За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

Миренце, прекрасен "запис", много ме развълнува 

По повод последните публикации относно порастване на децата и видимото им желание за по-голяма самостоятелност и независимост, искам да споделя, че и дъщеря ми дава ясни индикации в тази посокоа, които ме изпълват със смесени чувства тъкмо заради огромната ми нужда /пристрастеност/ да я гушкам и целувам непрестанно. От друга страна знам, че това е етап от нормалното развитие и ме радва, така че "стискам зъби", когато ме отпраща, наслаждавайки се на нейното ново осъзнаване като самостоятелна млада дама. 
Напълно подкрепям казаното, че ако внимателно и обективно се "вслушваме" в душите и сърцата на децата си много неща ще ни бърад по-ясни и лесни за разбиране.
Наскоро си купих книгата на Джон Кехоу "Подсъзнанието може всичко за деца" и ми допаднаха много от предложените методи и похвати.
Децата ни са извор на мъдрост и непрестанни изненади, да са живи и здрави, а душите им спокойни и щастливи

Дочувам със периферния си слух как встрани от мене се нарежда:"... искам да те вземат дяволите. А като те вземат кой ще се грижи за Саши? Синуго (сигурно) тати..."

Важното за мен е споделянето на този етап(което при нас се изразява във споделянето на игрите,желянието мама да е постояно около мен,да я виждам,чувам)защото аз и татко и сме единствените във нейното същество и интереси,до момента в който мама и тате ще останат във съществото но интересите ще са други.На този етап всички чувства,тревоги и вълнения се изразяват във игрите,във докосването и начина по който мама отговаря тона със който говори.
Вслушването и отклика на родителя означават много,обмисления отговор също.За да ни допускат до душите си ние също трябва да говорим със децата си открито замисляйки се над думите им (защото те са важни а не защото трябва да отговорим).
И от друга страна наблюдаването на отношенията със останалия свят,когато други навлязат във душевноста на нашите деца.Тогава трябва да сме по скоро наблюдателни от колкото активни,да чакаме да ни попитат(а за да ни попитат за съвет трябва да сме създали усещането на детето още от мъничко че ние винаги ще го изслушаме и ще откликнем със разбиране).Понякога дори съвети не са нужни просто прегръдка или усмивка биха били достатъчни.

Родителя трябва да е винаги там на мястото си,а детето да му отреди мястото което е заслужил родителя в душата му.

Дъщеря ми много обича да си играем заедно,винаги споделя игрите си със мен(разбира се докато имам работа тя се занимава сама да не помислите че аз съм само около нея).
Никога не я лъжа,не я заплашвам със торбаланковци и тем подобни неща.
Когато има въпроси,отговарям колкото и да съм заета.
Държа се с нея като със равна,съответно си поема отговорностите за неща който е направила и са нередни,карам се,но рядко повишавам тон много рядко.
Гушкам я и я целувам много.

Душата на детето за мен е чиста и дълбока,като планинско езеро . Там се отразява слънцето, облаците, небето и всичко наоколо по начин, който в следващата секунда е различен и неповторим. Там се отразяват и нашите лица, емоции и чувства, по начин по който ние не винаги можем да предвидим. Можем да зададем първообраза, но какво ще отрази водата вече не е изцяло в наша власт.   

Темата е много интересна и ще се върна да я изчета цялата. Направи ми впечатление коментарът на julianvanhelsing за връзката на децата с истината и искам да се съглася. Не че е шесто чувство, просто това е искреността на децата, които се раждат неспособни да лъжат и крият мислите си, и са изцяло прями и директни с всичко. Така погледната, детската душа наистина е чиста, но въпреки това си има и тъмни страни. До дадена възраст децата са неспособни на емпатия, и без контрола на родителите са способни да се нараняват едно друго и да нараняват животни без дори да разбират, че вършат лошо. Без да бъдат насочвани към правия път, те са просто малки диви зверчета, на които освен способността да лъжат им липсва и представата за морал и за това кое е добро и кое лошо. Всъщност и това спада към извода за истината, защото това е истинската човешка същност - първична, дива и егоистична - просто ни се налага да я контролираме и да приемем определени норми, включително и лъжата, за да живеем мирно в общество. Затова според мен "моделирането" от страна на родителите е особено важно, особено в първите няколко години.

