Една статия, в която съм разгледал по-основните поджанрове; мисля, че ще ви бъде полезна:
Хорърът и неговите поджанрове
© deadface
Хорърът е многолик жанр, който включва много поджанрове. Има психологически ужаси, фантастични ужаси, свръхестествени и еротични ужаси, има филми за серийни убийци и канибали, има комедии на ужаса, шокъри, слашъри, джало, сплетъри, експлойтейшъни, снъф и какво ли още не. Ако гледате често ужаси, навярно сте запознати с повечето термини и знаете за какво става въпрос. Ако все още не сте съвсем наясно, ето кратко обяснение на класификацията на по-известните поджанрове.
Шокърът (shocker) е филм, създаден с цел да шокира, слиса, разтърси и ужаси зрителя. Подобни филми обикновено имат скандално съдържание и поради тази причина са забранени в много държави. В тях често има много кръв и смърт, но това не е задължително. Може да няма брутални убийства, а други шокиращи неща - например изнасилване на дете или някакъв противоестествен, неморален, антисоциален акт - да речем зоофилия/бестиализъм/содомия.
Слашърът (slasher) е филм, в който има убиец-психопат /или убийци-психопати/ (често пъти с маска, а понякога със свръхестествен произход), който преследва и убива по особено жесток начин серия от жертви, често пъти без конкретен мотив освен заради удоволствието от самото убийство. Действието във филма обикновено се развива в рамките на 1 ден и жертвите на убиеца често пъти са деца, тийнейджъри или млади хора, които се намират далеч от цивилизацията (обикновено са отишли някъде в планината или друга пуста местност, за да пият, да се дрогират и да правят секс). За "бащи" на слашъра се считат филмите "Black Christmas" (1974) и The "Texas Chain Saw Massacre" (1974), въпреки че подобни мотиви се срещат още в "Psycho" (1960) на Алфред Хичкок и в "Twitch of the Death Nerve" (1971) на италианеца Марио Бава (тук е мястото да спомена, че слашърът и джалото до голяма степен се припокриват). Слашърът добива огромна популярност през 80-те години благодарение на поредиците "Halloween", "Friday the 13th", "A Nightmare on Elm Street" и "Child's Play". Други по-известни слашър филми са "Leprechaun", "The Funhouse", "My Bloody Valentine", "Sleepaway Camp", "Silent Night, Deadly Night", "Scream", "I Know What You Did Last Summer", "Urban Legend", "The Hills Have Eyes", "Wrong turn", "The Hitcher", "House of 1000 Corpses", "The Devil's Rejects", "Behind the Mask: The Rise of Leslie Vernon", "Hatchet". Слашърът има поджанр, известен като gorno (horror porn, torture porn), в който жертвите на убиеца са принудени да се нараняват и избиват едни-други, за да оцелеят, а и самият убиец често пъти ги подлага на дълги мъчения (в това число и сексуални), преди да ги убие. Към този поджанр могат да бъдат отнесени филми като "Saw", "Turistas", "Captivity", "See No Evil", "Wolf Creek", "Hostel". Въпреки това терминът горно обикновено се употребява за малко по-различен тип филми - филми, които са комбинация от сплетър и порно, и често пъти нямат нищо общо със слашъра, а могат да бъдат класифицирани като експлойтейшън и псевдо (фейк) снъф.
Джалото (giallo) е италиански поджанр на хоръра, възникнал през 60-те години. Става въпрос за подобни на слашъра филми, в които има поредица от жестоки убийства, които са майсторски заснети, за да изглеждат по-драматично, а самите филми са озвучени с необичайна музика, чиято цел е да въздейства върху съзнанието на зрителя. За разлика от слашъра джалото обикновено има ясно изразен криминален сюжет (главните герои се опитват да разрешат някаква загадка), често пъти има фантастичен елемент и включва задължително еротични и сексуални сцени. Акцентира се много и върху психиката на главните герои, върху лудоста, отчуждението и параноите им. За баща на джалото се счита Mario Bava с филмите "La ragazza che sapeva troppo" (The Girl Who Knew Too Much) (1963) /известен още като "The Evil Eye"/ и "Black Sabbath" (1963) /известен още като "Three Faces of Fear"/, а поджанрът в последствие е доразвит от режисьорите Dario Argento, Lucio Fulci, Aldo Lado, Sergio Martino, Umberto Lenzi и Pupi Avati.
