16 за обсъждане 🌸

Северна Америка:

В Торонто е около 15 часа, подготовката е на мах.



Фестивалът се открива официално със световната премиера на  филма „Being Heumann“,  в 20 часа,  зала Roy Thomson Hall. Режисиран е от носителката на „Оскар“ Шан Хедър (CODA). Това е биографична драма, базирана на живота на легендарната активистка за правата на хората с увреждания Джудит Хойман, известна като „майката на движението за права на хората с увреждания“. Фокусът е върху историческия протест от 1977 г. в Сан Франциско.

Южна Америка: №1

Даааа, фокусът ни е върху Америките в момента



По принцип харесвам разнообразието, но в този случай от 4 септември, така е много добре


Първи включвания от Торонто:



Локацията е Concord CityPlace Skybridge - в непосредствена близост до основни атракции като CN Tower, Rogers Centre, крайбрежната алея на езерото Онтарио и финансовия център на града.




Остава един ден до премиерата на "Сватбата на джиновете" пред професионалната публика

Интересно каква е програмата на Демет в Торонто, придружена е от целия си екип, само за мениджърката не сме разбрали още дали е там.

Главният програмен директор на TIFF Анита Ли сподели:  „Искаме да позиционираме заглавията от  Platform  като изгряващи международни филми и да покажем режисьори, които задължително трябва да следите.“
Вчера е имало прожекции на 4 от 12-те филма от Platform, вече има и първи рецензии от филмови критици.

Ние имаме още едно интервю с Ферит Карахан - отново е мнооооого дългоооооооооо, но на мен лично ми беше също толкова интересно


Режисьорът Ферит Карахан: Мечтая за „Оскар“ и смятам, че „Сватбата на джиновете“ има шанс https://t24.com.tr/yazarlar/binnaz-saktanber/yonetmen-ferit-kara … ?_t=1789123160274


Срещнахме се с Карахан малко преди да замине за Торонто. Обсъдихме филма с участието на Демет Йоздемир, Илхан Шен, Каан Йълдъръм и Хелин Кандемир, какво означава той за режисьора и потенциала му за „Оскар“.

– Приети сте в конкурсната програма на един от най-важните фестивали в света - този в Торонто - с филма „Сватбата на джиновете“. Сърдечни поздравления! Кога заминавате, кой ще пътува с вас - нека започнем с малко подробности за този процес.

– Много благодаря. Готови сме да заминем с почти целия актьорски състав. Демет Йоздемир, Илхан Шен, Каан Йълдъръм, Сарп Бозкурт, Хелин Кандемир, Евлия Айкан, Туба Юнсал, Ерол Бабаоглу, Баки Даврак, Гюрхан Алтундашар, Баръш Хаджихан, заедно с продуцентите ми Гюлистан Джан Аджет Карахан и Канат Дограмаджъ – ще бъдем доста голям екип. Част от нас заминаваме за Торонто по-рано, на 9 септември, а няколко от колегите актьори ще се присъединят към нас непосредствено преди премиерата.

– Как се чувствате? Вълнувате ли се?

– Изглежда в момента любопитството надделява над радостта. Работите върху даден филм с години, виждате всеки кадър стотици пъти и в един момент напълно губите способността да го гледате отстрани. В Торонто за първи път ще седна в една зала с хора, които изобщо не познавам и ще гледам филма с тях. Истинското вълнение за мен е именно тово: какво ще остане изписано на лицата им, когато филмът приключи? От този момент нататък той спира да бъде наш и става на публиката. Чувството е малко като да изпращаш детето си за първи път някъде съвсем само. Оттук нататък това си е негова работа.

– Когато чуем „Сватбата на джиновете“, повечето от нас си представиха филм на ужасите или трилър. Тъй като в световното кино се наблюдава възход на жанра ужаси, си казахме: „Нима идва артхаус история на ужасите?“. Но това не е такъв филм. Каква е тази лента? Какво разказва?

– Да, бях наясно, че заглавието ще създаде подобни очаквания. Всъщност това подвеждащо очакване дори малко ми харесва. Но „Сватбата на джиновете“ не е филм на ужасите. Аз по-скоро го възприемам като семейна трагедия. Преминаваме през три поколения в едно и също семейство; надникваме в тяхното детство, младост и зряла възраст. Филмът разказва не толкова за това какво хората причиняват един на друг, колкото за начина, по който извършеното от тях продължава да живее години по-късно в живота на останалите.


