SUPERNATURAL: Eat Мe!

  Тука съвсем сериозно смятам, че прекаляваш  


а тука просто няма начин аз да не съм обвиняемата  

За секса - виноват   За пошлостите-не съм съгласна. Покажи ми една моя нецензурна дума и ще си върна думите назад, че на който му се изчервяват ушите не трябва да наднича във форум за възрастни.

Ама Галче, не ти си обвиняемата. Ако смятах, че имаш някаква вина относно конкретния проблем, смяташ ли, че нямаше да ти кажа?  Не ми се сърди, моля те. Явно виждаме нещата по различен начин. Изобщо нямам против присъствието на секс сцени в форумските епизоди, още повече че имайки предвид момчетата - това е неизбежно, но не могат и не бива да бъдат самоцел. Никога не съм оставала разочарована от твоя част в епизод и не съм забелязала да правиш като Импала, така че, моля те не се набутвай и ти между шамарите.  въпросът беше принципен, но смятам, че щом до сега Импала не е разбрала или не иска да разбере какво точно дразни мен, Розето и други хора, няма смисъл да го разискваме повече.

Онова стихотворение по повод Конвенцията в Рим ли имаш предвид, Лиле? То беше страхотно! Там нямам никаква забележка просто.   

Галче, въобще не визирах теб като казвах това за секса, говорех като цяло, че винаги натам се забива, когато се пусне нещо. Извинявай, ако съм те засегнала нещо, не е било умишлено.

Иначе мен въобще не ме притесняват подобни неща, пубер съм, за бога, пошлости, секс и подобни постоянно ми се въртят като на лента покрай ранзи други пубертетчета, с които ми се налага да общувам поради едни или други причини. Идеята ми беше, че прекаляването с подобни неща тук се набива на очи. Ама взех да се повтарям вече.

Дианче, именно за Конвенцията в Рим идеше реч. Радвам се(а съм убедена, че и Розето), че ти е харесало! 

Смятам, че прекаляваш по отношение на Импала. Не искам да и ставам адвокат, нито пък се налага ти да адвокатстваш на Розето - и двете са достатъчно силни и оправни за да се захапят   и изяснят.

Ох, утрепахте се да ми се извинявате. Ама аз най-много пиша за секс. Всъшност май сме двете с Импала. Да разбирам ли, че аз мога, а тя не? Щоо?    

Ох, бе Галче, нееее. Не товма имам придвид
Имам предвид, че никой, включвам и себе си, не бива да злоупотребява с чужди герои просто защото в момента му е хрумнало нещо и иска да го тупне, без да се съобразява с обстановката и героите.
И също че секс сцените не бива да са самоцел. Демек да се пише само и единствено за секс, а всичко останало да отива на заден план. Просто не е естествено.   Всеки може да пише за секс, но той не бива да е основна тема. Знам, че не винаги е лесно, имайки предивд нашите момчета, но все пак трябва да се постараем.  
Айде, нека мира да има

Всички ние сме много различни хора, въпреки че ни обединява манията, наречена СПН.Точно това различие прави нещата по-интересни.Хубаво е да се чуят различни мнения дори понякога различни от собственото.Но нека не се прекалява.Трябва всеки да прави компромиси.

Също преди исках да ви покажа тези две клипчета за разведряване на обстановката. Първото покачва един много любим момент, даже най-любимия ми.Особено ми харесва края.
Второто ми е много смешно

http://www.youtube.com/watch?v=fQWZShy_ZUo&feature=endscreen
http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=dji2fAeXaiw

Стана дълга и широка, но май нямаше как.
За последно обяснявам гледната си точка:

- Смятам, че когато се пише, трябва да се следва сюжетната линия, хронологията и фактологията (колкото и несериозен да е текстът) и нещата да са обосновани. Когато нещо се случва трябва да е ясно защо се случва. Всеки спрямо своите части е писател, но спрямо частите на останалите е читател и няма как да се досеща.