Германски ъндърграунд (German underground) е германски поджанр на хоръра, възникнал през средата на 80-те. Това са филми, които разглеждат теми-табута (изнасилвания, некрофилия, екстремното насилие над хора) и поради тази причина често пъти са били забранявани в Германия. За бащи на германското ъндърграунд кино се считат Andreas Schnaas с филма "Violent Shit" (1987) и Jörg Buttgereit с "Nekromantik" (1987). Поджанрът е доразвит от режисьорите Olaf Ittenbach, Uwe Boll и Timo Rose.
Сплетърът (splatter), известен още като гор филм (gore film), е филм на ужасите, в който има детайлни сцени на смърт и насилие, и огромни количества кръв. Целта на подобни филми често пъти е да покажат колко уязвимо може да бъде човешкото тяло. Терминът е въведен за пръв път от режисьора George Romero по повод на филма му "Dawn of the Dead". Сред най-известните представители на сплетъра са Herschell Gordon Lewis с филми като "Blood Feast" (1963) и "The Wizard of Gore" (1970), George Romero със зомби поредицата му, Lucio Fulci с филми като "Zombie" (1979), "City of the Living Dead" (1980) и "The Beyond" (1981), Sam Raimi с "The Evil Dead" (1982) и "Evil Dead II" (1987), Frank Henenlotter с "Basket Case" (1982), "Brain Damage" (1987) и "Frankenhooker" (1990), и Peter Jackson с "Bad Taste" (1987) и "Braindead" (1992).
Снъфът (snuff film) е филм с порнографско или еротично съдържание, в който един или повече от участниците умират от насилствена смърт (обикновено са подложени на различни мъчения, които завършват с убийство). Подобни филми се намират много трудно, защото сцените на смърт в тях са действителни, а режисьорите им обикновено са серийни убийци, които запечатват злодеянията си на лента, за да мастурбират по-късно, докато ги гледат. Понякога подобни филми се снимат с търговска цел, за да бъдат продадени за големи суми на ценители на екстремното кино.
Когато сцените на смърт във филма не са действителни, той се нарича симулационен снъф, псевдо снъф или фейк снъф, а понякога шокър или експлойтейшън (този термин се използва както за фейк снъфа, така и за всякакъв род филми, които съдържат детайлни сцени на насилие, изнасилвания, инцест, зоофилия, смърт и убийства - тоест филми, чиято цел е преди всичко да шокират зрителя). Типичен фейк снъф са "Last House on the Left", "Ilsa, She-Wolf of the SS", "Salо", филмите на Andreas Bethmann, както и част от филмите на италианския режисьор Joe D'Amato.
J-horror (японски хорър) - този поджанр включва всички японски психологически филми на ужаса, в които има духове, полтъргайсти и други свръхестествени същества, някои от които са характерни само за японския фолклор. Типични представители на жанра са филмите от поредиците "Ringu" и "Ju-on".
К-horror (корейски хорър), който на практика е същия като японския, само че е пречупен през призмата на корейската култура. По-известни К-horror филми са "A Tale of Two Sisters", "Doll Master", "Whispering Corridors", "Wishing Stairs".
*
http://www.imdb.com/title/tt0104870/
Mikey (1992)
Upon release in 1992, Mikey was banned in many countries and is still banned today in the UK. Many graphic scenes of torture and murder contributed to the ban, as well as the James Bulger murder of 1993, when two young children tortured and murdered a toddler. The film narrates the life of Mikey Holt; a sociopathic nine year old who horrifically murders his foster parents and friends. Many of his carers seem to die in “accidents”, causing Mikey to move from family to family. The plot of the film mostly covers Mikey’s attempts to avoid suspicion, by killing people who he suspects to know about his murderous tendencies.
http://youtu.be/KQTWFb7kVSI
Даунлоуд
Англ. субтитри
*
И една доста добра подборка за любителите на френския хорър:
50 Must-See French Horror Movies
Гледал съм 3/4 от цитираните филми и наистина са добри
Хорърът и неговите поджанрове
© deadface
Хорърът е многолик жанр, който включва много поджанрове. Има психологически ужаси, фантастични ужаси, свръхестествени и еротични ужаси, има филми за серийни убийци и канибали, има комедии на ужаса, шокъри, слашъри, джало, сплетъри, експлойтейшъни, снъф и какво ли още не. Ако гледате често ужаси, навярно сте запознати с повечето термини и знаете за какво става въпрос. Ако все още не сте съвсем наясно, ето кратко обяснение на класификацията на по-известните поджанрове.