За сложния въпрос дали родителят да бъде приятел - наскоро в детската спалня на едно приятелско семейство видях възглавничка с избродирана тази сентенция: "A daughter is a little girl who grows up to be your friend." Извинявам се за английския, но много ще я окепазя ако взема да я превеждам  Съгласна съм с това че децата ни стават приятели чак когато пораснат и спрат да зависят от нас. Дотогава от родителите си децата очакват мъдростта и силата на "големите" които всичко знаят и всичко могат; очакват йерархията дете-родител, където родителят е на по-горно ниво, а не на същото, както доста хора се опитват да го докарат. Разбира се приятелството е част от родителството до някаква степен, но родителството взима превес докато детето е още дете. Когато порасне и заживее самостоятелен живот, изгради собствен характер и натрупа опит, тогава отношенията стават предимно приятелски. Пък и не мисля че децата непременно искат родителите да им се правят на най-добри приятели. При мен определено беше много конфузно когато майка ми се опитваше да говори на "младежки жаргон", и да ми купува развлечени блузи с апликации тип графити, защото така видяла че се обличали "готините" деца (а аз ги ненавиждах тия гангстерски дрехи)  Може би неправилен е бил подходът й, но аз исках тя да си бъде просто мама - с която мога да разговарям и на която да разчитам като на приятелка, но по-скоро мама.

Засега все още нямам деца, но много мисля и чета по въпросите, засегнати в тази тема. При мен е още по-объркващо, защото бъдещите ми деца ще бъдат полубългарчета и ще трябва да бъдат "моделирани" от две различни култури, на два различни езика. Тук влиза в пълна сила проблемът с изграждането на ценностите и идентичността, и не съм съвсем сигурна как да подходя и колко натиск да отдам, още повече че живеем в страната на таткото и общо взето българското самосъзнание на децата, и доколко ще имат такова въобще, зависи изцяло от мен. Може би това е по-скоро за чужбинския подфорум, но децата са деца навсякъде, все пак. Ще чета, ще мисля, ще се постарая, пък каквото сабя покаже.

Винаги ми е било странно това с определянето на душите на децата. Вярно, че децата са ни най-скъпото, но те не са някакви странни същества, нечовеци, че да са с чисти души, но да имат тъмна страна (нищо вично към Дидитка, просто тя ме подсети, че съм срещала това твърдение много пъти). Децата са хора! Те не са по-чисти или по-тъмни от нас! Не виждам смисъл да се опитваме да ги идеализираме зорлем, а просто да живеем заедно. Ние не сме родили светци, а съвсем нормални човешки деца. Тъмна, светла страна, за мен е фантазия. Има характер и ситуации, в които всеки реагира както може или живее живота си както може. Няма мистика.

Не се и опитвам да разбирам - когото и да било. Старая се да се позовавам на собствените си спомени и... ами, спомени от емоции. Всичко различно от това, което съм преживявала по някакъв начин, не си и въобразявам, че някога бих могла да разбера.

ПП
Нищо чисто няма в душите на децата.
Те по подразбиране са пълни егоисти - всичко различно е плод на взаимодействието с нас, с околния свят, със себеподобните - както и абсолютни хищници.
Това е заложено в тях с цел оцеляване на вида.

Искам да си дообясня изказването, в случай че не е било разбрано. Под "чисти" разбирам "искрени" - защото малките деца наистина не могат да лъжат, просто защото мозъците им още не могат да боравят с двойнствена информация. Разбира се това трае само първите няколко годинки, и след това научат ли се да лъжат - нямат спирка  Задните мисли, целенасочените лоши действия и т.н. просто се развиват по-късно, затова в началото наистина има период на истинска невинност. Не са светци, нито са мистични (особено след като детското развитие до голяма степен е обяснено научно) - просто са ограничени преди да овладеят по-сложните социални интриги, и в сравнение с възрастните наистина са по-чисти.

Децата не са извънземни, разбира се и те са хора като нас, но не са съвсем като нас, затова не могат да се приравняват с възрастните под общия знаменател "хора". Децата мислят по различен начин и приемат света по различен начин, просто защото още не са напълно оформени (нито физически, нито психически), така че са си различни от нас и заслужават отделно отношение.

