В момента чета ... 20

„Затворена в пияното тяло, зашеметената душа, душа неизповядана, без карта за пътя нататък до Бога, останала като куче при изстиващото в камъша тяло.”

„Миша като всеки човек се роди разбира на части, непълна, на парчета. Всичко в нея беше отделно – гледането, слушането, разбирането, усещането, чувствата и възприятията. Рефлекси и инстинкти владееха малкото й тяло. Целият бъдещ живот на Миша щеше да се състои в събирането на това в едно цяло, а после в позволението му да се разпадне.
   Нуждаеше се от някого, който би застанал пред нея и би бил огледало за нея, в когото да се отрази цялата.
   Първият спомен на Миша се свързваше с  гледката на раздърпан мъж на пътя за воденицата. Баща й се олюляваше на крака, а после нощем често плачеше, сгушен в гърдите на мама. Затова Миша го считаше за свой равен.
   От този момент чувстваше, че между възрастния и детето не съществува разлика в нищо, което да е наистина важно. Детето и възрастният – това са преходни състояния. Миша внимателно наблюдаваше как самата тя се променя и как другите около нея се променят, но не знаеше до какво води това, каква е целта на тези промени...”

        "Бог се проявяваше в боровинките с големина на сливи, които зрееха на слънце точно пред къщата на Клоска. Клоска откъсна най-узрялата. Изтри с кърпа тъмносинята й обвивка и в отражението й видя друг свят. Небето в него беше тъмно, почти черно, слънцето замъглено и далечно, горите изглеждаха като купища голи пръчки, забити в земята, а земята, пияна и клатушкаща се, страдаше от дупките. Хората хлъзваха от нея в черната бездна. Клоска изяде тази боровинка с лоша поличба и почувства върху езика си стипчивия й вкус. Разбра, че трябва да направи запаси за зимата, по-големи от когато и да е преди.”

     "Рядката борова гора беше изпокършена и димеше. В земята зееха огромни дупки. Вчера оттук би трябвало да е минал краят на света. Във високата трева лежаха стотици изстиващи човешки тела. Кръвта се изпаряваше в червено към сивото небе и започна да се оцветява в карминово на изток.

            „Времето на животните е винаги настоящето .
Лалка е рижава, космата кучка...
Човекът впряга времето в своето страдание. Страда заради миналото и разпростира страданието в бъдещето. По този начин създава отчаянието. Лалка страда само тук и сега.
   Човешкото мислене е неразривно свързано с поглъщането на времето. Това е вид даване. Лалка възприема света като статични картини, които е нарисувал накой Бог. За животните Бог е художник. Разпростира пред тях света в образа на панорамни гледки. Дълбочината на този рисунък се състои в миризмите, докосванията, вкусовете, отгласите, в които не се крие никакъв смисъл. На животните не им е нужен смисъл. Хората понякога чувстват нещо подобно, когато сънуват. Но наяве хората се нуждаят от смисъл, защото са затворници на времето..."

Чета не книги, а помощни материали...Толкова е интересна тази наука. Защо ли не записах това навремето?!