Шокърът (shocker) е филм, създаден с цел да шокира, слиса, разтърси и ужаси зрителя. Подобни филми обикновено имат скандално съдържание и поради тази причина са забранени в много държави. В тях често има много кръв и смърт, но това не е задължително. Може да няма брутални убийства, а други шокиращи неща - например изнасилване на дете или някакъв противоестествен, неморален, антисоциален акт - да речем зоофилия/бестиализъм/содомия.
Слашърът (slasher) е филм, в който има убиец-психопат /или убийци-психопати/ (често пъти с маска, а понякога със свръхестествен произход), който преследва и убива по особено жесток начин серия от жертви, често пъти без конкретен мотив освен заради удоволствието от самото убийство. Действието във филма обикновено се развива в рамките на 1 ден и жертвите на убиеца често пъти са деца, тийнейджъри или млади хора, които се намират далеч от цивилизацията (обикновено са отишли някъде в планината или друга пуста местност, за да пият, да се дрогират и да правят секс). За "бащи" на слашъра се считат филмите "Black Christmas" (1974) и The "Texas Chain Saw Massacre" (1974), въпреки че подобни мотиви се срещат още в "Psycho" (1960) на Алфред Хичкок и в "Twitch of the Death Nerve" (1971) на италианеца Марио Бава (тук е мястото да спомена, че слашърът и джалото до голяма степен се припокриват). Слашърът добива огромна популярност през 80-те години благодарение на поредиците "Halloween", "Friday the 13th", "A Nightmare on Elm Street" и "Child's Play". Други по-известни слашър филми са "Leprechaun", "The Funhouse", "My Bloody Valentine", "Sleepaway Camp", "Silent Night, Deadly Night", "Scream", "I Know What You Did Last Summer", "Urban Legend", "The Hills Have Eyes", "Wrong turn", "The Hitcher", "House of 1000 Corpses", "The Devil's Rejects", "Behind the Mask: The Rise of Leslie Vernon", "Hatchet". Слашърът има поджанр, известен като gorno (horror porn, torture porn), в който жертвите на убиеца са принудени да се нараняват и избиват едни-други, за да оцелеят, а и самият убиец често пъти ги подлага на дълги мъчения (в това число и сексуални), преди да ги убие. Към този поджанр могат да бъдат отнесени филми като "Saw", "Turistas", "Captivity", "See No Evil", "Wolf Creek", "Hostel". Въпреки това терминът горно обикновено се употребява за малко по-различен тип филми - филми, които са комбинация от сплетър и порно, и често пъти нямат нищо общо със слашъра, а могат да бъдат класифицирани като експлойтейшън и псевдо (фейк) снъф.
Джалото (giallo) е италиански поджанр на хоръра, възникнал през 60-те години. Става въпрос за подобни на слашъра филми, в които има поредица от жестоки убийства, които са майсторски заснети, за да изглеждат по-драматично, а самите филми са озвучени с необичайна музика, чиято цел е да въздейства върху съзнанието на зрителя. За разлика от слашъра джалото обикновено има ясно изразен криминален сюжет (главните герои се опитват да разрешат някаква загадка), често пъти има фантастичен елемент и включва задължително еротични и сексуални сцени. Акцентира се много и върху психиката на главните герои, върху лудоста, отчуждението и параноите им. За баща на джалото се счита Mario Bava с филмите "La ragazza che sapeva troppo" (The Girl Who Knew Too Much) (1963) /известен още като "The Evil Eye"/ и "Black Sabbath" (1963) /известен още като "Three Faces of Fear"/, а поджанрът в последствие е доразвит от режисьорите Dario Argento, Lucio Fulci, Aldo Lado, Sergio Martino, Umberto Lenzi и Pupi Avati.
