Как се живее без любов?

Как да не се хванем? Освен ако не мислиш, че между живот с или без деца няма особена разлика. Когато носиш отговорност за още човешки животи, които на този етап нямат избор и са изцяло зависими от твоите решения, някак различно стоят нещата и доста повече мисли те занимават. За мен децата никога не са били параван, но бяха причина да дам всичко от себе си, за да опитам да спася семейството. Ако не бяха те, много по-лесно и бързо бих решила какво и как.

Моля!Абсолютно! На авторката все още не и стиска.Този момент обаче може и да дойде много скоро, а може  и никога да не дойде, и да агонизира така с години!В този смисъл казах, че тя много добре зане от къде е тръгнал проблема.Както и  затова казах,че знае пътя.Или ще действа, или ще се умори да се бори със себе си, ще се предаде и ще си живее както до сега.

Pasi, чул те Господ  .
За съжаление, в реалността съвсем не става така. Още от деца ни учат да не отчитаме чувствата си, за не им отдаваме значение, това ни кара да се съмняваме, че имам право да ги огласяваме, да ги отстояваме. И този форум дори е пълен с теми тип "Имам ли право да се чувствам така", "Имах ли право да се засегна" и т.н. Какво значи имам ли право да чувствам? Ако едно чувство се е родило, то иска внимание, и да ми отричат правото да го преживявам, от това то (и последствията, до които води) няма да изчезнат. Но нас ни учат на обратното.

Така, че най-естественото нещо след такава "формовка" е да търсиш подкрепа за правото си да чувстваш нещо. Колкото и да си убеден вътрешно.

Като се роди моят син, се зарекох да го науча на 3 неща - да чете, да смята и да познава чувствата си, за да живее смислено. С първите две вече се справихме, третото изисква много време и единственият начин да се случи е чрез примера на родителите, с говорене не става. Навремето майка ми ми направи един изключително ценно демонстрационно по достоен живот, ако мога да направя същото с моето дете, ще съм щастлива.  

Нищо не мисля, върни се и ме прочети пак. Разбрала си неправилно поста ми. Няма да го дипля, няма смисъл.

Мисля, че съм те разбрала. Друго исках да кажа - че все пак не може да не отчетеш как биха живели децата ако двамата родители останат заедно и как би било ако се разделят и това да е водещо при взимане на решението. Не значи, че са параван. За всичко останало те подкрепям - децата се приспособяват и много добре разбират, когато им се обяснява. А и не са слепи също.

Мернах такава тема - правили ли сте добро,което не са оценили като добро ?
ами тук с децата е същото. Много родители правят за децата си неща,които смятат,че са добри за децата но на практика те не се оказват чак толкова добри. и точно,защото децата са малки и не могат да претеглят с мозъчето си все още решенията на родителите си - те няма как да се противопоставят. така,че колкото е страшно да се разделиш с баща им и мислиш,че това е лошо за тях - толкова страшно и лошо може да се окаже и да стоиш с баща им заради тях.

Никой никога не може да бъде сигурен дали решението му е "правилно". И да останеш, и да не останеш, накрая все има вероятност да си сгрешил в очите на децата си. Работата е там, че за подобни житейски ситуации и решения, нещата се оценяват постфактум, ретроспективно, че и накуп с една камара други случки, породени от други фактори. Колкото пораснали деца ще срещнеш и ще ти кажат, че родителите им са сгрешил, че са се развели, толкова вероятно ще твърдят обратното - че са сгрешили като са останали заедно. Винаги е лесно да се търси кусур на родителите, те и без това не могат да върнат времето. А отделно идва въпросът дали човек си дава семтка, че дори да беше възможно това чудодейно връщане назад и изживяване на всичко от онази точка в миналото, същият този човек би харесал живота си, тръгнал по другата пътека. Разсъжденията от типа what if може да са добра гимнастика за незасягащи ни събития, но за личния живот могат да доведат до неприятен привкус.

Андариел,именно.