- Смятам, че не трябва да се пишат разни неща просто защото на някой много му се иска, когато те нямат връзка с останалото написано. Както казах и преди - би могло да има безброй форумни епизоди и съответно всеки би имал възможност да си реализира идеите. Няма как всички да го направят накуп.

- При всички положения е ясно, че не всеки харесва даден персонаж, който друг е въвел. Нищо странно няма в това. Но от елементарно уважение към колективната работа и към чуждия труд (може да пишем просто така, но си е вид труд) ми се струва, че е редно да се проявява някаква търпимост. В крайна сметка никой никого не кара насила да пише. На който не му харесва нещо, нека не се чувства задължен да го прави.

- Всичко, което пишем, е фенфикшън и не е изобщо задължително да се съобразяваме с екранните персонажи и с това какви са те в сериала. Но, когато натоварим в нашите епизоди даден персонаж с някакви качества, смятам, че е редно действията на този персонаж да не са ирелевантни на тези качества. Иначе каква би била логиката от цялото писане?

- И няма значение кой какво е написал, колко е сериозно и какви изразни средства е използвал. Важното е да се следва някаква логика на събитията в текста иначе става развален телефон. Един пише, че праща братята в Портланд, следващия продължава историята от Мозамбик 

- Когато дадох предложението да пишем форумни епизоди и през ум не ми е минало да налагам някакви си правила. Винаги съм смятала, че като пишем заедно можем взаимно да разчитаме на добрата си воля (все пак сме големи хора. Или не сме?) и да не си подлагаме крак. Все още съм на това мнение, макар и да прекратявам участието си в писането.

Това е, което исках да кажа. Не знам защо се наложи да се потретвам.

Леле, леле, драма...  

Аз не искам да се намесвам в спора, само искам да се извиня ако някога по някакъв начин в моя част от епизод съм обидила някого/изгаврила съм се с нечий герой/направила съм каквото и да е нередно.

Мир да има, хора!  

Хайде, аз съм започнала едно разказче за моята представа за осми сезон, ще го довърша и ще ви го пусна тук, да ви разсея мъничко!  

Дженииииии

Вторият линк беше забавен, но чак да ме разсмее не успя, защото ми трябваше известно време да разбера, че става дума за данъчна декларация

Но първия линк направо ме разплака. ОБОЖАВАМ тази реч на Чък. И съжалявам, че не са включили цялата. Краят беше просто невероятен!

Eхаа, мир ли е вече?

