Как да разберем кога делим децата?

От мен поздравления,че си пуснал тнемата.И като те чета,все едно чета за моя мъж,само че голямото дете ни е момиченце...
Съгласна съм с мненията на Логопедка,абсолютно верни.
Това,че си писал за този проблем и търсиш мнения и съвети е добър знак!

Не дочетох темата, признавам си б без бой, само първата страница прегледах...

Щом задаваш този въпрос, вероятно не ги делиш. Но... Така или иначе това само и единствено ти знаеш. Ако погледнеш дълбоко в сърцето си и откриеш, че единия ти е по - скъп... ами, значи ги делиш. Ако не - значи няма проблем. Всички друго е поправимо.

Абсурдно е да караш дете на 9 да се опитва да играе с бебе, а да го лишаваш от игри с приятели за сметка на занятия като детегледачка си е безобразие. Това не означава, че не го обичаш, а че а) е по - лесно, щото ви отървава за малко от грижи и б) че не си наясно и не си се опитал да се поставиш в неговата ситуация.

Не всички хора стават добри шахматисти. Въпреки това повечето се научават да местят фигурите. И постепенно - сами! - откриват, че ако не се научат и да играят, просто няма смисъл да продължават да местят фигурите - без друго никой няма да им партнира. Карането тук до нищо няма да доведе. Като иска да играе така, хубаво - не му отказвай. Матирай го в 10на хода и се заеми с нещо твое. Ако иска още една игра му кажи, че играта става дълга и интересна за двамата, ако и двамата участници влагат в нея. Иначе за теб просто е скучно. Съгласяваш се на 1 заради него, но следващата - само ако се учи и внимава. И не се ядосвай - няма да ти отнеме чак толкова много време тази една игра, че да му я откажеш.

Детето ти - момче на 9 - едва ли влиза в пубертета. По-скоро се чувства застрашено от малкото. Това, дето бащите не казвали на "порасналите" си синове, че ги обичат, ако не ставало въпрос на живот и смърт... е глупост. Или можеш да приемеш, че в случая става въпрос за живот и смърт - в някакъв духовен смисъл. Детето ти има нужда да чуе, че все още го обичаш, нищо, че си имаш малка "играчка". Глупаво е да му откажеш това толкова "евтино" постигнато успокоение и комфорт от глупаво разбрана мъжка гордост. Има време да порасте. Сега е малко дете, което има нужда да бъде прегръщано и утешавано, когато се удари. Ще дойде деня, в който ще се пребие и дори няма да те потърси. И, вярвай ми, няма да си щастлив от това. Радвай му се сега, когато търси топлината ти. Не чакай да започне да я търси другаде - това така или иначе ще се случи.

Именно затова трябва да го предпазваш сега! Т.нар. истина за живота така или иначе няма как да го подмине. Защо трябва да бъде голям сега, когато е на 9? Защото имате бебе? Очевидно не си очаквал от него да е един възрастен дребосък преди бебето. И очевидно си променил отношението си към голямото дете след това. И очевидно на него това не му харесва. Ако си искал голямото дете да е възрастен, когато се появи бебока, трябвало е още да почакаш. Ако не - имаш две ДЕЦА, дръж се и с двете като с такива. Той просто НЕ Е голям. Каквото и да мислиш ти по въпроса. И въпреки, че един ден неотменно ще порасне.


Дочетох темата.
И знаеш ли какво ми хрумна?
По колко пъти казваш на съпругата си "Обичам те"?
Е, децата изпитват същата необходимост от вербално уверение в любовта. И тя знае, че я обичаш, и ти знаеш, че тя те обича, но... приятно е да го чуеш, нали?..

Ще отговоря от позицията и на родител и на най-голямото от три деца в семейството. Ако съм по-рязка, не се сърди - деликатността тук няма място. Според мен се опитваш да намериш нов подход към порасналия си син и оттам идват проблемите.
Направил си голяма грешка, като очакваш детето да подразбира твоята обич към него. Ти трябва да му казваш, че го обичаш и да уточняваш, че го обичаш не като малкото му братче, а защото е пораснал и се е превърнал в един малък мъж.
Що се отнася до шаха и нежеланието му да мисли си прав. Проведи един разговор за всеобщата необходимост от мислене въобще - и в шаха и във футбола и в слагането на масата ако щеш.
Изобщо не карай големия сис син да бави малкия, вместо да е сред връстниците си, той не е длъжен да бъде малкия родител. Бъди сигурен, че е отнесъл подигравки за това от приятелите си.
Последен съвет - проведи един разговор насаме със съпругата си относно единното мнение на родителското тяло пред децата.

