първият ден е изпълнен с радостно вълнение и очакване.
вторият ден започва с наспиване, наяждане и с мисълта, че нищо няма да се случва. просто нищо.
на третия ден се събуждам с тревожното чувство, че не може просто така нищо да не се случва. сигурно пропускам нещо важно точно в този час. по дяволите, къде ми е часовникът?! защо не ме интересува колко е часът и защо не бързам?! по навик подвиквам на всички около мен да не се мотаят, опитвам се да вкарам малко организираност в деня.... умът ми не спира да повтаря, че съм на почивка, че няма нужда от ред и бързане, че нищо не съм пропуснала, но навикът и трупаната през цялата година инерция са трудни за овладяване... трябва да се извиня на хората, чието безгрижие съм нарушила. трябва да остана за малко сама, да излея напрежението... ако съм на море, просто влизам много навътре и плувам, плувам, докато остана без дъх и лицето ми вече не е мокро от сълзи, а само от морската вода....
на четвъртия ден се събуждам усмихната както и през всеки следващ ден...
само аз ли страдам от този синдром?