

Имам насрочена среща с телевизионен екип, ще ме снимат (щото съм известна). Външни снимки. А то един леден вятър брули... "Не може ли някъде вътре? " - попитах боязливо аз.
Погледнаха ме с физиономия "аман от капризи" (почувствах се като кръстоска между Марая Кери и Салман Рушди), засрамих се. Рекох, ще стисна зъби, ще гледам да шмъркам незабележимо някак и да не треперя толкова видимо.
Режисьорът вече решил къде да снима, имал визия.

Визията беше в един вътрешен двор на порутена кооперация до "Сан Стефано". Стари зидове, акано от котки, умрял от студ здравец, малко кал за разкош и много следи от отпадъци. Чудесен екстериор, точно по темата (детската литература

Изтъпаниха ме насред тази красота, камера работи, екшън, почвам аз чинно да отговарям на водещия (като шмъркам навътре и пр.) и изведнъж... Изведнъж до мен пада врата. После черчеве от прозорец. Бух! И се пръска на части.
- Олеле, божичко! - изквичах аз.
Стоп камера. Режисьорът много се ядоса. Направо побесня. Развика се страшно (като лекар, не като режисьор). От балкона на последния етаж се подаде един субект, преминал вече средната възраст. Много ни се чудеше. Какъв бил проблемът? Той си сменял дограмата и ей сега щял да я изхвърли. За нула време.
В това време край нас минаха две деца и се прибраха във входа.


С триста зора се разбрахме със субекта да спре ПОНЕ ЗА МАЛКО да мята дървени неща отгоре.