– Защо тогава в заглавието присъства думата „джин“? Какво символизират джиновете?

– В моето детство джиновете не бяха просто фантастични същества извън реалния живот. Когато се случваше нещо необяснимо, когато в някой дом витаеше странно безпокойство или на някого му се случваха последователни беди, това понякога се наричаше „джин“, понякога „лош късмет“, а понякога се казваше, че „някой е хвърлил клетва“. Хората даваха други имена на нещата, за които не можеха да говорят директно. Във филма джинът до известна степен е името на онова, за което семейството не може да говори – на скритата вина, на старите обиди, на товара, наследен от миналото...

„Сватбата“ пък е другата страна на монетата. Сватбата е мястото, откъдето започва нов живот. В нашия филм обаче, тъкмо когато хората са на път да започнат нов живот, стария живот отново се появява. В известен смисъл „Сватбата на джиновете“ е покана за миналото да дойде неочаквано на сватбата на живите.

– Във филма има не само джинове. В него присъстват сънища, легенди, метеорити и дори динозаври... Какво означават за вас тези сюрреалистични елементи?

– Всъщност със „Сватбата на джиновете“ усещам, че се доближавам малко повече до кинематографичния език, който търся от дълго време. Това е език, в който реалното и сюрреалистичното, личната и колективната памет, днешният свят и митовете или преданията могат да съществуват рамо до рамо.


Аз не правя голяма разлика между реалното и сюрреалистичното. Когато се случи нещо необикновено, не изпитвам нужда да обяснявам причината за него, защото за мен то също е част от живота. Ето защо не искам да давам обяснения за джиновете, сънищата, метеоритите или динозавъра във филма. Не ги разглеждам и като някакви символи. Всички те така или иначе си съществуват вътре в реалността, която съм изградил. За мен въпросът не е да добавя нещо фантастично върху реалността, а да се запитам защо границите на това, което наричаме „реалност“, са очертани толкова тясно и да ги разширя малко повече.

– Бяхте казали, че в Okul Tıraşı разказвате за деня, в който е приключило вашето детство, а тук започвате с историята за последния ден от детството на трима братя и сестра им. Кой беше последният ден на вашето детство?

– Събитието, което пресъздадох в Okul Tıraşı, наистина се случи в моето детство. На един мой приятел му се случи нещо лошо и аз дълго време смятах, че причината е в мен. Може би точно това беше моментът, в който детството за мен приключи. За първи път се почувствах отговорен за нещо, което се бе случило с друг човек.

Но днес, когато се върна назад и погледна на това, го виждам по малко по-различен начин. Като дете търсех вината в себе си; сега обаче смятам, че атмосферата, която раждаше това чувство за вина, имаше много по-голяма роля.

Може би краят на детството е точно това. Детството приключва не тогава, когато човек за първи път види, че светът не е невинен, а когато започне да вярва, че самият той има дял в този невинен свят.

В „Сватбата на джиновете“ пък свързвам края на детството с друго чувство - със загубата. За тримата братя и сестра им смъртта на майката не е просто денят, в който са я изгубили, а денят, в който започва меланхолията. При меланхолията човек знае какво е изгубил, но не знае точно какво от себе си е изгубил с това.

Ето защо не разглеждах смъртта на майката просто като скръб след лична загуба. В нея има страна, близка до шумерската традиция на оплакването. Там плачът се издига не само за починал човек, но и за разрушен град, за изгубен свят, за приключил ред. Във филма смъртта на майката също постепенно се разкрива като още по-голяма загуба. Сякаш четирите деца изгубват не само майка си, но и самия свят, в който са могли да останат деца.

Може би точно тук е разликата между двата филма. В Okul Tıraşı онова, което сложи край на моето детство, беше вината. В „Сватбата на джиновете“ детството на тримата братя и сестра им приключва не просто със смъртта на един човек, а с изчезването на цял един свят заедно с него.

– Да, проследяваме историята на едно семейство, разпростираща се върху три поколения. Те завземат с малко хитруване и измама къща, останала от друго семейство. Къщата не е особено сигурно място - тя носи в себе си спомена за злините, извършени там в миналото. Изричате изречението: „Къща, изоставена от други, не може да стане наш дом“. При това положение си мислим, че казвате нещо и за историята на Турция. Колко от филма е историята на едно семейство и колко - на Турция? Какви са трудностите при правенето на това разграничение?