Германски ъндърграунд (German underground) е германски поджанр на хоръра, възникнал през средата на 80-те. Това са филми, които разглеждат теми-табута (изнасилвания, некрофилия, екстремното насилие над хора) и поради тази причина често пъти са били забранявани в Германия. За бащи на германското ъндърграунд кино се считат Andreas Schnaas с филма "Violent Shit" (1987) и Jörg Buttgereit с "Nekromantik" (1987). Поджанрът е доразвит от режисьорите Olaf Ittenbach, Uwe Boll и Timo Rose.
Сплетърът (splatter), известен още като гор филм (gore film), е филм на ужасите, в който има детайлни сцени на смърт и насилие, и огромни количества кръв. Целта на подобни филми често пъти е да покажат колко уязвимо може да бъде човешкото тяло. Терминът е въведен за пръв път от режисьора George Romero по повод на филма му "Dawn of the Dead". Сред най-известните представители на сплетъра са Herschell Gordon Lewis с филми като "Blood Feast" (1963) и "The Wizard of Gore" (1970), George Romero със зомби поредицата му, Lucio Fulci с филми като "Zombie" (1979), "City of the Living Dead" (1980) и "The Beyond" (1981), Sam Raimi с "The Evil Dead" (1982) и "Evil Dead II" (1987), Frank Henenlotter с "Basket Case" (1982), "Brain Damage" (1987) и "Frankenhooker" (1990), и Peter Jackson с "Bad Taste" (1987) и "Braindead" (1992).
Снъфът (snuff film) е филм с порнографско или еротично съдържание, в който един или повече от участниците умират от насилствена смърт (обикновено са подложени на различни мъчения, които завършват с убийство). Подобни филми се намират много трудно, защото сцените на смърт в тях са действителни, а режисьорите им обикновено са серийни убийци, които запечатват злодеянията си на лента, за да мастурбират по-късно, докато ги гледат. Понякога подобни филми се снимат с търговска цел, за да бъдат продадени за големи суми на ценители на екстремното кино.
Когато сцените на смърт във филма не са действителни, той се нарича симулационен снъф, псевдо снъф или фейк снъф, а понякога шокър или експлойтейшън (този термин се използва както за фейк снъфа, така и за всякакъв род филми, които съдържат детайлни сцени на насилие, изнасилвания, инцест, зоофилия, смърт и убийства - тоест филми, чиято цел е преди всичко да шокират зрителя). Типичен фейк снъф са "Last House on the Left", "Ilsa, She-Wolf of the SS", "Salо", филмите на Andreas Bethmann, както и част от филмите на италианския режисьор Joe D'Amato.
J-horror (японски хорър) - този поджанр включва всички японски психологически филми на ужаса, в които има духове, полтъргайсти и други свръхестествени същества, някои от които са характерни само за японския фолклор. Типични представители на жанра са филмите от поредиците "Ringu" и "Ju-on".
К-horror (корейски хорър), който на практика е същия като японския, само че е пречупен през призмата на корейската култура. По-известни К-horror филми са "A Tale of Two Sisters", "Doll Master", "Whispering Corridors", "Wishing Stairs".
*
http://www.imdb.com/title/tt0104870/
Mikey (1992)
Upon release in 1992, Mikey was banned in many countries and is still banned today in the UK. Many graphic scenes of torture and murder contributed to the ban, as well as the James Bulger murder of 1993, when two young children tortured and murdered a toddler. The film narrates the life of Mikey Holt; a sociopathic nine year old who horrifically murders his foster parents and friends. Many of his carers seem to die in “accidents”, causing Mikey to move from family to family. The plot of the film mostly covers Mikey’s attempts to avoid suspicion, by killing people who he suspects to know about his murderous tendencies.
http://youtu.be/KQTWFb7kVSI
Даунлоуд
Англ. субтитри
*
И една доста добра подборка за любителите на френския хорър:
50 Must-See French Horror Movies
Гледал съм 3/4 от цитираните филми и наистина са добри
Но все пак вие как разбрахте края 
Дали съм сгрешила?Интересн ли е?Дори и да не е поне актьорите са мега яки,особено Джъд 
,мноУ съм зУе 
?