Стигнахме до най-същественото. Не можем да дадем адекватен съвет. То дори и самият човек не се знае взема или не взема павилното решение. Едно решение към момента може да е правилно, след 5 години погледнато вече да не е . Сега да е добре за децата след 5 години да не е добре за майката-респективно и за децата.  Всеки си претегля според своите емоции,усещания и мисли решенията и когато дойде часът за разплатата просто си плаща за решенията.

А децата докато са в крехка възраст винаги плащат грешките на родителите си по някакъв начин . И едва ли има родители,които не са направили никакви грешки по пътя си.

ам, то затова често се решават и планират нещата краткосрочно, според възрастта на децата. Много хора изчакват децата им да поотраснат, например да влязат в училищна възраст, или в тийн възраст и тогава предприемат стъпки за раздяла. Най-субективно съм забелязала, че хората се развеждат в някакви критични възрасти на децата - първите месеци след раждането, около започване на градинска възраст, около първи клас, после към пети или седми клас. След това като децата завършат гимназия и си хванат живота.

А, да те обвиняват за всичко - това е част от длъжностната характеристика на родителите  Нямам никакви илюзии, че ще ми се размине, не виждам на някого да му се е получило. 

Ами тогава значи аргументът ,, да останем заради децата заедно,, издиша ...

Да, ама пък колко хубаво и удобно звучи 

За мен, като превела едно дете през ада на развода, после през трудното напасване на съжителството с нов мъж и екшъна ново бебе, доводът да не се разведа пак заради децата е много силен и не издиша ама хич.
Изобщо, ама изобщо не усещам в себе си сили да мина още веднъж през това с децата. Аз съм ясна, ще порева, ще порева, пък ще ми мине. С децата е адски трудно, адски.
И изобщо няма нищо общо с това кое дете за какво ще ме обвинява като порасне, просто е толкова трудно детето да премине през това, че който колкото и каквото и да приказва колко са адаптивни децата, да го разправя някъде по-далечко от мен. Може и да са адаптивни, обаче мъката в душичките им си е там.

Удобно да ...

Бърди,тя мъката в душичките им е там дори ако стоиш с баща им без да го обичаш,повярвай ми. Даже е по-голяма.

не издиша дотолкова, че децата оценяват нещата едва като станат големи, а докато са малки и мислите им са малки. В допълнение децата, поради естеството на това че са деца и имат ограничени ресурси като опит и психическа зрялост,  не могат да преценят дали едно нещо е в техен интерес към момента. Примерно, за тяхното физичееско оцеляване може да е било родителите да са заедно заради пълния финансов и времеви ресурс, които могат да потребяват. Ако родителите са разделени, автоматично и дебитът на тези две тръби с ресурс намалява. Класика в жанра са финансовите дела - до вчера, докато е живял под един покрив с майката и детето, бащата не е мрънкал и не е смятал за излишен харч облеклото, обувките, курсовете или просто доброто битово състояние на семейството, но в един кратък момент след раздялата, извеснъж започва да твърди, че присъдената издръжка за детето е предостатъчна и какво иска толкова майката, не било задължително детето да ходи на курсове или  на екскурзия с класа. А на практика майката и детето (ако е едно, обаче! Какво правим, ако са две деца?) остават на нейната заплата и мизерна най-често издръжка, а в къщата не влизат заплатите на двамата родители. Никоя жена не може да бъде сигурна, че точно нейният мъж няма да се обърне с такива приказки и поведение, макар да мисли, че щом е грижовен баща и си обича децата, той ще ги обгрижва по същия начин като преди развода. Дори  това е едно от най-големите разочарования и шок за достатъчно много жени, че същият този любьщ баща се стиска за двайсет лева.


Сега видях, че си писала. Ами, да то и другото, за емоционалната пълнота и щастие звучи крадиво, ама светът все още е материален и не може всеки да е като Вапцаров, да храни децата си с вяра. Децата трудно го осъзнават, те искат всичко, и все са недоволни като установят, че нещо не им достига.