Айде мир, та малко да се поцелуваме, омръзна ми това хапане 

What is and should've never been

   Бяха изминали две години от изчезването на Дийн и Кастиел след убийството на Дик.
   Докато лежеше по гръб и се взираше в напукания таван на мотелската стаичка, Сам не можеше да спре да мисли за това. Две години, а му се струваха цяла вечност. Опита се да си спомни по кое време се бе предал, бе решил, че трябва да приеме брат си за мъртъв и да се откаже от самоубийствените опити да го открие, но не успя. Още го болеше от загубата, но някак си успяваше да се събужда всяка сутрин и да си казва, че днес денят ще е по – добър от предишния. Въздъхна тежко и затвори очи.
   Дребната фигурка на Тес до него се размърда неспокойно и се събуди. Жената се повдигна на лакътя си, надвеси се над Сам и нежно отметна кичур коса от лицето му.
   -Наред ли е всичко, любов? – попита го, докато си играеше с косата му и загрижено се взираше в полуотворените му очи. Той повдигна рамене. Не искаше да я тревожи, но знаеше, че неспокойството му няма да й убегне. – Заради брат ти, нали?
   Тес го познаваше може би по – добре от самия него. Кимна и тя отпусна глава на гърдите му, придърпвайки го в прегръките си. Ръцете й бяха меки и топли и дъхът й върху кожата му му подейства успокоително. Понякога не му се вярваше, че е истинска, толкова нереално му изглеждаше да има до себе си жена, която да го обича и разбира и която бе успял да опази жива и здрава. Случваше му се да се събуди след поредния кошмар и да не я открие в леглото – първата му и единствена мисъл в такива случаи беше, че я е изгубил завинаги. Не можеше да си представи какво би било да загуби и нея.
   Бе я срещнал в най – ужасния период от живота си. След като Дийн изчезна, Сам бе останал абсолютно сам. Смъртта на Боби, липсата едновременно на брат му и на Кас го бяха отчаяли. Нямаше към кого да се обърне, не познаваше други ловци, а не искаше и не вярваше, че демони биха се съгласили да му помогнат в издирването на Дийн. Прекара няколко месеца на безплодно търсене на информация, криейки се от левиатаните, които след смъртта на Дик се бяха отказали от грандиозния си план за превземане на земята и се бяха превърнали в безцелно скитащи се чудовища, желаещи единствено да се нахранят.
   Най – сетне се предаде. Удави се в мъката си, живееше, за да ловува. Минаваха дни, седмици, в които рядко говореше с някого. Намираше си нов случай, издирваше, а след това безмилостно убиваше чудовището, с което се бе захванал. Вечерите и нощите си често прекарваше по баровете с бутилка уиски. Прибра Импалата на Дийн в един гараж и си купи собствена кола. Да кара тази на Дийн му причиняваше прекалено голяма болка, връщаше прекалено много спомени. Понякога през ума ми минаваше мисълта просто да се откаже от всичко, колата му случайно да падне в някоя пропаст, но се появяваше нова пречка на пътя му, нови жертви, оставени от вампир или върколак, или уиндиго, или може би отмъстителен дух и той отимнаваше пропастта и спасяваше животи. Но това, което най – много го измъчваше, не бе липсата на брат му, дълбоко в себе си може би се бе примирил с нея. Но липсата на постоянен враг, липсата на същество, на което да отмъсти за Дийн; това го водеше до ръба на лудостта.
   Веднъж прочете за случай в Епъл Гардънс, Оклахома - малко градче в близост до Оклахома Сити, чиито жители се занимаваха основно с отглеждането на ябълкови дървета. Все по – често се случваше да намират мъртви момичета в овощните градини, които сякаш били нападнати от диви животни. Струваше му се, че става въпрос за вампир при положение, че не бяха се срещали диви животни в Епъл Гардънс от няколко години.
   Не бе предположил, че нещо толкова просто като ябълковия пай, който предлагаха в града, ще му причини такава болка, затова след като се настани в един крайпътен мотел, се отправи към бара в края на града с желанието да забрави. На бара до него седеше не особено висока и много слаба жена на неговата възраст, която също не беше от града. Не му се стори зашеметяващо красива, но имаше някакъв чар в дългите й кестеняви къдрици и зелените й очи, а съвсем случайно се оказа и ловец. Нощта и за двамата завърши в мрачната мотелска стая на Сам, между измачканите чаршафи. Макар че преди не бе такъв, след загубата на Дийн все по – често търсеше утеха в алкохола, а сега, за първи път от много време – и с женски ласки. Предишният Сам може би щеше да намрази отрепката, в която се бе превърнал, но дори и за това не му пукаше вече.
   Едва на сутринта мъжът осъзна колко много му бяха липсвали обикновените неща като чуждото докосване, усмивките, женското присъствие на леглото до него и осъзна, че не му се иска Тес да си тръгва. Че копнее отново да има някого до себе си, че не иска да е вече сам. И най – вече, че не само предишният, но и сегашният Сам мрази отпррепката, в която се е превърнал.
   Работиха заедно по случая, а след това се справиха с няколко духа, с побъркана вещица и с глутница върколаци преди най – сетне да започнат да си вярват напълно, а скоро станаха и много добри приятели, макар че така и не спаха отново заедно. И на двамата им бе достатъчно, за известно време, да имат някого, на когото да разчитат.
   Тес нямаше семейство и скоро със Сам откриха и други прилики помежду си. Опитваха се да не говорят за начина, по който бе започнало приятелството им, но привличането между тях скоро стана повече от неизбежно и след няколко месеца двамата отново се озоваха заедно в леглото. Сам дълго време бе избягвал започването на връзка, но съвсем скоро откри, че Тес го допълваше и че само тя можеше да му помогне да се пребори със загубата си. Случваше му се понякога да си спомни за Дийн и да се затвори в себе си; в такива моменти си мислеше, че мъката му е способна да го убие, но Тес винаги беше до него, способна да го изкара от депресията му дори само с присъствието си, или просто да го подкрепя в срещите му с чашката.
   По дишането й разбра, че отново е заспала и с едва забележима усмивка зарови пръсти в косата й. Не можеше да допусне да я изгуби, както се бе случвало с други жени в живота му; сега тя бе най – ценното за него същество и загубата й би го убила.
   Неусетно потъна в неспокоен сън, но внезапно се събуди от звук, който си мислеше, че никога повече няма да чуе – плясъкът на ангелски криле, и в полумрака на стаята се появи ангел в шлифер.
   - Кастиел?! – почти извика Сам и се изправи рязко, събуждайки Тес. – Какво, по дяволите правиш тук?! Къде беше?!
   Ангелът виновно заби поглед в земята, отказвайки да срещне очите на Сам. Прокашля се нервно, след което понечи да заговори. Тес мигаше неразбиращо.
   - Знам, че искаш... някои отговори, Сам...
   - Някои отговори?! Кастиел, две години вярвах, че ти и Дийн сте мъртви, а ти внезпно се появяваш... Къде е брат ми, Кас? Къде е Дийн?!
   
