Живеем в двуетажна къща и в четвъртък вечерта се наложи да сляза до първия етаж. Етажът е необитаем, затова заключваме врата. Търсих къде ли не въпросния ключ, но не успях да го открия, работата ми и без друго не беше важна и се отказах. В събота ми звъннаха и ме попитаха, дали съм намерила ключа, бях сама вкъщи. Този път наистина трябваше да се влезе в етажа, касаеше се за други хора. Спомних си, че последно бях влизаха аз, стана ми неудобно и реших да го потърся някъде навън. Първо погледнах външния перваз на прозореца, който се намира близо до входната врата (на първи етаж), имах навика, след като заключа, да го забравям там. Нямаше нищо, а и определено отдавна щяхме да забележим аз или някой друг, че е оставен там. Реших да погледна да не би да е оставен на някой от другите външни первази и продължих към задната част на къщата. Да съм се бавила около минута и половина, върнах се и познайте - ключът си стоеше на перваза, близо до входната врата... Много несъзнателни мисли минават в главата на човек в такъв "изненадващ" момент - от това - да не би мозъкът ми да си прави шега с мен, защото ключ определено нямаше(!); дискусиите в тази тема; както и произнесените ми наум думи "зарадва ме!", сякаш Някой е видял суетнята ми и ми е подхвърлил ключа.


От малка съм доста тревожен човек. Живея в североизтока, регионът, известен със силните си навявани. Тук силният вятър може да бъде и леко "жесток". И винаги е предизвиквал у мен чувство на тревога! Дори и към днешна дата, ако съм навън в нас и задуха силно, винаги заставам с гръб плътно до стената на къщата.. сякаш имам нужда от някаква упора.

В тази връзка изградила съм си навик, като излизам от вкъщи, да сканирам с поглед, как съм оставила последно печката и ютията.. не дай си боже пак ме обземе чувство на тревожност.