– Аз не мога да направя това разграничение много ясно; дори мисля, че филмът стои точно там, където тази граница се размива. Защото историята на една страна не се състои само от големи политически събития, преврати или войни. Историята е свързана също и с това кой в коя къща живее, чия земя на кого е останала, кой си е заминал, кой се е заселил на негово място и как всичко това се разказва - или въобще не се разказва - вътре в семейството.

Ето защо за мен къщата във филма не е просто някакво пространство. Едно семейство се заселва там и с времето започва да я смята за свой собствен дом. Юридически, фактически, в ежедневния живот тя наистина става тяхна. Но да притежаваш дадено място и да притежаваш неговото минало не са едно и също нещо.

Общоприето е къщата да се възприема като място, в което се съхраняват спомените, детството и мечтите на човека. Аз обаче гледам на това от обратната страна: ами ако къщата, в която влизате, съхранява не вашите спомени, а спомените на онези, които са живели там преди вас? Вие носите там децата си, вещите си, ежедневието си, но самата къща има време, което е започнало преди вас. Тогава между това човек да притежава дома и домът да принадлежи на човека се получава дълбок разрив. Можете да вземете ключа, да боядисате стените, да смените мебелите, но не можете да рестартирате паметта. Изречението „Къща, изоставена от други, не може да стане наш дом“ произтича до голяма степен именно оттук.

И въпросът за Турция за мен влиза точно през този разрив. Защото в тези географски ширини историята на собствеността е същевременно история на миграцията, на прокуждането, на изчезването и на живота, който преминава от едни ръце в други.

Но във филма не исках да превръщам нищо от това в урок по история. Когато разкопаеш историята на едно семейство достатъчно надълбоко, отдолу така или иначе излизат историите на други хора. Това е като да стържеш стената на някоя къща - под всеки пласт има друг цвят боя.

– Възможно ли е да избягаме от престъпленията и вината, предавани от поколение на поколение? Може ли тази вина да бъде изкупена?

– Аз мисля, че от поколение на поколение се предава не самата вина, а светът, който тази вина е създала. Детето не е извършител на греха на баща си. Но когато отвори очи, то може да се окаже в къща, върху земя или в отношения, които са били оформени точно от тази вина. Докато смятаме, че оставяме миналото си зад гърба си и вървим към бъдещето, ние всъщност постоянно оставяме след себе си развалини, които растат и се трупат върху настоящето. Така следващото поколение започва живота си не на чиста земя, а върху тези руини.

Ето защо за мен въпросът не е „Плаща ли детето цената за греха на баща си?“. Въпросът е какво ще направи детето със света, който му е останал в наследство. Затова разграничението между вина и отговорност ми се струва толкова важно тук. Не можете да бъдете виновни за престъпление, което не сте извършили. Но ако последиците от това престъпление са стигнали до вас, вие вече носите отговорност за това как ще се отнесете към него.

Що се отнася до изкуплението, тук съм по-песимистично настроен. Защото в думата „изкупление“ сякаш има обещание за приключване на дадена сметка: плащате определена цена и дългът приключва. Само че цената на някои неща не може да бъде платена. Миналото не разбира от математика. Не можете да извадите едно добро от едно зло и да нулирате резултата.

– Проследяваме историята на трима братя и сестра им, но фокусът ни е върху Джерен, а сватбата е нейната сватба. Джерен (Демет Йоздемир) е герой, който носи товара на семейството и на братята си много по-тежко и плаща много по-висока цена. Помня как отговорихте на критиките към Okul Tıraşı, че сте разказали история без нито една жена. Защо тук поискахте да поставите жена в центъра?

– Помня тези критики към Okul Tıraşı, но не мога да кажа, че поставянето на Джерен в центъра е отговор на тях. И без друго да създадеш герой от подобна подбуда не ми изглежда много правилно. Okul Tıraşı беше история за момчешки училищен интернат - един затворен свят, съставен почти изцяло от мъже.

Джерен до известна степен носи наследството на жените преди нея. В това семейство животите на жените остават странно незавършени - те или умират млади, или в даден момент просто изчезват. Сякаш на нито една от тях не се дава възможност да изживее своята история докрай, да остарее и да се превърне в някой друг.