***
   Малко по – късно Кас, Сам и Тес седяха в задимено кафене на съседната улица. Беше пълно с хора и не особено подходящо за разговора, който им предстоеше, но Сам се нуждаеше от наистина силно кафе, за да понесе историята. Напрежението между него и Кастиел бе толкова осезаемо, че Тес не издържа и запали цигара. Сам се наведе напред, готов да обсипе ангела с въпроси, когато Кастиел, който се оглеждаше нервно, внезапно изрече:
   - Демон. – Посочи с глава към момчето зад бара.
   През последните две години Сам и Тес не бяха срещнали нито един демон и Сам предполагаше, че е работа на Краули демоните да не го закачат, но внезапната поява на такива му се стори повече от необичайна, дори тревожна. Провери дали ножът на  Руби е във вътрешния джоб на якето му, където винаги стоеше, и се изправи, отправяйки се към демона.
   Тес погледна Кастиел изпитателно и повдигна едната си вежда.
   - Е?
   - К-какво? – ангелът изглеждаше объркан.
   - Какво точно правиш тук?
   - Мисля, че е по – добре да изчакаме Сам...
   - А аз не! – Жената се наведе напред и се постара да подчертае нотката на неприязън в гласа си. – Нямаш ни най – малка представа какъв беше Сам преди да ме срещне, нямаш ни най – малка представа колко съсипан беше... и няма да ти позволя да го съсипеш отново. Няма да ти позволя да го накараш да страда, защото болката, която изпита е повече от достатъчна.
   - Не искам да нараня Сам, никога не съм го искал.
   - Добре. Защото, ангел или не, няма да намериш място на Земята, в Рая, Ада или дори Чистилището, където да се скриеш ако нараниш Сам. – Тес стисна зъби и облякайки се назад, отметна една от непокорните си къдрици, след което отново се наведе напред, решила, че не е изрекла всичко, което е имала наум. Кастиел я наблюдаваше внимателно и започваше да разбира какво бе намерил малкият Уинчестър в тази жена.
   Но преди Тес да каже, каквото се канеше да каже, Сам се върна на масата, седна и внимателно се вгледа в Кастиел. В очите му проблясна сянката на съмнението, но беше само за секунда. Той преплете пръсти с Тес, допирът й му действаше успокоително.
   - Къде е Дийн, Кастиел? Какво се случи?
   - Какво стана с демона?
   - Не си – Сам леко се наведе към ангела. – в позиция да задаваш въпроси, Кас. По дяволите, появяваш се тук след две шибани години без обяснение и без Дийн и дори не се опитваш да ми обясниш какво се случва!
   - Ти не ми позволяваш да ти обясня, Сам.
   - Жив ли е Дийн, къде е, мамка му, поне това ми кажи! Или не осъзнаваш какво преживях?
    - Попаднахме в Чистилището. Едвам успях да опазя и двама ни от всички души на чудовища, които бяха там. Времето, което прекарахме там се равнява на една година на Земята, но там времето... – Кастиел си пое дълбоко въздух, вкопчи се в ръба на масата и затвори очи. Споменът беше болезнен, все още си спомняше всеки миг, прекаран в Чистилището. - ...времето тече по различен начин... тази една година ни се стори като един човешки живот... Не мога и не искам да ти разкажа какво е там... Не бих могъл да го опиша...
   Ангелът замълча за момент, облягайки се назад.
   - Най – сетне успях да ни измъкна оттам... Но изгубих Дийн. Аз се озовах в Рая, но него не можах да открия никъде... Допреди няколко месеца.
   - Знаеш къде е Дийн, знаеш, че е жив и го казваш сега?! – Тес го изгледа на кръв, стискайки силно дланта на Сам.
   - За мен безопасността на Дийн е по – важна от разбитото сърце на Сам. – изрече бавно Кастиел, взирайки се в Тес.
   - Къде е той, Кас?! Добре ли е? – попита Сам, игнорирайки отговора на ангела.

