В момента чета ... 18

Агата Кристи е кралица! Израстнах с нейните романи,и буквално ги поглъщах за отрицателно време. Като си прочета "Сътворението" мисля да започна "Последният случай на Поаро". Само отлагам четенето на тази книга. Издадоха ми финала и се разочаровах,но и натъжих. Макар самото заглавие да говори достатъчно ясно какво се случва. Но Поаро ми е любимец! Много харесвам и мис Марпъл.

Харесва ли ти ? На мен- мноооооооооооооогооооооооооо !!!

Започвам "Марина"- Сафон по препоръки от тук

Започвам "Изкуплението" на Иън Макюън

Друго от Сафон чела ли си? Ако не - "Марина" е правилната книга за среща с автора, защото е (поне според мен) най-слабата му  Ако ти хареса, можеш да продължиш с поредицата "Сянката на вятъра", ако не ти хареса ще знаеш че е най-слабата и ще му дадеш шанс отново с поредицата 
Завърших "Панталеон и посетителките" на Льоса - много, много ми хареса, може би най-много от всичките негови книги до сега. Започнах "Заеко бягай" на Джон Ъпдайк, но нямам все още впечатления, в началото съм.

Да, първият сблъсък с автора ми е 

започнах тази...още съм в началото и нямам впечатления

И на мен "Марина" ми беше първа среща със Сафон, и определено - последна...

Често сравнявам преживяванията ми с книгите с човешки отношения. За „Кафка на плажа“ на Харуки Мураками почти до края мислех като за връзка, за любовник, който „не ми действа“. Ако допусна, че съм разбрала някои от идеите на автора, не ми допадна много начинът на писане (и то в цели 611 страници). Още на стр. 200 (и на 400) се чудех дали да се откажа, но се надявах, че не може да е „празен“ автор, щом е толкова харесван. Като цяло нямаше химия между мен и автора. През по-голямата част - предимно душевен хлад. Питах се – просто мистерия и съспенс ли ще е споменаването на прокоби, пророчества…

От героите симпатичен и реалистичен ми се стори единствено Хошино. И не че съм търсила непременно нещо реалистично (напротив, много си падам по „измишльотини“ при други автори), просто исках нещо, което да ме развълнува. И дядото (Наката) разбира се ми беше мил.

Много ясно присъстваше нишката за насилието,
както и липсата на любов в детството/изоставянето (може би има и преплитане на двете).  


Но това може би са най-лесно доловимите нишки. Няма начин Мураками да не е заплел и още – по-метафизични, по-философски…

За мен „чистата“ психология беше по-достъпна и интересна…

Странно ми беше колко често се повтаряха диалози от подобен тип - искане на разрешение за задаване на въпрос.
Не зная това част от японската култура ли е, особеност на героите или стил/слабост на автора..?

Споменатата сцена с котките и Джони Уокър – според мен е нещо като подсказване на идеята за изкупление (за жестокостите през войната?) или поне символика, свързваща различни хора. Много уместна именно за японците. Струват ми се обременена и сложна нация въпреки простотата на любимия ми дзен-будизъм. Явно страните, които са участвали сериозно в голяма война, въпреки че са и жертви, са неизбежно изправени пред някакъв вид изкупление…

До стр. 600 бях настроена максимум за 3 звезди (от 5), но само през последните няколко страници толкова пъти се усмихвах, такова успокоение настъпи, че 3 ми се струваха малко – поне 3 ½, а защо не и 4. Може би не се реших на 4 заради дългото леко скучно и неясно пътуване от 600 страници (които обаче четох много бързо и лесно). Но си струва, когато главният герой накрая е способен да заплаче отново, да се усмихне отново – след предълъг период без подобни емоции, само объркване и търсене… (стана ми близък и Кафка най-после).

Намерени майка и сестра – истински или въображаеми – нужни бяха за връщането назад – или напред?! Точно в този момент дори си мислех, че краят  е по-удовлетворяващ и от „Спасителят в ръжта“, и от „Пилето“ (но само в този окончателен момент, иначе премного ценя тези две книги – ако изобщо може да се прави сравнение между трите).

Иска ми се да вярвам, че едно от посланията е: да се срещнем със страховете си, с тежките спомени, да ги погледнем и разберем, но след това да им обърнем гръб и да продължим по-пречистени, олекнали от тежестта на миналото… Въпреки понятия като "прераждане", "карма".

svet65 , интересно ми беше да прочета впечатленията ти от Мураками.

 Аз вчера завърших "Спутник, моя любов", но все още не мога да напиша нищо. Не са се избистрили настроенията в главата ми, мислите ми са хаотични, точно както неговите.  Странен ми е. Това беше трета негова книга, която прочитам. Не е моят автор. Обаче ме дърпа и впечатлява. Особняк и чешит е, а аз такива хора не искам да срещам в живота си. Товарят ме  и не ги разбирам. Чувствам, че искат нещо от мен, а аз не мога да разгадая какво е.

 Днес започнах "Бараж срещу Пасифика". Преполових я, но се повтаря едно  исъщо. Чете се лесно, няма кой знае какво за осмисляне, чудя се толкова ли ще е еднообразна докрая.

 Лъже ли ме паметта, че преди месец-два някой спомена, че  е чел книгата? 
 Моля да пише, ако се разпознае.

neli mar4, ето това съм си мислила след прочита на "Бараж срещу Пасифика"   .

За Мураками не мога да кажа много с една прочетена книга. И на мен засега не ми е любим. Няма  съмнение, че е особняк, но то не са ли особени много японски неща... Освен това въпреки че авторите си "личат" по творбите,  гледам да не забравям, че пишат художествени произведения с някаква цел. Така че често си мислим, че познаваме писателите като личности, но дали е така...?
(Все пак както ти си имала някакви мисли по отношение на автора, така и аз си помислих по време на прочита "Не бих искала да съм японка" - въпреки многобройните неща, заради които се възхищаваме на японците и въпреки че бих искала да се пренеса в Япония точно сега между 5 и 10 май заради един предполагаемо исторически концерт. Там винаги стават уникални концерти. Отплеснах се! )

Специално за "Кафка на плажа" - уникално е как всичко (а, не всичко! ) ми се намести в последните 5-6 страници и леко ми се затопли отношението към Мураками. Иначе гадостите в останалите страници ги възприех като средство за показване на нещо друго, като символизъм, заради което не изпитах особено отвращение или ужас...

 Благодаря за споделеното мнение за "Бараж срещу Пасифика"!

 Мисля като теб. 

Мен пък Мураками ме привлича и впечатлява много, все повече дори, чела съм и имам 10 негови книги и изпадам в някакъв екстаз като го чета- гадостите и страностите ги приемам като нещо нормално, както и при Маркес и др автори, които са ми така пленяващи, тия странотии за мен са нещо нормално, дори не намирам за особено фантастични моментите , които са такива......дали някой ме разбра?

Аз да похваля "Селцето" на Кир Буличов. Много ме увлече, чак се размечтах. Имах нужда от точно такава фантастика(аз им казвам фантасмагории). И пак усещам, че е вид дистопия, по която се запалих наскоро.
Не знам защо, но поради сладкодумието на автора, малко ми напомня Хари Потър, макар двете истории да нямат нищо общо почти.