За мен Джерен е герой, който се противопоставя на тази предварително написана за нея съдба. Всъщност това е общата черта на жените във филма. В продължение на три поколения жените отказват да изживеят наложения им живот по един и същ начин. Но те не правят това с гръмки думи или с открит бунт. Тяхното несъгласие най-често се проявява в постъпките им, в телата им и в тяхното изчезване.

Макбуле още в самото начало на филма, щом влиза в къщата, започва да яде пръст. Джерен от своя страна не дава на хората перфектната сватба, която обществото очаква от нея. Тя не изживява нито скръбта си, нито радостта си по начина, който другите смятат за уместен. В последния си фрагмент нейната дъщеря Дениз отвежда това противопоставяне още по-далеч и накрая изчезва напълно.

Ето защо не виждам Джерен просто като бунтарка или своенравна жена. У нея има изключително силен копнеж за свобода, но същевременно тя не може напълно да се откъсне от семейството, географските ширини и миналото, към които принадлежи. Иска да си тръгне, но не може да прекъсне връзките си; остава, но и не приема отредения ѝ живот. Основното напрежение у Джерен извира до голяма степен точно оттук.

Поради тази причина желанието на Джерен да има думата върху собственото си тяло не може да се разглежда отделно от нейната жажда за свобода. На място, където другите решават през нейното тяло кое е правилно, кое е грешно, кое е почтено и кое е приемливо, дори най-малкото решение относно собственото ѝ тяло престава да бъде просто лично и придобива политически смисъл.

От друга страна, пак от тази гледна точка възприемам и жените във филма, които ядат пръст. Те не изживяват това просто като някаква болест или суеверие. Това е тиха форма на съпротива, която развиват вътре в свят, където не могат да говорят и който не могат да променят. Когато от ръцете им бъде отнешко правото да имат думата върху собствения си живот, тялото им остава последното място, върху което все още могат да упражняват волята си. И те превръщат телата си в пространство за себеизразяване. Ето защо яденето на пръст за мен не е просто метафора, а физическото появяване на протест, който не е могъл да се превърне в думи.

– Написахте сценария за Okul Tıraşı заедно със съпругата си Гюлистан Аджет. Тя е и сред продуцентите на този филм. Включи ли се и в писането му?

– На всеки етап се допитваме един до друг. Гюлистан има изключително голям принос във всяка фаза от създаването на филма. Но „Сватбата на джиновете“ беше много по-лична история - история, за която смятах, че трябва да излезе от една-единствена памет и една-единствена гледна точка. Някои истории се обогатяват, когато се пишат съвместно, докато други изискват уединение. Тази беше от втория тип. Затова прецених, че е по-правилно да напиша сценария самостоятелно.

– Монтажът на филма е продължил 23 месеца. Това е изключително дълъг период, особено за страна като Турция, където всичко се променя толкова бързо. Защо продължи толкова дълго и какво донесе на филма този продължителен процес?

– През първите месеци от монтажа се опитвах да защитя филма, който вече бяхме заснели; а през последните месеци започнах да откривам самия филм. Първата версия беше с продължителност над четири часа и въпреки че във филма има много малко кадри, понякога скъсяването на даден кадър дори само с няколко секунди променяше ритъма на цялата структура. Затова въпросът не беше просто да съкратим филма, а да разберем какво можем да изгубим, без той да престане да бъде себе си.

– Нека поговорим за актьорския състав. В него има доста популярни имена, които познаваме предимно като звезди от телевизионните сериали: Демет Йоздемир, Каан Йълдъръм, Илхан Шен, Хелин Кандемир... Как сформирахте състава? Към актьори със световна фен база ли се насочихте търсено, или работихте по други критерии?



*снимката е от друго интервю, което още не е излязло

– Когато правя кастинг, гледам най-вече дали у даден актьор има някакво все още неизползвано пространство. Понякога гледаш някого с години, но усещаш, че лицето, гласът или тялото му притежават друга страна, която киното все още не е срещало. За мен вълнуващото е именно това - вместо да повтарям онова, което вече знам, да открия заедно с актьора нещо, което все още не знаем.

