Хавански клуб ІІ

Докато останалите бастисваха Др-р-ракуля (а той си беше точно като излязъл от филма с Гари Олдман), Василиса стоеше на плажа сама.
Стоеше не беше най-точната дума. Цялата лакирана с яркочервен лак, тя беше залепнала в нелицеприятната поза, в която я заряза Ламелита.
Василиса се бореше с ужасния срам, да я заварят така и перспективата да си стои на плажа до... Ами, докато другите не решаха,че е време за плаж, а това можеше и да не е в близките дни.
По едно време дочу страшен вой, после нощта утихна.
- Сигурно заколиха прасето - помисли си унило тя, без да подозира, че Рижата е видяла сметката на секс символа на младостта й.
В далечината се чуваше бичкията на Франзела, която неуморно продължаваше да строи катамарана.
- Ехо-о-о - викна Василиса - тук съм!
Никой не отвърна.

Кучето Алмуньо се изниза от близкия храсталак със синя перука в уста. Огледа се гузно и започна да копае дупка. Харесваше стопанката си, но синята перука му идваше в повече. Отдавна обмисляше как да й види сметката. Издебна Доня Алмунда, която беше доста разсеяна през последните няколко часа, измъкна перуката, която се беше подала леко от най-горното чекмедже на зеления скрин и  препусна към храстите. Когато видя стопанката си да се отдалечава заедно с Рижата към търговския квартал, Алмуньо напусна скривалището си.
Василиса го видя и му подсвирна. На Алмуньо му беше под достойнството да отговаря на подсвирквания, но все пак го бяха хванали в крачка, така че остави превземките. Отиде при Василиса, която въпреки неудобната си полза му се усмихна съзаклятнически. Кучето реши да бъде услужливо и подаде перуката на новата си приятелка. Грешка. Перуката залепна за Василисините мигли и вежди, прясно лакирани. В този момент Алмундо реши, че проявява прекалена щедрост и дръпна назад подаръка. Василиса остана безмълвна. Опитваше се да си представи как изглежда със сини вежди и мигли. "Ще стоят добре с новата ми шапка с перо от корморан"- помисли си тя и продължи да чака някой да я освободи от нерадостната й съдба.

Въпреки надеждата в очите на Рижата Проклетница, Алмундия реши да отложи пазара за по-късен час. Някак не й се излизаше още, нещо й тежеше... Без да се усети, припали поредната пура и си сипа нова чаша ром, същите пороци, в които допреди минута беше упреклава мислено старите сеньори.

Рижата реши да се поразходи, за да се поразсее, докато най-после дойде време за пазар. Поскита безцелно, потропвайки с токчетата си - на дърти години се научи да ходи с обувки на висок ток и не можеше да се нарадва на новото си умение.
После тръгна към плажа. Да подиша чист въздух, а и кой знае - може да попадне на някой изостанал от вчерашната веселба моряк.

Нещо червено привлече погледа й. Огромното й любопитство се събуди и тя се запрепъва несръчно на токчета през влажния пясък с грацията на пингвин на суша (истината беше, че на токчета ходеше далеч не толкова грациозно, колкото си въобразяваше).

Скоро достигна до червения обект.
***************************************************

Стариците отпиваха вяло от мохитоса си. Никаква емоция не се очертаваше тази вечер. Компаньеросите отпреди няколко поста се бяха изпарили мистериозно. Скука!

Изведнъж се раздвижиха, дочули далечни викове.
Подадоха любопитните си носове и видяха Рижата Проклетница, която влачеше на гръб нещо червено и тромаво се препъваше на токчета (по някаква неясна причина) по пясъка. Червеното нещо сигурно тежеше, но Проклетницата беше толкова превъзбудена, че не обръщаше никакво внимание и изоставила обичайната си неохота да носи сама каквото и да е, ако имаше кой да накара да го свърши вместо нея, че го мъкнеше без протести и викаше ентусиазирано.

'Момичета! Момичета! Подарък! Имаме подарък!' - крещеше тя с цяло гърло (а имаше глас!).

