След GB с Керем Б. и Ханде Д. както и "Kiralık Aşk"Любов под наем -221ღღ

Навличайки бързо някакъв халат, Дефне слезе по стълбите. Йомер я следваше, обул само дънките си. Спирайки пред входната врата, Дефне високо попита кой е.
-   Кльощавелке, аз съм, кой друг?! Отвори, трябва спешно да говоря с теб!!!
-   Корай бей, не искам да виждам никого, моля, вървете си!- Отговори му с вик тя, но Йомер я дръпна навътре.
-   За какво е дошъл толкова рано?!- Тихо попита той.
-   Откъде да знам, Корай е това! Сигурно ме е сънувал!- Прошепна Дефне.
-   Няма да помръдна от тук, докато не поговорим!- Извика отново фотографа.- Вещица, отваряй най- после! Имам страхотно предложение за теб! Не че си го заслужила след всичко случило се!!!
-   Корай бей, не ме интересуват вашите идеи! Моля, тръгнете си!
-   Няма. Не можеш да ме изгониш! Няма да ти го позволя! Това е къщата на Йомер, само той може да ме изгони! Но него го няма, нали?!- Чу се по- тих глас, сякаш говореше сам на себе си.- Момиче, като го няма Йомер, ти какво търсиш в тази къща?!- Провикна се отново той.
-   Корай бей, това е и моя дом, аз съм съпруга на Йомер. За последен път ви моля, тръгнете си. Не искам да говоря с никого!
-   Няма! Няма да си тръгна!!!
-   Добре! Да видим до кога ще издържите там сам и без храна!
Ядосана, Дефне хвана Йомер за ръка и го поведе нагоре. Виковете на фотографа ги следваха като фон, докато събличайки се, двамата влязоха в банята. Шумът на водата успя да заглуши този от плачът и хленченето на неканения им гост. Посвещавайки вниманието си изцяло един на друг, Йомер и Дефне забравиха за всичко друго.

Стараейки се да не мислят за нищо, двамата се отдадоха на момента. След общия душ си приготвиха закуска, която хапнаха в градината. Когато слязоха от Корай нямаше и следа и те си отдъхнаха. Явно наистина беше огладнял и затова си беше тръгнал. Слава Богу, леко им се размина.
Щастливи, съпрузите изгледаха филм, хапвайки пуканки. Гушкаха се на дивана, доволни да са отново заедно. Йомер не спираше да я целува, ръцете му бяха постоянно някъде по нея. Все едно ако не я докосваше, тя щеше да изчезне, да се изпари. Вдишваше дълбоко аромата ѝ, усмихвайки се щастливо като дете, подушило някое лакомство. Самата Дефне беше обвила ръце около него и не възнамеряваше скоро да го освободи от тези „окови”.
Външният свят не съществуваше за тях. Те бяха заедно и това бе най- важното. Телефоните им бяха изключени, вратите заключени, дори външната, и никой нямаше достъп до вълшебната приказка, в която се намираха двамата в момента. Наслаждавайки се на усещането за топлина и спокойствие, което ги бе обзело, можеха да прекарат целият си живот така. Но все пак реалността съществуваше.
Приготвяйки пилаф за вечеря, Дефне попита Йомер дали ѝ е простил.
-   Да, от цялото си сърце!- Прошепна ѝ той, докато я прегръщаше откъм гърба. Тя миеше зеленчуците и спирайки водата, се извъртя в ръцете му.- Ти си била принудена, за да постъпиш така в началото. След това нищо не е било в твоя власт. Била си не по- малка жертва от мен. Макар да ми отне време да го проумея, знам, че е така. Обичам те!
-   И аз те обичам!- Отвърна тя на целувката му.- Но искам да поговорим за нещо, Йомер. Кога ще направиш крачки, за да простиш и на другите?!
-   Кои други?- Направи се, че не я разбира той.
-   Йомер! Докато не изясниш всичко от миналото ни, ние няма как да продължим напред. Корените на нашето бъдеще са в нашето минало. Ако продължиш да страниш от близките си, поддържайки гнева и омразата си, ти ще се съсипеш. Ще съсипеш нас!- Гледаше го в очите, които все повече почерняваха от гняв.- Моля те, скъпи! Поговори с тях, постарай се да чуеш и тяхната версия.
-   Никога!- Отсече Йомер, отдръпвайки се далеч от нея.- Не ме моли за това, Дефне. Не искам да чувам нищо за тях. Нищо!
Обръщайки ѝ гръб, той закрачи бясно, докато тя не чу трясъкът от вратата на кабинета. Въздъхвайки дълбоко, Дефне продължи с готвенето. Щеше да намери начин да преодолее болката и обидата му. Отдалечавайки се от семейството си, Йомер щеше да страда, дори сега да не го осъзнаваше. Тя нямаше да допусне това да се случи.
Приготвяйки масата, почука тихо на вратата на кабинета. Чу гласа му и я отвори леко, надниквайки предпазливо.
-   Вечерята е готова.
-   Не съм гладен, ти се нахрани.- Не вдигна дори поглед.
-   Йомер, моля те!- Тя пристъпи към него страхливо.- Не искам да се караме, никога вече.
-   Тогава не повдигай тази тема! Ядосвам се само като си помисля за това.
-   Но това е нашето начало.- Събирайки смелост, тя обви врата му с ръце, скривайки лице в извивката на рамото му.-Няма да можем да продължим, ако не разрешим проблемите в него.
-   Не мога, Дефне. Прекалено много е за мен!
-   Но ти не си сам!- Устните ѝ докоснаха бузата му, след което тя преплете пръсти с неговите на гърдите му.- Аз съм до теб!
-   Още по- зле! Да им дам отново достъп до теб?!- Усещаше как се отдалечава от нея.- Не искам да говоря за това! Хайде, Дефне, отиди да вечеряш.
-   Ти няма ли да дойдеш?! Моля те, не се отдръпвай отново!
-   Аз ще помисля малко тук. Не се тревожи, отивай!
Целувайки преплетените им пръсти, опитвайки да ѝ докаже, че не ѝ е сърдит, той я отпрати. Дефне беше загубила апетит, затова просто разрови храната в чинията си, след което я изхвърли в кофата. Отказвайки да му се моли отново, се заискачва по стъпалата сама.