Под "тъмна" страна не визирах нищо мистично, предполагам просто е прозвучало поетично може би. Исках да кажа точно, че децата не са чисти ангелчета, а че и при тях има две страни на монетата. И те са способни на зло, дори и да не го съзнават (точно защото не го съзнават). И, разбира се, както каза katiABV - в центъра на детската психика е точно егоизмът, който е природен инстинкт и няма нищо срамно в него. Та така, мисълта ми беше че малките деца показват истинската човешка същност, защото мислите и емоциите им са наяве, нескрити от лъжи и измами, на показ за всички, и докато не се научат на социални норми, реагират директно и показват това, което ние като възрастни умеем добре да крием или контролираме.

Нищо лично, Дидитка, посто се дразня изобщо от тези рапространени метафори за чистотата, тъмната страна и др. Разбира се, цялата европейска култура е повлияна от религията, която разделя нещата по този начин и тези възгледи, по-скоро постулати, са се вклинили в мирогледа ни. Но, като обеля тази люспа от лука, нещата придобиват по-малко противопоставящ се начин. Това, на което ние му казваме "чистота" е проста липса на опит. "Тъмната" страна е това, което пак съвсем културно сятаме за лоши черти в характера или поведението. И мисля, че колкото повече натоварваме децата с метафорите за чистотата и тъмнотата, толкова по-малки шансове имаме да ги разберем. Причината е, че ние г обличаме с тези си очаквания и представи и започваме да искаме те да се покрият. И това е човещинка, но също имаме и мааалко рационалност, която следва да ни говори, че колкото и децата да са различни от възрастните, почти като отделен вид, те са човеци, за които важат същите неща като за нас - и шмекеруването, и лъжата, и любовта, и искреността, и всичко това е в един гювеч.

Много хубава тема ...

Пазя ясни спомени от детството си за това как съм се чуствала и какво съм преживявала. Помня за обещанията, които си давах, да не правя така с моето дете .. никога.
Имах доста безоблачно детство до десетата си година, когато живеех с баба си. Тя ме разбираше, изслушваше и подкрепяше, винаги беше до мен когато имам нужда, никога не ми се е карала, но я слушах безрезервно, бяхме идеалната симбиоза. Много разговаряхме и имахме телесна близост, прегръщаше ме, целуваше, държеше ме за ръка и спяхме заедно.
Може би спомените ми са така ярки, защото рязко се отзовах в друга действителност, когато се преместих при майка ми и втория ми баща. Там нямаше нищо от изброеното по-горе ... там отнощенията бяха делови, така да ги наречем, а аз никога не се почуствах "у дома", но това е дуга тема.

Онова дете растеше спокойно, защото беше обичано истински от уравновесен и спокоен човек, беше му отделяно внимание, любопитството му се задоволяваше, имаше свободата да взима свои си детски решения и т.н. Никога не съм усещала отглеждането да е тежало на баба ми, усещах единствено безрезервната и обич, нито досада, или желание да я оставя на мира ... нищо такова. Казвахем си често колко се обичаме, до небето, до звездие, колкото цялата вода в морето и т.н. Никога не ме била, не помня да ми е крещяла, постигаше всичко със силата на авторитета си.

Сега отглеждайки моето дете се опитвам да вадя още и още спомени от моето детство ... да се сещам как съм се чуствала, какво съм искала и какво съм получавала ... Казвам си често ... а баба как ли би постъпила ...

ОПитвам се да се поставям на нейно място, за да разбирам нейните действия, чувства и желания. Опитвам се да казвам "извинявай", когато сгреша. Опитвам се да не се карам за дребни неща. Опитвам се да й давам избор. Опитвам се да й отделям нужното на едно внимание. Опитвам се да я уча кое е правилно и кое не. Опитвам се, но все още не знам дали се справям добре. Ще разбера след години, когато стане голям и самостоятелен човек...