Обитателите на хасиендата се учудиха приятно.

Най-сетне Рижата се довлече.
'Вижте, многоуважаеми сеньори! Подарък! Намерих го на плажа. Сигурно някоя от нас, или пък всички вкупом, имаме таен обожател. И явно е артист - вижте каква прекрасна червена статуя в естествен ръст е сътворил и е оставил на нашия плаж!'

'Чудесно! Колко е красива! Как странно са извити ръцете и краката й!' - завикаха всички една през друга и се пресягаха да опипат статуята. На Небесната й се счу някакво хихикане, когато докосна предполагаемата мишница на футуристичната фигура, но сигурно старческият й слух я беше подвел и тя не му обърна никакво внимание.

'Какви необикновени сини мигли и вежди е решил да сложи авторът' отбеляза сеньора Алмунда, 'точно като моята перука са на цвят! Харесват ми.'

Сеньора Хапка предложи да сложат статуята на централно място - на единствената маса, незаета с празни и полуизпити чаши от мохито в хола. 'Чудесно ще се върже с червено-оранжевите завеси, които Мюр окачи!' каза тя компетентно и всички трябваше да се съгласят, че е права.

Тъй и сториха. 

Не може в такава мизерия да се живей, тряба миялна машина да се закупи. Тия чаши от коктейли фащат проказа с времето, непременно трябва да се поръча миещо устройство.

Масата, върху която поставиха червената статуя, беше точно под най-силната лампа, под която обикновено си скубеха краката. Лампата започна да нагрява лакиранат Василиса и полека-лека лакът започна да омеква.
Доня Фуклинда, която тъкмо беше влзла в стаята, за да вземе размери за новата миялна машина, която щяха да поръчат на един контрабандист от Никарагуа, първа забеляза, че статуята беше с променена форма. Дори мърдаше. Първо се стъписа. После започна да я гризе любопиство. Огиде й докосна с кокалестия си показалец с перфектен маникюр статуята. Тя каза: Ох, бе!
- Василиса! Какво е стано с теб?
- Не любопитствай, а ми помогни да сляза от масата.
Фуклинда прегърна внимателно Василиса и я засваля бавно от масата. Не й трябваше много време, за да установи, че е Залепнала за Василиса.

Докато двете уважавани сеньори стояха залепени една за друга, сякаш са подхванали непонятен никому, освен за тях двете, страстен танц, Рижата Проклетница се беше отплеснала в мечти за новата миална машина....

Разбира се, Законът За Всемирната Гадост действаше с пълна сила и тъй като Фуклинда беше свалила и отдалечила Василиса от живителната топлина на лампата, лакът се втвърди отново... с тях двете.
Рижата Проклетница мина покрай статуята, отбеляза мислено наум 'О, тя се размножава чрез пъпкуване' и продължи нататък, дълбоко замислена за миялната машина със стройни бедра.

"Хм... тези двете, червените, ми изглеждат странно познати - помисли Донита - може би трябва да питаме Мюр, тя ги разбира тия работи. Мююююююрррр!"

Още фотографии на почитаемите обитателки:

Мюриел седна край огъня, наведе се и си пална цигарка. Покашля два пъти, намести китарата и запя:

Тъй отмина животът ни, в действия,
пропиляхме си дните в дела,
там по пътя към славата ний
забравихме песните,
заменихме мечтите за хляб.
Към небето съвсем не поглеждахме
как звездите блещукат в нощта,
други важности, спешно потребни ни,
осветяваха стръмният вал.
Бързо крачехме, стъпквайки цветето,
за да сеем и жънем тъга,
без дори да сме стъпали
без обувки, с нозете си,
върху топлата прашна земя...


Тук спря с пеенето, не защото я замериха с празна консерва, а защото се усети, че макар и стара не и отива на темперамента подобна НедялкоЙордановска или МишоБелчевска интерпретация. Отпи си от Кампари Оринджа и подхвана :

Уиски, Кампари и вносни цигари... под бурните аплодисменти на компанията.

