Бабиейрос IV част

На доня Василиса й хрумна страхотна идея. Тя помоли веселите баби да я закопаят до шията в пясъка на ямайския плаж. Защо ли? Ами защото все й се случваха разни ужасни неща, затова. 
Сега тя стоеше, зарита до шия в пясъка. Подаваше се само забоденият далекоглед в очилото й. Чувстваше се в безопасност. Пък и така можеше да гледа младите ямайци с техните татуировки.
 Както си зяпаше, тя успя даже да зърне доня Фуклинда, как гребе в някакво езеро. Пфу, не знае какво изпуска, рече си Василиса. Тя насочи далекогледа към морската шир. Към брега приближаваше малка лодка, а в нея се мъдреше голям, цветен тюрбан.
- Дали не е Фуклинда? Не, не може да е тя. Може би доня Верхилия най-после се е измъкнала от океанския Макдоналдс?
Горката доня Василиса. Горките бабиейрос! Те не подозираха, че в лодката е не кой да е, а пълната с мъст доня Руфинда.
Тя беше страшно набрала, защото й писна да гони бабите из Световния океан.

Не съм чела предните теми, ама от тая нищо не вдявам за какво си бабиерствате тука

Ми прочети ги де

Дона, желая да ви кажа, че един сеньор се влюби във вас!
Господин Гъб, моя съпруг, мина и видя аватара и 

О, карате ме да руменея

Както джапаше из пясъка, доня Аманда без малко не се спъна в странно скално образувание. При сблъсъка едно стърчащо парче се отчупи и се търколи по пясъка. Доня Аманда изпищя - първо помисли, че каменният й любовник я беше последвал и тук (смалявайки се донякъде в жегата) и че току-що е отчупила парченце от него (може би най-важното).
Но когато се вгледа, видя полувкаменената доня Василиса... и разбра, че отчупеното парче беше далекоглед.



 - Рооом! - провикна се доня Аманда. - Бързо, преди да се е превърнала в сфинкс, че хич ме няма в гатанките!

Писмо от доня Хуанита

До Джамайка
За бабиерите

Синьори, прекрасни мои дружки,
Къде ви отвя вятърът, драги? Дон Василио ме отведе до наследственото му имение /очаквайте фоторепортаж/ и вие хукнахте подир капитан Джонидепио. О, неразумни, нима не видяхте емотикона, красноречиво показващ чия собственост е?
Моля ви, бабиейрос, дали бихте минали през Рио, за да заберете вашата вярна
                                   