Точно това ме привлече и у Демет, и у Каан, и у Илхан, и у Хелин, и у Сарп. Много по-интересно ми е не да превърна актьора в някой друг, а да извадя на повърхността нещо, което вече съществува у него, но камерата все още не е видяла.

Затова фен базата им изобщо не беше критерий при избора ми. Дори кастингът при мен работи малко наобратно: милиони хора може да познават даден актьор, но моята цел е да видя какво в това лице все още ни е непознато.

– Поддържащият състав също е изключително богат: Хасибе Ерен, Фериде Четин, Ушан Чакър, Мине Чайъроулу, Баки Даврак... Как протече процесът по привличането им?

– Подборът им продължи толкова дълго, защото грешка, направена на който и да е друг етап от филма, може някак да се коригира, но грешката при избора на актьори е една от най- трудните за поправяне. Щом актьорът веднъж даде лицето си на даден герой, вие вече започвате да изграждате целия филм през него. Ето защо дори за поддържащите роли преминахме през изключително внимателен и дълъг процес.

Изключително много ме зарадва фактът, че Евлия Айкан, Туба Юнсал, Ерол Бабоулу, Кубилай Чамлъда, Дениз Барут, Сайгън Сойсал, Хасибе Ерен, Фериде Четин, Ушан Чакър, Мине Чайъроулу и Баки Даврак приеха поканата. Мисля, че се довериха малко на сценария и малко на мен заради предишните ми филми. Освен това някои от ролите не бяха много големи, но за мен такова нещо като „малка роля“ никога не е съществувало. Един актьор може да се появи за пет минути, но да заеме много по-голямо място в паметта на филма. Затова за мен беше изключително ценно, че тези имена придадоха такава тежест на героите си.

– „Сватбата на джиновете“ беше селектиран в основната състезателна програма на филмовия фестивал в Торонто. Тази година да бъдеш приет в състезанието има специално значение: с променените правила на Оскарите, филм на език, различен от английския, който спечели наградата „Platform“, може да кандидатства за номинация за най-добър международен филм без да е необходимо да бъде излъчван от собствената си страна. Какво ви кара да мислите включването в такава селекция?

– Разбира се, че сме много щастливи. На първо място, „Сватбата на джиновете“ е първият филм от Турция, селектиран в основната състезателна програма „Platform“ на фестивала в Торонто. Смятам, че това само по себе си е важно. Освен това, с променените правила на Оскарите тази година, състезанието придобива и друг смисъл. Всичко това разкрива нови възможности пред филма.

Но всъщност моят поглед към фестивалите не се е променил много от времето на Okul Tıraşı. Аз възприемам фестивалите по-скоро като трамплин, отколкото като крайна цел. Не правя даден филм, за да ходи по фестивали и да взема награди. Фестивалът е място, което позволява на филма да излезе извън собствените си граници. Там той се среща с друг тип публика, с критици, с разпространители и поема по ново пътешествие, което вие вече не можете да контролирате. За мен ценното е именно това - филмът да достигне до възможно най-много хора.

– Мечтаете ли за Оскар?

– Разбира се, че мечтая за Оскар. Няма смисъл да го крия. Като режисьор бих искал филмите ми да достигнат възможно най-широката аудитория. А Оскарите са една от най-силните спирки по този път. Но ако превърнете Оскара в цел на правенето на кино, мисля, че връзката се изкривява. За мен Оскарът може да бъде цел, но не и причина за създаването на един филм.

– Смятате ли, че „Сватбата на джиновете“ има шанс за Оскар?

– Мисля, че има шанс. Но в състезание като Оскарите има твърде много променливи, като значителна част от тях дори не са свързани със самия филм. Вярвам, че филмът е достатъчно силен, за да си проправи собствен път. Докъде ще стигне, ще се определи до известна степен от пътешествието, което му предстои оттук нататък.

– „Сватбата на джиновете“ се състои от три части: "Ангели", "Джинове" и "Окови". Според вас коя е най-дебелата верига, вързана за крака ни?

– Според мен най-дебелата верига е неспособността да се изправим лице в лице с истината. Човек си мисли, че бяга от миналото си, но всичко, с което не се е изправил очи в очи, се завръща в живота му под друга форма.