Виждам, че ряпа почти не ти остана.  Дай сега едно парченце и на мен.
Аз пък си мисля, че децата не могат да се обичат еднакво... Дори да си приличат много, пак са две (три и повече) отделни личности. Няма как да ги обичаш еднакво. Ами ако едното ти дете силно напомня любим човек, а другото - непоносимата ти леля, която ти е отровила живота? Или пък има очите на роднина, който винаги ти е бил ужасно антипатичен, ей така, без причина? Примерно. Ами тогава? 
Господ отвърна на молбите ми и това ми се размина, слава богу.
Така че от опитност акъл не мога да дам.
Но мога от сърце да ти препоръчам една любима книга от моето детство, която прочетох пак наскоро. "На изток от рая", Дж. Стайнбек. Мисля си, че би било хубаво един баща на синове да я прочете.
Успех и пази ряпата цяла.   

Наблюдавала съм многократно случаи на деление на децата и то от собствената им майка. Не знам твоите примери доколко са валидни, но на мен ми се наби в очите нещо друго - колкото повече тревоги и грижи създава едно дете на майка си, толкова повече тя го предпочита пред другите си деца и е склонна да го дондурка цял живот. Не знам от изроден майчински инстинкт ли се получава това, от някакъв вид мазохизъм ли, но най-трудните деца са най-мили на майките си. 

И да не разводнявам съвсем темата, ще допълня пък нещо, което ми прави впечатление при бащите. Когато синовете растат, в един момент те започват да ги възприемат като съперници и отношенията понякога се израждат в пишкомерене. Не мисля, че този факт е осъзнат, нито пък че бащите го правят умишлено, просто така се получава. Както дъщерите се репчат на майките си и воюват с тях за вниманието на бащата, така има и съперничество между бащата и синовете. Не поставям нещата само на сексуална основа, да ме прощава чичко Фройд, просто е някаква демонстрация на кой е по-по-най-мъжкар. И това създава проблеми между тях, защото детето е в по-слабата позиция, а таткото обикновено не е склонен да отстъпва и да му се "дава". Най-ясно е изразено това в състезателните игри.
Фиатаджията, по-горе са ти дали прекрасни съвети, вслушай се в тях. Аз бих добавила само един - щом конкретният спор е възникнал заради шаха, хвани синчето за ръка и отидете да си купите един истински шах. После седнете двамата и го научи да играе. Ако можеш да подтиснеш естествения си стремеж към победа и наблегнеш на обучението на младежа, само ще спечелите и двамата. Освен да побеждава, един бъдещ мъж трябва да се научи и как да пада с достойнство. А това може само един баща да направи. 

   Абсолютно вярно. Наблюдавала съм го не един път. И майките в тези моменти ама въобще не осъзнават какво правят.

Навсякъде е така. И в училище на отличниците много-много не им обръщат внимание, защото "той/тя може да се оправи сам", но на слабите ученици им отделят повече време. И на работа е така - който може го товарят повече. И между съпрузи се среща нещо такова - по-оправният носи на гърба си другия.

Не мисля, че е изроден инстинкт, а по-скоро страмеж да се остави повече годно поколение. И ако едното дете се справя самичко го пускат по коловоза, а другото го подпират и му дават, та белким излезе човек и от него.
Какво да ви кажа, май е по-изгодно да си неможещ, незнаещ, защото няма да те оставят гладен. Знаех си аз, че родителите ми нещо са сбъркали във възпитанието. Все ми казваха, че е лошо да се мързелува.

Идеята да покажеш на големия каква е истинската действителност е добре, разбирам те, но за съжаление тя е пагубна за децата, наистина пагубна. Казвам го, защото моята майка винаги ме е критикувала, забележки, забележки, примери.......отношенията ни са доста...как да кажа, не са такива, каквито би трябвало. Имам по-малка сестра, действително е гадно да си по-големия, проправяш пътеки, които са вече утъпкани за по-малкия, но няма как, виждам, че става точно така и при собствените ми деца. Не го критикувай непрекъснато, споделяй провалите му, като нещо нормално, нека знае, че той сега се учи, позволено му е и да сгреши, нека знае, че какъвто и да е, ти ще си винаги зад гърба му, винаги.