Това е Christian, който пише в друг форум тук и по други теми, но от него придобих навика да слушам внимателно какво говори синът ми и така в повечето случаи стигам до истината и това, което го тревожи, дори когато по никакъв начин не показва да е афектиран от нещо или от някого. Той не пише за психиката на децата и как да възпитаваме децата си, а по съвсем други теми.

Според мен какъв родител си в основна степен зависи от това какви родители имаш. И ако зададени от тях модел не ти харесва, ситауцията е много по-сложна, защото създаването и то на база отризание, не е ленсо нещо.

За мен детето е личност от първия час /и преди това даже /.
Имам му доверие, споделям как се чувствам. Съответно и то споделя с мен. "То е дете и не разбира" не е моя реплика. Когато имаш контакт с някого, и особено между майка и дете, всеки жест, дума и поглед говорят как се чувства другия.

Не мисля, че е възможно да не влияеш на светогледа на детето си. Нито на формирането на характера му. Това, че е с теб и те попива всяка минута като светоусещане, реакции и отношение към хората и събитиета го променя непрекъснато. Можеш обаче през цялото време да го уважаваш и подкрепяш.

За постановката "ние сме приятели" си мисля, че помага много при създаването на изканата връзка между дете и родители. Помага и чиесто практически в ситуации на разочарование, когато детето търси подкрепа. Децата винаги знаят, че мама и тати, не е прости приятел. Но когато са малки, още не могат сами до го обяснят.

Здравейте мили майчета, и от мен!
Когато е започнала тази страхотна тема мен честно казано ми е била доста далеч от мислите /дори съпруга си не съм познавала, а за деца.../, но сега много много ме вълнува.
Благодаря Ви, че сте я създали, че сте споделяли опит и чувства.


Помогни му да „разпери крила“

1. Показвай на детето си, че го обичаш – винаги и безусловно. И любовта ти няма нищо общо с неговите постъпки.

2. Не пропускай ден, без да го похвалиш – без значение дали е успяло да се справи самичко с нещо или просто е положило усилия. Нека всяко постижение (дори и най-малкото) бъде отбелязано с похвала – така мъничето ще знае към какво да се стреми.

3. Не бързай да го порицаваш, когато е сгрешило – нека малкото знае, че всеки може да направи грешка (дори и големите хора), но допусне ли я, трябва да поеме отговорност за действията си и да се постарае да я поправи.

4. Окуражавай го да опитва нови неща – всяко ново умение, което усвоява му дава възможността да се почувства гордо от това, че се е справило. Нека усеща твоето одобрение и подкрепа, дори ако се притесняваш за него (например при първите му опити да се покатери самичко на пързалката).

5. Изслушвай търпеливо какво иска да ти сподели - без значение дали ще ти разказва поредните приключения на любимия си анимационен герой, или какво е станало днес в детската градина. Няколко минути на ден са достатъчни, за да усеща детето ти, че уважаваш чувствата му и се интересуваш от всичко, което се случва с него. Децата към които се отнасят с уважение, на свой ред свикват да уважават и зачитат чувствата на хората околните.

6. Бъди позитивна – не се вторачвай в поредната беля, която наследникът ти е забъркал. Вместо това опитай да го „изловиш“ за всичките му „плюсове“: за това, че се е държал добре на масата, че се е извинил на приятелчето си след бурния им спор „кой да кара камиончето“ и т.н.

7. Остави го да поеме отговорност – нека помага у дома, когато изяви желание (дори с риск любимият ти сервиз да се окаже на парчета:). Усещането, че прави нещо „като мама и татко“, му помага да изгради нужната доза самоувереност (качество, което ще му помага да преодолява само препятствията в живота).

8. Дай му възможност за самостоятелен избор – нека самичко решава коя блузка иска да облече за детското парти: Супермен или Костенурките Нинджа. (Маловажно според нас, но от голямо значение малкото човече .

Покажи му какво чудесно място е светът

9. Забавлявайте се заедно - смейте се, лудувайте винаги, когато има възможност за това. Малките палавници са винаги готови за игри и закачки. Освен радостта от веселбата обаче, игрите всъщност им помагат да опознаят света около себе си. Ние, възрастните лесно причисляваме играта към графата „губене на време“. Малкото човече обаче се нуждае именно от това време, в което ще си фантазира, ще експериментира, ще се учи да общува и... да спазва „правилата на играта“.

