За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

По повод темата, която наистина е важна, реших да ви напиша това, което се е запечатало в главата ми още в момента, когато го прочетох /преди доста години/.

Твоите деца - Халил Гибран   
   

Твоите деца не са твои деца.
Те са рожба на зова на живота към самия себе си.
Те идват на света чрез тебе, но не от тебе.
И въпреки че са при теб, те не ти принадлежат.
Ти можеш да им предложиш любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои собствени.
Ти можеш да дадеш подслон на телата им,
но не и на душата им.
Защото тя обитава къщата на утрешния ден,
която не можеш да посетиш дори в мечтите си.
Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях,
но не се опитвай да ги направиш като себе си.
Защото живота не се връща назад
и не е спрял при вчерашния ден.

Да имаш дете, да отгледаш дете, да възпиташ дете... Не се изисква много... в налото. Когато тръгнеш по този път- връщане назад няма и с всеки изминат ден разбираш, че твоята роля в живота на малкия човек става по-отговорна и по-важна. След това идват въпросите: „Правилно ли постъпвам?”, „Може ли да има и друго решение?”, „Рано ли е още?”, „Къде е това проклето дистанционно?!”...

Опсс..., това последното е всъщност също толкова важно за моето дете, колкото и другите ми притеснения за формирането на неговия характер, навици и опит. Защото в началото бе... игра. Да, всичко е игра и детето възприема света, усвоява умения, трупа знания играейки. Така аз се върнах към детските игри и започнах да се уча да играя, отново.

Вместо да се опитвам да накарам дъщеря ми да върви по асфалтовата алея, тичам с нея из тревата, гоня летящите гадинки и бера цветя, (но преди това й обувам затворени обувки, за да предпазим малките крачета). Вместо да й се карам, че когато види локва, веднага отива да скача в нея, аз я следвам и пляскам повече от нея (е, после пералната има работа). Важното е, че сме се забавлявали!

Играта дава всичко на детето- топлината и близостта на човешките взаимоотношения, задоволява нуждата от социални контакти, тренира въображението, езика и паметта и т.н., и т.н. Или поне толкова сложните описания на нещо много човешко и вътре в нас, което на детския език се превежда като „Нина нанка” или „Кранче, слушам”.

Сега играем. Мисля, че по пътя към изграждане на личността и формиращото възпитание ще науча още за човешката психология и взаимоотношения. След многократно поставяния пред самата себе си въпрос „Как се възпитава”, все още не мога да намеря отговора на това какво е възпитанието всъщност. Убеждаване, показване, разлика между доброто и не толкова доброто, правилното и не толкова правилното, внушения, постоянство. Или всичко това взето заедно?!

Затова ще продължим с игрите. Някак си не е толкова сложно; а и двете сме начинаещи в тази сфера. Аз- защото съм забравила добре, дъщеря ми – защото наближава само 2. Всъщност, в играта сме равни. А за възпитаването- ще разчитам с времето да разбера как се правят „тези неща”.

Белинда, ела да ни видиш нас с Йоан  . Послушко е в яслите, никакви проблеми не прави, много добричък докато не излезем. Оттам се започва мрънкане, викане, крясъци, сръдни. Баба ми казваше, че деца, които са послушни в ясли/градина или училище, вкъщи правят бели и обратно. Явно наистина им идва твърде много да слушат повече от един човек дневно  .

Малчуганът ми сега е в бебешкия пубертет - "кошмарните 2". Все знае "не" и "няма". Тръшка се много, удря ме понякога, крещи... Започнах да му се сърдя когато прави сцени. Като сме навън сядам на най-близката пейка и казвам "Добре, щом ти се вика - викай, аз ще стоя и ще чакам да ти мине." Не винаги действа обаче. Ако ме удари демонстративно обръщам гръб и му казвам, че съм обидена, защото както аз не го удрям, така искам и той да не ме удря... Когато е спокоен картинката е съвсем различна. Правим заедно фигурки на пясъка, ритаме топка, четем, пеем, гоним гълъби, пързаляме се по слона, танцуваме заедно. За миговете, в които ми демонстрира открито обичта си вече няма какво да кажа, защото тогава се разтапям  .