***
   Джейкъб Маркъс се събуди рано сутринта, протегна се няколко пъти и, прозявайки се, се отправи към банята, стъпвайки на пръсти, за да не събуди приятелката си.
   Както всяка друга сутрин си взе душ, облече се и слезе в кухнята, за да приготви закуската и кафето. Тъкмо привършваше с готвенето на палачинките, когато чу стъпките на Меридит и се обърна.
   - Защо, - попита тя, приближавайки се бавно към него, - никога не мога да те изненадам в гръб?
   След което се надигна на пръсти и нежно го целуна. Джейкъб отметна кичур руса коса, която закриваше лицето й и се усмихна. Мери беше облечена с бялата му риза, която снощи собственоръчно беше свалила.
   - Мечтата на всяка жена. – усмихна се Мери след поредната целувка. – Мъж, който да се събужда преди нея, да й готви...
   Джейкъб се засмя, след което наля кафето и, навеждайки се към Меридит, прошепна в ухото й:
   - Това е само докато мине сватбата, скъпа.
   След като закусиха, Джейкъб отиде да се преоблече, докато приятелката му разчистваше масата. Напълно облечен и готов за работа, Джейк се върна в кухнята, избута Мери от мивката и се захвана сам да измие чиниите.
   - Няма нужда, бебчо, ще закъснееш... – понечи да го спре тя, но Джейкъб, с ръце покрити с пяна, се обърна към нея с полу-строго, полу-развеселно изражение.
   - Не и днес. Днес е много, много специален ден и няма да ти позволя да вършиш нищо.
   - Не е толкова важно... Не се знае дали ще получа работата, така че не бързай да отваряш шампанското!
   - Тихо, тихо, какъв е този песимизъм?! – Джейкъб придърпа Мери към себе си. – Ще се справиш, знам го!
   