От Демет:




И това интервю го четох няколко пъти,  с голямо удоволствие и любопитство следя пътя на "Сватбата на джиновете"! Всичко ме интересува - и пръстта, и изкуплението, и джиновете, и къщата, и....всичко, за което говори Ферит Карахан /добавям и Каан, изглежда като актьор, който владее кадъра/.
Толкова й пожелавах на Демет да работи с режисьор, който разбира, че тя няма лимит в актьорството.  



"Сватбата на джиновете"  влезе в класациите „Задължително за гледане“:
Филмовите критици в платформите на Yahoo Entertainment включиха филма на Карахан в своя престижен списък с „10-те филма, които задължително трябва да гледате на TIFF 2026“.
Monica Castillo описва проекта като: „Мрачна, стегната и неудобна семейна драма за съкрушителната тежест на загубата и неизказаните тайни, която държи в напрежение от началото до края.“
Тази оценка от водещ американски критик е огромен успех за екипа.

Ето я



Много ми харесва така

Ооо, много подходящо за международните събития!   Предизвика голям фурор, огън е!




№1

Здравейте.Това лято за мен премина в постоянно тичане от една точка в друга и гонене на впечатления и моменти.Нямах време и емоционална нагласа за гледане на филми,но всички вас -четях.Вашите впечатления,споделени новини  и позитивизмът който налагате в темата.Понякога започвах даден пост в едно населено  място ,а го завършвах в друго,но все пак следя.и да определено се гордея от постиженията на Демет,но не по малко и от всички вас,от вашето споделяне,трезва преценка  и липсата на каквото и да е налагане  на мнение.Репортажите на  Режисъора на филма ,са не не само много дълги ,но и много задълбочени,създават картина на проникновено познание на душата на човек,онези скрити дълбини ,които всеки притежава,но повечето от нас- и аз в това число избягваме да изследваме по задълбочено,от страх ,че някои истини дори и да усещаш е по добре да не споделяш.Имам усещането ,че създавайки филма ,го преживява на всеки етап,и като родител ,който хем иска да покаже рожбата си,хем го е страх да не я урочасат., В което няма нищо лошо,това само означава  колко много не само труд но и вълнение е вложен в ,,СВАТБАТА НА ДЖИНОВЕТЕ.Всички искаме награди за всички,но те не са най важното,важно е признанието за творбата,това,че е успяла да накара да се заговори за нея,и не само да се говори ,но и да се поровим в собствените си дълбини.
   Очакването  продължава,а на всички Ви пожелавам спокойни дни,леко премнаване от лудо лято към тиха есен и разбира се нови планове за  следващата година.

Страхотна е с тази прическа. Много хубава и свежа промяна. На хубавите хора всичко им отива. Като имаш и проф. екип още по добре.

Успех на екипа и на Филма на Фестивала. Интересни неща сте споделили и превели.

Тази вечер ни очакват един от най напрегнатите , вълнуващите и динамични моменти в " Мечтата на Ешреф" по Диема Фемили.  

Мафиотската война е в разгара си. Използват Нисан за държат  Ешреф в ръцете си и да му Отмъстят.  Ех колко още неща ще преживеят , особено Нисан , която само искаше да пее и радва хората. Сега ще опознае един различен Свят. ЕшСан вече са влюбени, но не искат още да го осъзнаят и признаят пред себе си. Огънят и химията , пеперудите , трепетите се усещат у въздуха.  💘🔥🔥❤️‍🔥🤫🫦🫦🖤 🦋🦋🦋






" Ти си Вдъхновяваща жена".  






"Сърцето Обича само веднъж".

Доволна съм от дублажа. Харесва ми. Можеше и по зле да е така че няма да мрънкам затова. И с превода са се постарали. Така не се напрягаш , слушаш и гледаш внимателно и се наслаждаваш на качество и актьорска игра на големият екран.