Йомер подскочи на стола си. Явно беше задрямал, докато умуваше как да продължи оттук нататък. Не искаше да има нищо общо с хората, които го бяха предали. Роднините си щеше да избягва с цената на всичко, просто защото ако ги видеше, не знаеше на какво е способен. Към собствената му болка сега се появи и тази от това, което бе преживяла Дефне. Спомняйки си всички сълзи, които съпругата му проля през онова време, представяйки си страховете и страданията ѝ, Йомер бе способен на убийство. Знаеше, че е така. Чувстваше го.
Относно Синан и Пасионис, беше раздвоен. Колкото и да се ядосваше на бившия си приятел за това, което му беше причинил, не искаше компанията да пострада. Тя беше наполовина негова, бяха я създали от нулата. Тя беше неговите сърце и душа до появата на Дефне. Но не можеше да се върне в нея, без да страда. Затова реши засега да остави нещата така. С пълномощното Синан щеше да управлява всичко сам. Йомер щеше да му предложи, чрез адвокатите си естествено, Синан да изкупи и неговия дял и да стане собственик на 98% от акциите. Ако той не пожелаеше или решеше, че няма да може да го направи, Йомер щеше да се принуди да пусне акциите си на пазара. Не искаше да се връща назад, очите му бяха вперени в бъдещето.
Най- трудно щеше да се справи с Дефне. Тя щеше да опита по всякакъв начин да го разубеди, да го придума да се откаже от този план. Но той си обеща да е силен и опитвайки се да не я нарани отново, да постигне това, което си е наумил. Друг начин нямаше.
Разтривайки врата си, който го болеше от неудобната поза, в която бе заспал, Йомер излезе от кабинета. Навсякъде лампите светеха, но часовникът показваше 2 след полунощ. Чудейки се защо Дефне не го е повикала да си легне, той се отправи към спалнята. Съпругата му спеше спокойно в своята половина, но гушнала неговата възглавница. Спомените от среднощното му промъкване тук, когато завари Дефне в подобно състояние, едва не подкосиха краката му. Той беше тук, но тя вся пак го бе пренебрегнала, задоволявайки се с ароматът му върху възглавницата. Объркан, той се преоблече набързо и лягайки до нея, бавно измъкна дунапренената купчина от ръцете ѝ. Тя се размърда, измърморвайки недоволно. Бързо устройвайки се на мястото си, Йомер се протегна и обгръщайки я с ръце, сгуши Дефне до себе си. Инстинктивно тя се намести по удобно и скривайки лице в шията му, въздъхна доволно. Усмихвайки се, Йомер също потъна в страната на сънищата.

