- Публикувана: 5 юни 2014, 11:17 ч.
- Последно мнение: 11 фев. 2016, 21:07 ч.
Социални работници отнемат деца поради БЕДНОСТ на родителите.
Ще стане това като се разшуми. Да се стигне и до Хага или където се гледат делата с/у България.
С 2-3 репортажа и статии, недомлъвки и дърпане само в 1-та посока нищо няма да стане.
Всички, които изнасят тук проблема, вместо да си раздират сутиените по форуми и фейсбуци, да вземат да се видят и да направят нещо.
С извинение, повечето пишещи тук защитнички на тезата ми се виждат леко тралала.
С 2-3 репортажа и статии, недомлъвки и дърпане само в 1-та посока нищо няма да стане.
Всички, които изнасят тук проблема, вместо да си раздират сутиените по форуми и фейсбуци, да вземат да се видят и да направят нещо.
С извинение, повечето пишещи тук защитнички на тезата ми се виждат леко тралала.
Копирам тук блога на Борис Танушев.
Предполагам много от вас знаят неговата история.
Здравейте приятели! Денят на Съединението (и земетресението) е ден първи и за наново събраното ми семейство, което не природните стихии, а човешката убогост се опита да попилее.
От вчера (събота - 21-ви) фактът е официален - СС (социалните служби) и свързаните с тях (не)правосъдници си свалиха окончателно ръцете от мен и семейството ми. Трудно ми е обаче да се зарадвам - постигнатата победа е пирова - откраднати бяха от мен, съпругата ми и децата ни цели 5 (от общо 6 омърсени от допира им) от най-хубавите ни години заедно - на детството и свързаните с него съвместни радости и изживявания. Второ подобно изпитание, лично аз, не бих могъл да преживея, но дори и сега, раните в душите на всички ни са достатъчно дълбоки, за да напомнят за себе си през целия ни живот.
За съжаление, извършеното с нас мародерство не само, че не е изолиран случай, но има тенденция да се превръща в практика за СС. Дори и да се премахне чисто човешката сакатост от чиновническия аспект на тези служби и социопатията на ръководещата ги социална инженерия, пак ще си остане системният фактор - институционализацията от държавата на дейността по "защита" на децата ни.
Ако оставим настрана попечителството над изоставените деца и сираците, което е вид социална услуга без правни последици за трети лица, то "защитата" принципно се разпростира върху всички деца, което само по себе си е вече проблем, независимо от това как е редактиран текстът, който я обуславя.
Съществуването на подобна формулировка предполага най-малкото две неща - 1) допускането, че родителите са потенциално неспособни да отглеждат и възпитават децата си и 2) дейност по създаване на добре развита база, която да поеме, откъснатите по горните критерии от родните им домове, деца за "настаняване".
Оттук обаче следват и две напълно логични заключения, които всъщност са и "обективната" основа на порочните практики. - 1) родителите са (не)законно третирани като "виновни по презумпция" източници на заплахи за децата си (природното, естественото състояние на нещата е те да са отговорните за тяхната закрила), с всички произтичащи от тази постановка последици от държавно субституиране с цел контрол, намеса и ограничаване на личния и семеен живот и свързаните с него права и свободи и 2) необходимостта от поддържане на изградените вече структури - специализираните домове и наетите приемни семейства, които трябва да се захранват редовно с "материал", за да функционират нормално, без риск от сътресения за системата, което би се случило ако бъдат лишени от финансовите си субсидии или принудени да уволняват поради непълна натовареност.
Точно от това последното - икономическият паваж на "добрите намерения" - част от който бе и случаят с моето семейство, се страхувам най-много и то ме изпълва с песимизъм за настоящето. Философски погледнато, крайното развитие на една система, винаги води до нейното самоотричане, но не и задължително до нейното самоунищожение и докато нейната порочност се осъзнае, "закрила на детето" ще погуби много повече съдби, отколкото ще спаси.
Разрешението е едно - изземване от държавата на функциите по "закрила" на детето, или поне паритетното участие в тях на гражданското общество. Единствено доброволните приемни семейства трябва да поемат грижата за нуждаещи се (и то доказано в открита и прозрачна процедура) от настаняване деца.
..............
"Те" ми отнеха години от живота, аз обаче си спечелих кауза, от която нямам намерение да се отказвам. Надявам се, да не е далечно бъдещето, в което ще докажа правотата й!
Борис Танушев
Предполагам много от вас знаят неговата история.
Здравейте приятели! Денят на Съединението (и земетресението) е ден първи и за наново събраното ми семейство, което не природните стихии, а човешката убогост се опита да попилее.
От вчера (събота - 21-ви) фактът е официален - СС (социалните служби) и свързаните с тях (не)правосъдници си свалиха окончателно ръцете от мен и семейството ми. Трудно ми е обаче да се зарадвам - постигнатата победа е пирова - откраднати бяха от мен, съпругата ми и децата ни цели 5 (от общо 6 омърсени от допира им) от най-хубавите ни години заедно - на детството и свързаните с него съвместни радости и изживявания. Второ подобно изпитание, лично аз, не бих могъл да преживея, но дори и сега, раните в душите на всички ни са достатъчно дълбоки, за да напомнят за себе си през целия ни живот.
