Аз разбирам подобни хора. Някои от тях, дори знаещи, че нещата които се случват около/с тях не са добри, продължават да предпочитат шушулката на жертвата, чувстват се добре, уютно, защитени. Макар и да им е зле, те намират там опора и сигурност. Изглежда извратено, но е факт. Затова и никога не си тръгват или не предприемат нищо.
Тогава наистина никой не може насила да им помогне.
А и нашата собствена реалност винаги е изкривена спрямо тази на останалите и на средата ни. Така че изкривеното възприятие на собствената ни реалност също допринася да стоим в дадена ситуация.
В този контекст за мен е по-важно Авторката да осъзнае какво ѝ се случва, дали го иска, къде е границата ѝ, какво я плаши повече? Да остане с този човек или да остен без него? И после да се действа.
Тогава наистина никой не може насила да им помогне.
А и нашата собствена реалност винаги е изкривена спрямо тази на останалите и на средата ни. Така че изкривеното възприятие на собствената ни реалност също допринася да стоим в дадена ситуация.
В този контекст за мен е по-важно Авторката да осъзнае какво ѝ се случва, дали го иска, къде е границата ѝ, какво я плаши повече? Да остане с този човек или да остен без него? И после да се действа.
И продължавам отговорно да твърдя, че всеки, който има съмнения, че е свързан с човек с отклонения е хубаво да се консултира на живо с психиатър, вместо да търси диагнози в интернет. Темата ми за невъзможните хора в живота ни е от 2012-та и мисля, че нямаш нея предвид, защото не помня да си писала там. Както казах, а и всеки може да провери, тя беше за взаимопомощ с информация достъпна свободно в интернет, а не за диагнози. И там хората споделяха преживяното и как са се справили с него, нищо повече. 