За мен лично това да бъда майка е най-голямото предизвикателство и най-големия урок в живота. Детето в себе си никога не съм го губила, винаги съм се отнасяла с много любов и уважение към него, радвам се, че има с кого да го споделя .

Белинда, само търпение и нищо друго му е майката.Може и сина ти да е в т.нар. период на отрицанието.Стискай зъби и си намери твой начин да се справиш с периода.Ако си агресивна към него и го стягаш и избиваш нерви навън и за най-малкото така го зареждаш отрицателно него още повече.

Сина ми преди години се е тръшкал на земята по гръб и е ритал с крака и ръце чак.Действието се развива пред входа на квартален супер, защото аз категорично отказах да изпълня накаква негова безумна прищявка, която не помня точно. Понеже нямаше пейки наоколо аз седнах на земята по турски на няколко метра от него и си запалих цигара и си мълчах.Изпуших няколко цигари.Хората ни гледаха ей така    и ни заобикаляха. Въобще, изобщо, хич...ама наистина хич не ми пукаше и не ми пука още нито как сме изглеждали, нито кой как ни е възприел или какво си е помислил за него -детето и за мен-майката. Тогава Сашо се набесня, успокои се и ме повлече в друга посока.Но и не повтори случая, защото видя, че не реагирах по никакъв начин тогава, което означава, че и за в бъдеще ще бъде така.

Когато децата ми се тръшнат за нещо, /което е съвсем нормално/ и ако аз съм с отрицателно мнение по въпроса винаги се опитвам да им дам обяснение по въпроса.Ако продължат обаче единственото, с което ги удостоявам е мълчание.Е много съм гадна... и не отричам, че ми беше трудно да се науча да мълча в подобни ситуации, но съм доволна от резултата.

Извинявай, че пак се хващам за твоите думи, но вчера имах подобна случка.
Прибираме се от моя концерт. Пред къщи се разприказваме с комшиите срещу нас. Каката се юрна да тича като отвързана из двора им. Аз извиках 2 пъти (без резултат) и отидох, хванах я под мишница и я прибрах. Тя се тръшна да реве, крещя, руга и приказва неща, заради които аз се чудех да се смея ли или да плача. Седнах си кротко в другата стая, направих си кафе и и гледах сеира. След известно време поутихна бурята, тя пристига по терлички и ме пита "Мамо, ти сърдиш ли ми се?" Аз се разкикотих. Обяснявам, че съм била ядосана, но не и сърдита.
След това я питам - Как ще реагираш ти, ако някой неканен се юрне да тича в нашия двор, ще ти хареса ли постъпката  му? (въпреки че комшиите ни не казаха нито дума, нито са проявили досада от постъпката) Тя ме гледа тъжно и ми вика - Ми няма да ми хареса, това си е моя двор.
Тогава аз и обясних, че точно това ме е ядосало в нейната постъпка - дори не поиска разрешение да потича там. Тя самата след това каза - Следващият път ще питам, така е по-добре, нали, мамо?
Как да не го обичаш това дете?

А моя обича да се разхожда по голо дупе. В двора правя компромис, ама се е случвало и на улицата да излезе.
Вчера кара колело бос.

Темата е страхотна  Чета я от няколко дни, за да мога да й се насладя напълно. Ето няколко реда и от мен от книгата "Селестинското пророчество", от Джеймс Редфилд, които са точно по темата:
" - Децата трябва да се приемат като нова степен в еволюцията, която ни води напред. Но за своето развитие, те се нуждаят от нашата енергия постоянно и безусловно. Най-лошото нещо по отношение на децата е да им отнемаме постоянно енергия като се опитваме да ги коригираме. Това, както знаете вече, поражда у тях властна драма. Това манипулативно отношение обаче може да се избегне, ако възрастните им дават цялата енергия, която им е необходима, независимо от ситуацията. Затова те трябва винаги да бъдат включвани в разговорите, особено когато се отнасят до тях самите. И не бива да се поема отговорност за повече деца, отколкото човек може да обкръжи с внимание."

