Здравейте! Пиша тук, защото преживявам много тежка раздяла и имам нужда от странично мнение и малко успокоение.
На 26 години съм, студентка по медицина, пети курс. Във връзка съм с момче от Македония (на 26). Той живее в малко селце и работи на бензиностанция. През по-голямата част от времето бяхме на разстояние, виждахме се рядко, понякога само за няколко дни годишно, но си пишехме и говорехме всеки ден. Той е първата ми голяма любов и човекът, с когото си представях бъдещето.
Родителите ми не одобряваха връзката ни, тъй като се съмняваха в намеренията му. Затова години наред се налагаше да се виждаме тайно.
Миналата година отидох за пръв път при него в Македония. Под въздействието на силните емоции и еуфорията, че най-после сме заедно, му казах, че съм готова да остана при него и да започнем общ живот там.
Имаше обаче и притеснителни моменти. Родителите му често ме питаха кога окончателно ще се преместя при тях и ми напомняха за годежа ни (той ми предложи брак когато бях там). Баща му дори ми каза, че не е необходимо да ставам лекар, а мога да си стоя вкъщи, да готвя и да чистя за тях, или щом толкова ми се работи, щели да ми намерят някаква работа.
Когато се прибрах в България, осъзнах колко сериозно решение съм решила да взема. Не исках да изоставя образованието си, особено след като съм стигнала до пети курс.
Предложих на приятеля си да дойде временно в България, да си наемем квартира, да работим и да се издържаме сами за известно време.След това да се преместим в Македония. Той ми казваше, че не иска да идва тук, дори за малко, че било глупаво, тъй като сме си имали дом и всичко в Македония. (При родителите му). Исках да бъдем заедно и бях готова на компромиси. На него казвах, че съм се отказала от медицината.. Бях готова да се откажа, просто да сме в България, защото замина ли в Македония за мен повече нямаше да има връщане назад.
Той обаче категорично отказва. За него единственият вариант беше аз да замина при него.
След престоят ми при него, се върнах в България и той постоянно ме питаше кога ще замина.. Предлагах му отново вариантите по горе и когато откаже, му казвах, че ще замина при него, защото се страхувах, че ще ме остави
Снощи ми постави окончателен ултиматум: или заминавам за Македония още на следващия ден, или се разделяме.
Молих го да ми даде още няколко дни, казвах му, че много го обичам и го молих да намерим някакво решение, което не е раздяла. Но той отговори, че повече не може да чака. Така след седем години се разделяме.
В момента съм съсипана и постоянно се питам дали не правя огромна грешка, като не заминавам. От друга страна, защо само аз трябва да правя толкова голяма жертва? Бях готова да замина при него завинаги, но замина ли ставам зависима от семейството му и губя своите родители.
Най-много ме плаши как ще преживея раздялата след седем години ежедневни разговори.
Моля ви за искрено мнение. Правилно ли постъпвам, като не заминавам? Справедливо ли е само единият да прави компромиси? Възможно ли е да се окаже по-лесно, отколкото си представям? И най-важното-ще го преживея ли... Имам чувството, че светът е свършил, толкова много ме боли.. Мисълта, че ще бъде с друга ме пронизва.
Благодаря на всеки, който отдели време да прочете историята ми! ❤️
На 26 години съм, студентка по медицина, пети курс. Във връзка съм с момче от Македония (на 26). Той живее в малко селце и работи на бензиностанция. През по-голямата част от времето бяхме на разстояние, виждахме се рядко, понякога само за няколко дни годишно, но си пишехме и говорехме всеки ден. Той е първата ми голяма любов и човекът, с когото си представях бъдещето.
Родителите ми не одобряваха връзката ни, тъй като се съмняваха в намеренията му. Затова години наред се налагаше да се виждаме тайно.
Миналата година отидох за пръв път при него в Македония. Под въздействието на силните емоции и еуфорията, че най-после сме заедно, му казах, че съм готова да остана при него и да започнем общ живот там.
Имаше обаче и притеснителни моменти. Родителите му често ме питаха кога окончателно ще се преместя при тях и ми напомняха за годежа ни (той ми предложи брак когато бях там). Баща му дори ми каза, че не е необходимо да ставам лекар, а мога да си стоя вкъщи, да готвя и да чистя за тях, или щом толкова ми се работи, щели да ми намерят някаква работа.
Когато се прибрах в България, осъзнах колко сериозно решение съм решила да взема. Не исках да изоставя образованието си, особено след като съм стигнала до пети курс.
Предложих на приятеля си да дойде временно в България, да си наемем квартира, да работим и да се издържаме сами за известно време.След това да се преместим в Македония. Той ми казваше, че не иска да идва тук, дори за малко, че било глупаво, тъй като сме си имали дом и всичко в Македония. (При родителите му). Исках да бъдем заедно и бях готова на компромиси. На него казвах, че съм се отказала от медицината.. Бях готова да се откажа, просто да сме в България, защото замина ли в Македония за мен повече нямаше да има връщане назад.
Той обаче категорично отказва. За него единственият вариант беше аз да замина при него.
След престоят ми при него, се върнах в България и той постоянно ме питаше кога ще замина.. Предлагах му отново вариантите по горе и когато откаже, му казвах, че ще замина при него, защото се страхувах, че ще ме остави
Снощи ми постави окончателен ултиматум: или заминавам за Македония още на следващия ден, или се разделяме.
Молих го да ми даде още няколко дни, казвах му, че много го обичам и го молих да намерим някакво решение, което не е раздяла. Но той отговори, че повече не може да чака. Така след седем години се разделяме.
В момента съм съсипана и постоянно се питам дали не правя огромна грешка, като не заминавам. От друга страна, защо само аз трябва да правя толкова голяма жертва? Бях готова да замина при него завинаги, но замина ли ставам зависима от семейството му и губя своите родители
.Най-много ме плаши как ще преживея раздялата след седем години ежедневни разговори.
Моля ви за искрено мнение. Правилно ли постъпвам, като не заминавам? Справедливо ли е само единият да прави компромиси? Възможно ли е да се окаже по-лесно, отколкото си представям? И най-важното-ще го преживея ли... Имам чувството, че светът е свършил, толкова много ме боли.. Мисълта, че ще бъде с друга ме пронизва.
Благодаря на всеки, който отдели време да прочете историята ми! ❤️