10. Окуражи го да открива нови приятелства – тази възраст понякога е доста „срамежлива“. Притечи се на помощ – ако забележиш на детската площадка мъниче самотно стоящо встрани, приближете се към него, „представете се“ и предложи на хлапетата да поиграят заедно.

11. Помогни му да преодолее страховете си – може да ни изглежда странно, но мъничетата имат техни „истински“ страхове, притеснения и грижи. Бъди на разположение – поговори с детето внимателно, като покажеш че приемаш сериозно всички негови тревоги. Не му се присмивай!

12. Създай му усещане за сигурност – малчуганите се нуждаят от нещо много простичко и лесно, за да се чувстват в безопасност под грижите на мама и татко. Всичко, което трябва да направиш за целта, е да изградиш детския режим: хранене, лягане, разходки в определени часове. Рутината помага на мъничето, като му дава усещане за сигурност и предсказуемост.

13. Чети книги на детето си – най-хубавият начин да запазиш през годините онази невероятна близост и привързаност, която се зароди през „бебешките месеци“. По една приказка за лека нощ всяка вечер ще развие детското въображение и ще помогне на малкото човече да заобича книгата (особено трудно постижение в днешния свят).

14. Опитай да погледнеш през детските очи – малчуганите виждат във всеки миг от живота си възможност за забавления и приключения, без значение с какво са се захванали. Опитвай отвреме-навреме да „смениш перспективата“, припомни си безгрижните детски дни и забрави за „майчинските си задължения“. Остави например хлапето да си поиграе донасита във ваната - снабди го услужливо с достатъчно играчки и се забавлявай с радостните му писъчета, без да мислиш за потоците вода и пяна, които хвърчат из цялата баня.

15. Забранявай и отказвай, когато се налага – децата се нуждаят от ясни граници и правила: какво може и какво не е приемливо. Когато поставяш ограничения обаче, не го прави ядосана или за наказание. Правилата са в интерес на детето – обясни му добре още отначало защо са нужни и... му съчувствай, когато неминуемо се сблъскаш с неговото огорчение.

16. Никога не викай в присъствието на детето – повечето поотраснали деца посочват семейните скандали и лошите отношения у дома като най-неприятни спомени от детството си. Нека домът ви бъде за малкото човече място на спокойствие, любов и подкрепа - каквито и бури да бушуват навън.

17. Развивай въображението на детето си – ако малчуганът нарисува розово небе например, кажи му че е най-красивото небе, което си виждала някога (вместо да му обясняваш, че е сбъркал цвета на пастелите и че небето е синьо). Окуражавай детето да изразява свободно себе си и да мисли творчески – това ще направи чудеса и за неговото самочувствие, освен за въображението му!

http://spisania.rozali.com/ot-moeto-dete/p7166.html

добре, че темата е излязла от забвение-чудесна е  

За децата си ,не съм решила още каква искам да бъда-само майка,или искам и приятелки да сме ..но едно знам със сигурност-близки ще сме,защото ги усещам.
По дъха ги усещам,по погледа,по нашина на отмятане на кичура коса,паднал на лицето,по плача,по недоизказаната дума/въпреки че малко говорят още ...или... малко според моите очаквания /.
Имало е случаи,в които близки са ме обвинявали,че се вманиачавам,че ги преекспонирам нещата...но аз знам кога ще се уморят,кога ще започнат да мрънкат, кога ще харесат даден жест на непознат човек,кога-не...
Не мога да го обясня-не съм супер-майка,не страдам от заблуда,че другите майки не познават децата си както мен-просто аз усещам моите,и се радвам за това.Засега това ми стига.

Още нещо ми остана в ума ,след прочитането на последните страници- поставянето на граница и маркирането на етикети в отношенията родител-дете.
За мен отношенията са като на равни-те не са „бели книги“,нито пък са  „чисти“ или „искрени“.
За мен децата ми са уроци.Моите уроци.Оглеждам се в тях,и се опитвам всекли път да ставам по-добра.
Те са ми „пътеводната светлина“ в моето собствено израстване като личност.
А след това-те се оглеждат в мен,надявам се!