И продължавайте, момичета - толкова е приятно да се четат такива възвишено - духовни писания ...

Или по-добре казано изтормозено-препателни драсканици

Освен, ако не помним добре детството си по една или друга причина. Тогава пътят е точно в обратната посока. От тях към нас. Малко по-трудничък е, но не е невъзможен

Много благодаря, че го сподели. Чета го и в мен се отключват невероятни чувства, които ме карат да настръхвам от вълнение и будят покорност. Благодаря още веднъж. 

Много ми харесва темата, но така и не ми идва да напиша нищичко. От самото раждане на Самуил не съм сядала да анализирам това как се прави, онова добре ли е, така ли трябва. Може би защото не ми остана време за мислене - родих го и след три часа той вече беше изцяло мой. Няма помощ, няма кой да дава акъл - всичко трябваше да се върши веднага и сама. Как се къпе бебе? Как се кърми? Как... Няма време за как. И се пуснах само на вътрешния глас (като от вица за каубоя  ).
Досега не ме излъгал. Все ме питат: "Откъде знаеш, че той иска това, че той чувства онова..." Ами някак знам. Със сърцето си знам.
И като го гледам, мисля, че съм на прав път.

Съжалявам, че първо писах в темата, а не я прочетох. Моля модераторите да я заковат.

БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА СТРАХОТНАТА ТЕМА! 

Мисля да си я копирам цялата. Някои от произведенията съм чела и те са ми сред най-любимите.

Не спрях да плача от щастие, защото видях всичките си мисли, надежди и страхове, описани тук. За съжаление не бих могла да изразя всичко, понеже вълнението ми пречи да се съсредоточа в търсене на подходящите думи. Виждам, че всички заедно се справяме по-добре.

Не знам дали това е за душата на детето ми, но за моята душа е със сигурност!

Момичета, темата е хубава, но не е за коване! Ковем теми справочници, апели и др. подобни. Тази тема е включена в Библиотеката където и е мястото.
Поздрави    ,
Ели

   Не спирайте да играете!!!
Ти си по-близо до разбиране същността на човешките взаимоотношения,отколкото ти се струва.Защото играта не е само начин за усвояване и възприемане на света от нашите безценни съкровища.Играта е онази последна фаза от всичко,което се опитваме да научим и овладеем.Играта е насладата,че всички физиологични,психологически и интелектуални препятствия са вече преодолени и ние можем да се разтворим с цялото си същество и пълно съзнание в това,което правим.Именно затова усещаме равнопоставеността между себе си и децата си най-вече,когато играем...
Винаги съм възприемала дъщеря си като равна-от мига,в който я поех след раждането й.Може и да звучи нелепо,но непрекъснато виждам у нея една завършена личност.Единствените пречки за самостоятелността й са все още ограниченият набор средства и познания за оцеляване и адаптация,както и едва шестгодишния й опит,или по-точно-липсата на такъв.Следователно аз непрекъснато се стремя да изграждам връзка с нея,да печеля доверието й,а не да я моделирам...
Моето дете е подарък,който цял живот ще се опитвам да заслужа.

не се стърпях и пак ще се включа
ами вие позволявате ли на вашите малчовци да правят разни "гяволии" аз колкото съм строга, толкова съм им й отпуснала края днес правихме пица....и тримцата, лелее-малее, цялата кухня в брашно, а ръцете им шареха по масата, столовете....момчета са, а все се врат при мен в кухнята  онзи ден се пързалях заедно с малкия, защото сам не му позволявам, а ми стана жал че само се качва до пързалката и се връща след обяд си правят слънчеви бани на балкона....и поливат де що има цвете и трева на вън......знам, че тези неща им харесват и им позволявам да щуреят