Дефне отвори очи, чудейки се какво я е събудило. Оказа се брадата на Йомер, която дращеше леко лицето ѝ, докато той се въртеше неспокойно в съня си. Сигурна, че е заспала сама, тя се учуди какво прави той тук. Надигайки се леко, се опита да се отдръпне, но той не я пусна. Макар и все още спящ, ръцете му бяха като менгеме около нея, недопускащо Дефне да избяга. Повиквайки го тихо няколко пъти и разтърсвайки го леко по раменете, тя явно успя да достигне до съзнанието му. Прошепвайки името ѝ, той рязко я привлече до себе си и заравяйки нос в косите ѝ, шумно си пое дъх. Дишането му беше все още равномерно, което означаваше, че или е страхотен актьор, или наистина все още спеше. Дефне реши, че е второто. Доволна, че самото ѝ присъствие го е успокоило, тя се сгуши до него, отдавайки се напълно на чувството за пълнота, което изпитваше. До него тя беше цяла, липсващата част на сърцето ѝ беше тук и тя можеше да диша спокойно.
Непозволявайки си да мисли какво ги очаква през новия ден, Дефне започна да мечтае. Виждаше себе си, преливаща от щастие, с огромен корем и невероятен съпруг, който постоянно е около нея, тревожейки се дали не иска нещо. Щяха да са толкова щастливи. Синът ѝ щеше да е умалено копие на Йомер- от черната коса и проницателните очи, та чак до капризния характер и доброто сърце. Тя щеше да боготвори малкия принц, също както обичаше и баща му. Йомер щеше да работи, но винаги щеше да намира и време за тях. Семействата им- и нейното, и неговото, щяха да са с тях през всичко, което им поднесеше съдбата. Приятелите им винаги щяха да са до тях. Щяха да са едно огромно семейство. Но мечтите бяха забранени за нея, нали така.
Йомер се събуди, усещайки влага по тениската си. В първият момент не разбра какво става, но след секунди се сети- Дефне плачеше. И беше сигурен, че отново за сълзите ѝ е виновен той. Молейки се за сили от Бог, се размърда. Тя веднага скочи и се опита да избяга, но Йомер успя да хване ръката ѝ над лакътя. Привличайки я обратно към себе си, я прегърна силно, галейки я по гърба. Тя отново опита да се дръпне, но нямаше как да се мери с него. Предавайки се, и пред силата му, и пред сълзите си, тя се сгуши в него. Изчаквайки плачът ѝ да спре, той се чудеше какво е станало. Дали беше сънувала нещо? Или той бе казал нещо насън? Спомняше си смътно, че сънува кошмар, но не и какво точно се е случило в него.
Поуспокоена, Дефне сведе глава и се опита да се измъкне от ръцете му. Хващайки лицето ѝ в тях, той не ѝ позволи. Загледан в зачервените ѝ очи, все още блестящи от влага, той ги целуна. Допрял чело де нейното, най- сетне попита:
-   Какво се случи?!
-   Нищо, нищо не е станало. Искам да се измия.- Опита отново, но той и сега я спря.
-   Ти не плачеш без причина. Не мога да те гледам така, любов моя. Кажи ми какво е станало. Сънува ли нещо?
-   Не сега. Не ме питай!
Виждайки новите сълзи, които пълнеха прекрасните ѝ очи, той се принуди да я пусне. Болеше го да я гледа в този вид. Всяка нейна сълза се забиваше като треска в него. Сърцето му се късаше, виждайки мъката ѝ, но не успявайки да я изтрие. Нещо се беше случило тази нощ, знаеше, че е така. Още вечерта нещо се беше объркало, затова и тя си бе легнала без него. Колкото и да мислеше обаче, не намираше отговор на въпросите си. А трябваше да разбере.

На днях терецкий кинематограф порадовал публику премьерой многосерийной драмы под названием «Моя любимая». Режиссером ленты выступил Йылмаз Эрдоган. По случаю выхода ленты на большой экран продюсерская компания устроила светское мероприятие.


На торжественный вечер получили приглашение многие звезды шоу-бизнеса, поэтому у собравшихся журналистов появилась прекрасная возможность добыть эксклюзивную информацию из первых уст.


Так, представителей СМИ очень удивило присутствие на церемонии Барыша Ардуча. Напомним, что молодой человек вот уже несколько лет состоит в отношениях с Гюпсе Огай, которая сыграла одну из ведущих ролей в проекте «Моя любимая». Барыш Ардуч прибыл чтобы поддержать свою возлюбленную, хотя в последнее время в прессе появлялось множество публикаций о разладе в их отношениях. Журналисты называли виновником ссоры Барыша, который якобы изменил своей любимой.


– Эти слухи совершенно не соответствуют действительности. Мне трудно представить, откуда массмедиа берут такую информацию. Мы с Гюпсе счастливы вместе, никто не сможет помешать нашему счастью – сказал Барыш Ардуч.