Едва полунощ е, установи Мюриел и учудено огледа пустия плаж. Народът се бе разотишъл и изпълненията и останаха без публика и заслужени аплодисменти. Но, тъй като тя не беше такъв човек, от онези, дето чакат признание, си нагласи инструмента и подкара:

Вятърът вие
и вдига полите
жените с полите
обаче се хилят
и гащи ветреят
на сини цветя!

Ай-ай с цветя!

Кучето се разлая в тон с песента и кутиите от консерви не закъсняха. -Така лиии?!! Тогава ще им оплевя тревицата, дето си я къткат в задния двор! -злорадо реши певицата и хукна да търси косата.

Мюр, полека с косата, да не те помислим в тъмното за Оная с косата...

***
Докато в шумната къща възрастните дами се бяха отдали на разгулен живот Есперанца беше приседнала в края на дървения шезлонг и нежно масажираше Дон Едуардо.Тя никога не беше блестяла в здравните форумски прояви на младини и в отчаяните й опити да открие критичните пети и шести прешлен пръстите й бавно се плъзгаха към по-интимните части на позастарелия красавец.
Дон Едуардо беше бивш колумбийски наркобос.Младостта му бе преминала в яхтени пътешествия и оргии.След като Куба беше отворила вратите си за инвестиции отвън,той бе закупил няколко плантации с тютюн и захарна тръстика,конеферма и най-голямата в региона фабрика за пури.

Къщата му беше построена в типичния колониален стил с беседка с изглед
към морето и огромна градина,в която се наслаждаваше на следобедните сенчести часове.Тук той искаше да прекара и следобеда на своя живот...

След като допи кокосовия си шейк и даде тържествено обещание,че ще се върне на следващия ден с повечко багаж за по-дълга визита,Есперанца целуна своя спасител и се отправи към официалния вход на къщата,където я чакаше главният коняр Моторио.

По пътя към хасиендата Есперанца не можеше да намери покой от мисълта,как ще съобщи на Мюриелита новината,че за неопределено време ще се отдаде на сладостта да живее в замъка на Дон Едуардо.Тя добре познаваше гневните изблици на зеленооката огнена амазонка,когато някой се опиташе да се отклони от революционно-свободния дух на компанията.
Есперанца беше сигурна,че никой не би забелязал отсъствието й,дори да беше заместила сутрешната закуска на акулите с Хоселито.
Когато пристигна в къщата,отдавна бе минало полунощ.Мюриелита беше задрямала край огъня с китара в ръце и пура в уста.Не бе усетила,как огънят бе погалил крайчеца на фустите й и бавно пълзеше нагоре.Есперанца видя наблизо казан с червена течност и пъргаво го ливна връз Мюриелита,която естествено нищо не усети,а само се облегна по-удобно на китарата и продължи съня си.В къщата и около нея всички блажено спяха.В дневната се мъдреше някакво ексцентрично червено произведение на модерното изкуство,но Есперанца бе прекалено уморена,за да му обърне внимание...
*****
Когато се събуди на другата сутрин,Есперанца изпадна в почуда,след като не завари обичайния безпорядък.
Ламелита беше в малкото,пригодено за парник,помещение и редеше нежни английски слова на испаноговорящите си гъби,които вече не само говореха,но и мърдаха,дори две от тях незнайно как бяха и проходили и изчезнали в небитието.
Доня Алмуня беше на върха на щастието си.Още в ранни зори бе получила любовна бележка от Дон Раулиньо,придружена от голям дървен сандък,от който се чуваха звуци,наподобяващи смеха на Ламелита.Обещаните черни мадригански прасенца-мъжко и женско!Надали бе възможно да има по-черен от техния черен дроб...Сега Доня Алмуня бе два пъти по-сигурна,че жертвената й отдаденост в обятията на Дон Раулиньо имаше сакрален смисъл.
Мюриелита беше събрала кръжок от революционери-ветерани "Трета възраст" и ги просвещаваше в идеите на Марксизма и Ленинизма и съвременното им тълкувание в контекста на зараждащото се кубинско капиталистическо общество.
Рижата Доня Майналита се беше отдала на творчество.Червената костенурка беше префасонирана в произведение на изкуството,на което тя вече бе намерила и купувач.Средствата от продажбата щяха да отидат в подкрепа на кубинското женско движение "Кърмене от 17 до 70".
Донита неизвестно откъде беше домъкнала дузина пернати и се чудеше,дали ако сипе малко ром във водата им и замени зърното с овесени кюфтета,ще се увеличи яйцеснасянето и вратната им обиколка,а с това и магическата им сила.Беше нарекла кокошчиците с имена на древни вещици и магьосници. Вече дори бе изчислила,къде ще окачи главите им според принципите на Фън Шуй.