Leddel-че, много се радвам, че въпреки напрегнатото ти ежедневие, отдели от времето си, за да споделиш впечатленията си

За мен пътешествието на "Джиновете" е много интересно. Знаете колко старателно следихме процеса на снимките и сега, повече от 2 години по-късно, вече можем да се насладим донякъде на крайния резултат Ферит Карахан изглежда много посветен на това, което прави. Харесва ми, че застава така категорично на първа линия, за да представи творбата си и да ни разкрие различни аспекти от създаването ѝ. Сега пожелавам на целия екип попътен вятър и пълен напред към публиката по света и у нас  


Имаме достъп до статията, в която се появяват новите снимки на Ферит Карахан, Демет, Каан, Сарп и журналистката Гюлай Афшар:







"Сватбата на джиновете" на световната сцена


Историята на Демет Йоздемир от тази гледна точка е особено забележителна. Тя разказва, че работи непрекъснато в главни роли в телевизионни сериали в продължение на 14 години, но когато получава офертата за този независим филм, без да се колебае се впуска в това преживяване. С навлизането си в света на киното тя описва този опит като „глътка въздух“. Защото независимото кино ѝ дава възможност да преосмисли връзката си с актьорството. Това се превръща в преживяване, което ѝ позволява да излезе от познатите шаблони, да разкрива по-малко емоционалното състояние на героя и да го чувства повече.

Подходът на Ферит Карахан: „Пиша независимите си филми най-вече мислейки за актьорите, които сами си създават сценария“ е важен за разбиране на актьорската страна на лентата. Тук възниква интересна пресечна точка между авторското кино и независимото кино: Актьорите, които познаваме, излизат извън познатите си рамки и очевидно режисьорът гледа на тяхното актьорско майсторство от страна, която досега не сме виждали.

Да заминеш или да останеш

Поставяйки в центъра дилемата „да заминеш или да останеш“, „Сватбата на джиновете“ се превръща в преосмисляне на принадлежността към едно семейство. Изборът на степта на Ерзинджан като място на действието подсилва тази страна на разказа. Въпросите „Доколко човек принадлежи на мястото, където е роден?“ и „Може ли физическото отдалечаване наистина да спаси човека от неговите корени?“ стават по-видими в такава атмосфера.

От друга страна, актьорите заявяват, че работата в регион, далеч от шума на града, по-спокоен и изолиран е създала страхотна зона на комфорт за техните изпълнения. Те изразяват, че този тип среда е много по-управляема в сравнение с интензивното темпо на снимачните площадки в Истанбул и околностите му, а и метеорологичните условия не са създали толкова затрудняващ ефект, колкото са очаквали. Всички тези детайли сочат към преживяване, което преобръща предразсъдъците за „заснемането на независим филм в провинцията е трудно и изморително“.

Сега погледът е насочен към Торонто

След това за „Сватбата на джиновете“ започва фестивално пътешествие. Филмът, който за първи път ще се срещне с публиката в Торонто на 16 септември, ще се запознае за първи път и със зрителите от друга география. Освен това този път залогът е висок. Благодарение на новата разпоредба на Академията, спечелването на наградата „Платформа“ отваря вратата към оценка за „Оскар“ в категорията за най-добър международен филм, без да се чакат официалните процеси за селекция за продукции на език, различен от английския.

Тази семейна история, започваща в Ерзинджан, се изправя пред световното кино в Торонто. Може би тук ще бъде запалена първата искра от пътуването към „Оскар“-ите, а след това то ще се разпростре до четирите краища на света, на различни фестивали и пред различна публика.

Но за момента единственото сигурно нещо е това: със „Сватбата на джиновете“ се пише нова история както в досегашната кариера на състава, така и в тази на режисьорa. Веднага след филмовия фестивал в Торонто, филмът ще бъде видян на поне още пет международни фестивала. Планира се премиерата му по кината в Турция да бъде през ноември.


Някак си имам чувството, че ще има и видео от тази среща


П.С. Феми, сега виждам, че си писала. Поздрави

Момичета!




От авторката Kadriye Inal: “Mentor” 2025 , „Когато се научиш да се криеш, колко от това е избор и колко вече си самият ти?“


Собственичката:

Браво на Кадрийе Инал Вложила е доста дълбок смисъл в скулптурата

Вчера таборът на Демет е бил на корейско барбекю:





От нея и от Деря малко по-рано:

Днес от 19 часа /бг/ е затворената прожекция Press & Market на "Сватбата на джиновете". Успех!
https://www.instagram.com/p/DdEuCk7oUGF/?hl=bg

Въпреки, че днешната прожекция е само за професионална публика, има фенове, които са се заредили да чакат пред театъра:



Дано има и някой от екипа

Междувременно от https://boxofficeturkiye.com/film/cinlerin-dugunu--2018528 съобщават, че "Сватбата на джиновете" ще е по кината в Турция от 30 ноември.



Да видим дали ще се потвърди официално