   Малко по – късно Джейкъб изкара от гаража колата си – Шевролет Импала 1967, кола, с която доста трудно се бе сдобил тук, в Брайтън. Докато затваряше вратата на гаража си, напълно осъзнавайки, че закъснява за работа и вероятно много клиенти го чакат в сервиза, чу приближаващи стъпки. Трима, помисли си. Обърна се и, наистина, двама мъже и една жена се приближаваха към него. Единият мъж беше тъмнокос, синеок, облечен в шлифер, другият – много висок, със средно дълга коса и зелени очи, а жената – слаба, с дълги тъмни къдрици. Когато го видяха, по – високият мъж забърза крачка и преди Джейк да се усети, вече беше в прегръдките на дългуча.
   - Дийн! Толкова се радвам да те видя! Жив си! И си невредим! Защо, по дяволите не се обади?! Не ме потърси?! Щях да се побъркам от притеснение!
   Объркан, Джейкъб избута непознатия от себе си и го изгледа с недоумение.
   - Извинете? Трябва ли да Ви познавам? – попита. Не мислеше, че го познава. Мъжът говореше с американски акцент, а Джейк никога през живота си не бе напускал Великобритания. Дългучът изглеждаше не просто разочарован, а съсипан.
   - Наистина много съжалявам, господине, но не знам кой сте и... не съм Дийн, когото търсите. Надявам се да го намерите, но наистина много закъснявам... Ако това е някаква шега... или скрита камера...
   - Не ни ли позна, Дийн? Аз съм, Сам, брат ти...
   - Виж... Сам... казвам се Джейкъб Маркъс и нямам никакъв брат... Ако обичаш, моля те, трябва за тръгвам... Пожелавам ти успех в търсенето на брат ти...
   Изоставяйки разстроеният дългуч и мълчаливите му спътници, Джейк се качи в Импалата, промърморвайки „Леле, Господи!”, и, замислен за интервюто на Мери и за колите, които чакаха поправка, се отправи към сервиза.

   Сам вдигна поглед към Кастиел. Очите му бяха пълни със сълзи, но въпреки това в тях гореше яростно пламъче. Той пусна ръката на Тес, приближи се към Кас и се вкопчи в яката на шлифъра му.
   - Знаеше ли за това?! Знаеше ли, че не ни помни?! – Сам блъсна грубо ангела, след като той кимна, обърна се с гръб към него и зарови лице в шепите си. Тес се приближи към него и понечи да го докосне, но той не й позволи.
   - Защо, Кастиел?! Защо не ми каза за това?! – изкрещя Сам, треперейки от гняв. – Защо?!
   - Защото... исках да го видиш с очите си – новият му живот, щастието му... Преди да прецениш какво трябва да се направи.
   - За какво говориш?! Не те разбирам, по дяволите! – отново извика малкият Уинчестър и Тес обви ръце около него, за да го успокои.
   - Аз... мога да се опитам да възстановя паметта му... Но не мисля, че има шанс да успея... Единственото, което вероятно ще постигна е да го убия, в най – добрия случай. Паметта му е била безвъзвратно изтрита и не мисля, че нещо от предишния му живот му е останало освен инстинките на ловец. Не знам и какво се е случило с истинския Джейкъб Маркъс. Може би ще искаш да му кажеш истината – за това, че ти е брат и че се казва Дийн Уинчестър, че чудовища съществуват, но... по – скоро ще ти даде визитната картичка на някой психиатър, Сам. Наблюдавах го известно време преди да те потърся.
   - Не мога да направя този избор за него, Кас. Как бих могъл да реша? Да рискувам да причиня смъртта му и да го подлудя? Да му разкажа какво се е случило? Да го оставя да бъде щастлив, знаейки, че никога повече няма да му се наложи да ловува и да рискува живота си?! Това е животът, за който Дийн винаги е мечтал – дом, семейство, нормална работа... – Сам замълча, сълзите вече се стичаха по лицето му. Дълбоко в себе си го беше знаел – че нещо няма да е наред, че няма да е Дийн, когото бе познавал, но никога не си бе помислял, че нещата ще се окажат толкова невъзможно сложни.
   - Ти как би постъпил, Кас? – попита Тес, сякаш прочела мислите му. Сам не можеше да говори, болката и сълзите го задавяха.
   - Затова те доведох, Сам. Трябва ти да решиш, защото аз не мога да взема това решение за него.
   - Сигурен – напълно убеден ли си, че ако му кажа всичко, той няма да ми повярва? И нищо не би могло да го убеди?
   Кастиел кимна. Сам преглътна сълзите си и придърпа Тес още по – близо към себе си, заравяки лице в къдриците й. Дълго стоя така, преди да вдигне глава, да избърше лицето си и да си поеме дълбоко въздух.
   - Е? Готови ли сте да се прибираме?
   - Това е? Окончателното ти решение? – попита Кастиел. Сам кимна.
   - Той е щастлив така – много по-щастилв отколкото някога би бил. Може би... може би не е правилното решение, но... трябва да постъпя така.
   Кас се усмихна, след което го прегърна.
   - Тогава – сбогом, Сам. Ако някога се нуждаеш от мен, повикай ме. – Ангелът докосна с два пръста челата на Сам и Тес, изпращайки ги обратно у дома, след това, хвърляки последен поглед към новия дом на Дийн – тоест, на Джейкъб Маркъс, изчезна с плясък на крилата си.