За съжаление, извършеното с нас мародерство не само, че не е изолиран случай, но има тенденция да се превръща в практика за СС. Дори и да се премахне чисто човешката сакатост от чиновническия аспект на тези служби и социопатията на ръководещата ги социална инженерия, пак ще си остане системният фактор - институционализацията от държавата на дейността по "защита" на децата ни.
Ако оставим настрана попечителството над изоставените деца и сираците, което е вид социална услуга без правни последици за трети лица, то "защитата" принципно се разпростира върху всички деца, което само по себе си е вече проблем, независимо от това как е редактиран текстът, който я обуславя.
Съществуването на подобна формулировка предполага най-малкото две неща - 1) допускането, че родителите са потенциално неспособни да отглеждат и възпитават децата си и 2) дейност по създаване на добре развита база, която да поеме, откъснатите по горните критерии от родните им домове, деца за "настаняване".
Оттук обаче следват и две напълно логични заключения, които всъщност са и "обективната" основа на порочните практики. - 1) родителите са (не)законно третирани като "виновни по презумпция" източници на заплахи за децата си (природното, естественото състояние на нещата е те да са отговорните за тяхната закрила), с всички произтичащи от тази постановка последици от държавно субституиране с цел контрол, намеса и ограничаване на личния и семеен живот и свързаните с него права и свободи и 2) необходимостта от поддържане на изградените вече структури - специализираните домове и наетите приемни семейства, които трябва да се захранват редовно с "материал", за да функционират нормално, без риск от сътресения за системата, което би се случило ако бъдат лишени от финансовите си субсидии или принудени да уволняват поради непълна натовареност.
Точно от това последното - икономическият паваж на "добрите намерения" - част от който бе и случаят с моето семейство, се страхувам най-много и то ме изпълва с песимизъм за настоящето. Философски погледнато, крайното развитие на една система, винаги води до нейното самоотричане, но не и задължително до нейното самоунищожение и докато нейната порочност се осъзнае, "закрила на детето" ще погуби много повече съдби, отколкото ще спаси.
Разрешението е едно - изземване от държавата на функциите по "закрила" на детето, или поне паритетното участие в тях на гражданското общество. Единствено доброволните приемни семейства трябва да поемат грижата за нуждаещи се (и то доказано в открита и прозрачна процедура) от настаняване деца.
..............
"Те" ми отнеха години от живота, аз обаче си спечелих кауза, от която нямам намерение да се отказвам. Надявам се, да не е далечно бъдещето, в което ще докажа правотата й!
Борис Танушев
и аз така си мисля, че беше във Франция. Но принципно смятам, че е прав - родителят по подразбиране е виновен (особено, ако е емигрант). Не са решили социалните да се хванат за нещо - не са намерили. Като цяло нямам много доверие на хора, които имат толкова голяма власт. Има университети, в които психология може да се завърши дистанционно, без да са му виждали очите на студента, и коеето е по-лошо - без студентът да е имал и час учебна практика и стаж с дете, и после такива завършили работят към Закрила на детето и правят психологически статуси и пишат тежки мнения в социални доклади.
Според тази статия учителката по френски на майката се е обадила на социалните, не е голямото дете
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?article=325137
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?article=325137
Виждам, че тук по тази тема явно вече отдавна е спряло да се коментира и пише. Прочетох много коментари по въпроса. Мога да напиша по въпроса единствено това, че аз съм потърпевша от СС и то именно по този повод, който така разпалено се коментира тук, или поне се е коментирал до преди известно време. Искрено се надявам, че тази тема не е закрита вече и че все още има някой, който я следи и чете, така както направих аз през последните няколко дни и да се отзове на моя призив. Като написах "потърпевша", имам в предвид точно това. Преди 2г. и няколко месеца моите рожби за мое най-голямо съжаление ми бяха отнети от СС и в заповедта, която ми връчиха след като ми ги отнеха, като една от причините в нея е споменат и фактора-бедност. Ще спра да пиша дотук, защото не желая да чета после за себе си разни недобронамерени изказвания по мой адрес, защото съм сигурна, че такива ще има много. Просто желая, ако някой наистина прояви интерес към моя случай и желание да помогне със съвет би могъл да ми пише на лични . Бих искала също така да благодаря предварително на хората, които ще се отзоват на моя призив. Благодаря.
Какво е СС?
...
...
Ако семейството няма никакви доходи, ако в жилището няма ток, вода и децата няма какво да ядат, естествено ще се пристъпи към временното им извеждане от семейството. Не случайно законът е предвидил срок от година и половина за реинтеграция. Срок, в който родителите да си "стъпят на краката" - да си намерят работа, да си оправят живота. За жалост в много случаи това не се случва и децата се отглеждат в институция или приемно семейство до пълнолетие.
Децата не се отнемат ей така и дори не може да се каже, че са отнети, а просто са им осигурени нормални условия за живот, ако такива не са били констатирани, преди да се премине към отделяне от хората, които не са успявали да положат минимум усилия и грижи за тях.
На първа страница е дадена като пример Веска Каличка. Последното, което ще стане от тази жена е майка. "Бедността" е най-малкият ѝ проблем.