Къщата наистина изглеждаше тясна да побере всичките си обитателки.Позивите на Мюриелита "Старици от вси страни,обединете се!" бяха намерили широк отзвук в далечни земи и сега очакваха нови тълпи от позасъхнали красавици да залеят доскоро тихия бряг.Най-добрата новина за това утро беше,че вече могат да се разполагат и в съседната къща на Дон Емилио.След като трътлестата Доня Руфина се убеди,че той съвсем не наблюдава лодките в морето,а развратните им съседки,тя подбра седемте им деца и шапката с цветя,останала за спомен от майка й,и хвана първия автобус за градче в най-отдалечената точка на острова,където живееше сестра й.Дъртият воайор вече беше напълно свободен да задоволи прищявките на съседските бабета.
Есперанца потри очи с недоумение.Нещо се беше случило по време на отсъствието й.Дори да беше хвърляла боб или царевица,пак нямаше как да познае за тайната визита от предния ден на Доня Мамита Кенгурита...Всички старици се бяха променили до неузнаваемост,сякаш зла магьосница бе проклела добрите й стари дружки...

Какво ли им се беше случило?
Оказа се, че в тяхното местообитание беше пристигнал красив младеж. Казваше се Педро Ромеро и беше бикоборец. Дошъл беше от някакъв испански град - Памплона и беше довел със себе си цяла сюрия почитателки на преклонна възраст, плюс 2 бика.
Ах, колко е красив, си мислеха обитателките, и всяка кокетничеше и се намираше работа около стаята му.
Незнайно откъде се появи доня Анхелина. Беше си сложила панделка в косите. Някой и беше казал, че така изглежда като 18 годишна девойка, ех, мечти...
Педро беше прекрасен, тъмнокос, черноок и строен. Имаше костюм на матадор, извезан със злато и кърваво червен плащ.
Той едва прекрачи прага и излезе на верандата и благородните дони въздъхнаха и се замечтаха, гледайки го.
Слънцето блестеше в косите му, в очите му, в златния му костюм, а червения плащ висеше на рамото му и леко потрепваше.

Докато всичките баби начело с доня Анхелина пъргаво се въртяха около Педро Ромеро, опитвайки се да изтикат настоящите му почитателки и да заемат местата им, и пробутвайки му мохитос след мохитос (Небесна вече не смееше да подправя питието му с любовно биле, да не би и той да се обърне на прах), сеньора Есперанца продължаваше проучвателната си дейност.

Надзърна в задния двор, където видя, че доня Алмундия, вярна на обещанията си от младини, беше окачила праните си гащи да се ветреят на лекия бриз



както и тел с прани тениски, номерирани, очевидно, за да не забрави доня Алмундия в кой ден коя да сложи



Есперанца погледна по-настрана и за огромно свое учудване видя танк, полегнал под палмите



Очевидно Мюриель отново се беше заела активно с кроежите си за насилствено просвещаване на масите, но танк, за Бога?! Какво ли щеше да прави с него, зачуди се Есперанца. Обезателно трябваше да говори с нея по въпроса за паркирания танк, отбеляза си мислено тя.

Замисли се толкова дълбоко, че не видя странните хора, които надничаха зад храстите и внимателно оглеждаха нея и обстановката



Ясно беше, че ще се наложи от отмени за сега гостуването си при дон Едуардо - приятелките й имаха нужда от някого с капка здрав разум, който да следи нещата да не излезнат извън контрол.