И един поздрав - който си представям като фон на финалната сцена:
http://www.youtube.com/watch?v=Todg1_WzSiY

Мале, мале, малеееее 
Най напред, Добре завърнала се на Розичка   

Какви са тези обвиняема, ..... какво толкова стана 

Аз не мога да разбера едно ... защо по калинките, винаги трябва да свеждаме нашите форумни епизоди до персонажите в сериала, техните характери и т.н. . Винаги съм била с впечатлението, че ние се разграничаваме от сериала и пишем това което ни харесва.
Кой кого убил, чий герой бил, това сме го дъвкали  и преди ... и мисля, че стигнахме до извода, че ако всеки който вкара собствен герой и трябва да се иска разрешение за премахването му е по добре да си пишем отделни разкази и да си ги постваме.
Хич няма да се задълбавам повече в темата, защото мисля че никога няма да стигнем до консенсус и ще е най добре ако се пишат форумни епизоди да се напишат правила, та да се спазват.
Цялата идея бе да се забавляваме, но явно това е невъзможно.
От последния епизод не можах да разбера къде точно сгреши Импалка, при условие че предуреди и завърши епизода, и после го изпрати на събирача, т.е. на мен и епизода както каза тя никой не го бе погледнал дълго време ....
Ако трябва да се следва сюжетната линия и хронологията ... някак да пишем за време което се развива преди два епизода (епизод 13) .. ми на мен нещо ми се нарушава хронологията или аз не мога да вдяна.
Казвам това което мисля и се съжалявам ако някой се обиди   

А сега отивам да чета Солти 

Много цивилизовано спорите, нищо не разбирате от драматизъм. 

Гале, какво е това за Кас и разносвач на пици? Капка спомен нямам. 

Няма да задълбавам отново, защото смятам, че Розето беше достатъчно ясна в последния си пост.
Бичи, обвиненията към Импала нямаха нищо общо с последната част 12 епизод, просто коментирах края. И не, не се нарушава хронологията с началото на 13 епизод, защото вие писахте за момчетата, а аз за татко Джон по едно и също време (11 и 12 епизод). Демек действието в 13 епизод се развива паралелно с действията в 11 и 12, но е от друга гледна точка. Дори не е ретроспекция.

Пуцинка, как няма да помниш Кас и разносвача на пици?   Веднага преговор на 6.10  

Бу, невероятна си просто! Направо ми разби сърцето с тоя разказ, но е просто чудесен. Сам си има дружка, а Дийн е щастлив. Заглавието е от 2.20, нали? Много интересно виждане, но честно казано се надявам да не измислят такова нещо и в сериала. Там няма да успея да го преживея.