И друго - не го карай да играе с брат си, та те имат доста солидна разлика, пък и да нямаха. Децата в едно семейство не са длъжни да са "най-добри приятели", може да не играят заедно, може да нямат общи интереси. Те не са създадени, за да се обичат безумно, а защото родителите са пожелали да имат повече деца. Голямото не е длъжно нито да помага в отглеждането на малкото, нито да го забавлява, така, както по-малкото не е участвало в отглеждането на по-голямото. Те единствено трябва да помнят, че когато вас ви няма, те ще са хората, които ще са най-близки на този свят.


RadostinaHZ, много, много правилно!

Много верни неща са написали преди мен!

Бих добавила - изисква се самонаблюдение, самопознание и самоконтрол, за да си родител. Личните ни амбиции, нашите борби и победи са си само наши. Ако са истински децата ще вземат от нас каквото им е нужно. Не бива да ги прехвърляме на тях.

Ако при нас е трябвало да се борим за всяко нещо при тях може Бог така да им даде, че всичко с лекота да постигнат.....и обратно......те имат свой път............Възможно е именно твоята борбеност, мъжкарство и хъс да го плашат.....Децата не са наше копие, те продължават след нас, но може в коренно различна посока......

Често се дразним, че не възприемат нашият начин на мислене, но те ще имат свой.........

Важно е да ги обичаме зряло, без да се натрапваме. Да се учим да ги познаваме.
Бащите да поставят здрави граници на това, което може и това, което не е позволено.......
Майките да не противоречат на бащите пред децата..........
И да имаме занимания заедно с тях. Да не сравняваме децата си по никакъв повод, всяко е уникално. И ако забележим, че толерираме някое от страх или по други причини да проявим самоконтрол. Все пак ние сме хора, това, че сме родители не ни прави идеални, бъркаме често, понякога дори сме лоши родители, проваляме се и пак продължаваме......Няма стерилни и перфектни семейства. Важното е да се учим и да признаваме грешките си..........

Момичетата са написали супер вярни неща и мисля, че са изчерпали отговорите. Затова ще си позволя само да ти направя едно предложение.
На колега на мъжа ми наскоро му се роди желаната дъщеричка, а той има вече голямо момченце. И понеже нормално в къщи сега се отделя много време на малката, за да не се чувства пренебрегнат големия всяка седмица един следобед баща и син отиват на сладкарница. Да се видят на спокойствие, да си поговорят, да обменят опит. Много е умно като постъпка. Малкият много харесал идеята за този мъжки следобед. Така се чувства по-малко пренебрегнат и по-близък с баща си. Ако мислиш, че и при вас ще има ефект-опитай!

Това е ревност на по-голямото дете ,когато разликата е по-голяма. Казвам го от личен опит! Когато се роди малчо, баткото беше на 6.Винаги съм била много строга с него, но когато един ден каза " Ти обичаш само бебето!" и то само защото то нищо не може да направи само ,се замислих сериозно. Поотпуснах малко юздите. Почти не се карах, когато малкия тръгна на ясла ,отделях много време за баткото / още повече той стана ученик/. Е, когато малкия стана на 2 и нещо и започна да разбира, нещата се промениха. Който беше виновен - беше наказван. Когато някой имаше нужда от повече внимание - го получаваше. Винаги съм се старала да не натрапвам малкия на баткото и да се чусква като детегледачка.Едва от т.г. ги пускам сами навън, но малчо вече е достатъчно голям да има своя игра и приятели навън.
 Единствен съвет от мен - поговори със сина ти. Попитай го как се чуства и защо.Опитай да промениш това,което е причина за чуствата му. Да ,не е малък ,но все пак е на 9, и има нужда от внимание и компромис.За протокола - големият е на 11 , а обича вечер да се гушне в баща си ,да му разкаже деня си и да чуе от него ,че е обичан. Момчетата особено много имат нужда от вниманието на бащата ,независимо че майката им обръща достатъчно!

Мойте понякога ходят сутрин по мъжки да хапват шкембе-чорба  Пък аз и щерката отиоваме на кафе.

Благодаря на всички Ви за отговорите! Ще Ви държа в течение за случващото се...
От два-три дена не съм му викал... дори пляскам малкия... и днес той започна да ми вика!   Не знам как да реагирам... честно! Объркан съм!

Не мога да предложа нищо адекватно, но пиша, само за да изразя възхищението си от твоята загриженост за семейството. Успех по нелекия път на родителството!