                                                                                    Хуанита

Сеньора Алмунада все още клечеше незабелязана, заклещена, отегчена в плиткото, със стирка в едната ръка и пура в другата. Великият Аликзандър Македонский би й завидял на осанката, която бе добила откак яхна кафе-машината и преплува Световният Океан, гордо навирила нос, с ръка на хълбока и ръкомахания,  същински Хитлер в атака, към вярната карибска посока. Мустаките й се бяха наострили от нетърпение, брадавицата в бюстието бе позеленяла от превъплъщението на стопанката, която се изживяваше като велик капитан на боклучен кош, без найлонов чувал-платно напоследък. Кръв капеше от сердцето й, като надушваше, че в близост се джвака първокачествен ром и се пушат вълшебни пушачески изделия, но пустият късмет й бе изиграл лошава шега и никой не я бе открил цял ден. Може би, бе време за диета, да поотслабне и да успее да се отклещи от пустият сандък? Но и за това време нямаше, сеньората бе гладен, жеден, загорял. Взе да свирука с уста или популярни песнопения, или имитация на чучулиги и папугали, с надеждата, че ако не човеци, то поне летящи ще я припознаят и измъкнат от това нещастие.
Тъй заклещено въздишаше сеньора Алмуниня, докато не забеляза откъм дълбоките води някакъв ураган, някаква адска твар, жестока машина или някакво там чудовищно плавателно изобретение, което освен страшен рев, имаше пък чудесен шарен цвят. Лъщяха разни странни шарки, крещяха други наситени арки, сякаш цял цирк се носеше по морската шир, само озвучение музикално нямаше, язък! Що ли бе туй и дали щеше да връхлети върху клетата мадмазель, се питаше заклещената и стискаше бузите на дупето си от притеснение. Щеше да й се развали фризюрата и маникурът, щяха да й потрошат стирката, важен дар за сеньора Сладка, това деяние трябаше да бъде възпряно!
Но докато гадаеше будещето, разярената доня Руфиня връхлетя връз нищо неподозиращият залив, отнесе сеньора Алмун с приливната вълна и акостира точно пред хасиендата на многоуважаемите, достопочтени бабиейрос. Настъпи лек смут всред част от доните, които не знаеха за нашествието, но бяха достатъчно благовъзпитани да предложат чаша ром със студена кола, с много лед и лимони на изморената гостенка. Която въобще не щеше и да чува ни за пиене, ни за дяволи, крещеше разни нечленоразделни звуци и тропаше като бабаит-африканец по голата пръст, сякаш вуду-магии чинеше да стори.
Сеньора Алмуня бе кацнала на близката палма, отклещена, спасена и щастлива. Наблюдаваше милосърдно визитацията и причината да виси на 10м над земята, поклати глава, от която изпада някаква изящно-цветна брошка, за която не помнеше от где сей сдобила, но явно  поради тежест й е причинявала мигрената и замери Руфинината глава с нея. Сетне сключи сделка с една маймуна да й домъкне лиана, като в замяна й подари розаф лакочистител и мънисто от гроздов пеликан и слезе да поздрави любимите си. Ех, че хубаво щеше да й дойде едно питие!

Хотел 'Последна (слънчева) спирка' Джамейка беше скромен комплекс, образуван от пет колиби на самият морски бряг. Принципно празен, а в момента пръскащ се по лиановите сглобки от бабешкото нашествие, той никак не бе пригоден за отбрана при морско нападение. Когато доня Руфина акостира пред рецепцията с бензиновото си чудовище, колибката въздъхна едва чуто и се срути отгоре и...

Сериозно притеснени от разбеснялата се доня Руфина, сеньорите се събраха на кратко съвещание, за да измислят как да я умилостивят.
- Дали да не й дадем дон Джонидепио - попита Дона - И без друго рижата му собственица не се е мяркала тъдява.

Лакираната с розАв лак маймуна беше повлякла стирката на Алмундето, предназначена за Сеньора Хапка.

Потресена от таз върла недправедливост, Хапката я връхлетя като един същи Котоошу и с добре премерено тръшване събори маймуната и си взе армагана. После се опита да си го намести връз главата като хеър икстеншън, замаяна тотално от толкова нови моди в прическата. Стирката понамирисваше и Хапката скоро се отказа от тази си идея.

Междувременно доня Руфина се беше покатерила на останките от колибата и нададе пронзителен, и все пак тържестувавщ вик...

В далечината грееше тази табела


Мадам Руфин тържествуваща слезе от камарата палмови листа и пръти и въодушевено поведе бабиерската група към примамливото място. Въодушевлението беше обзело всички - какви ли още джамейски чудеса се намираха там... Сеньора Хапка дори почна да си припява "Уан мен, уан пийпъл", но веднага след това се сепна: "Как уан мен, бре, тука  пълно с красавци!!!" и смени мелодията "Соу мени мен, соу литъл тайм...". С лек марш на скок тя настигна забързаните си приятелки.

Дона Хейялита така се бе зачела в книжката си, че изобщо не забеляза кога другите хубостници са слезли на брега, а сега и там нямаше следа от тях. Тя стана, протегна се, изпука някоя и друга кост, мушна книгата някъде в дебрите на фустите си и цопна във водата. Зашляпа към брега и мислеше какво ли ще прави докато се върнат останалите. Беше нова в компанията и поради това явно бе лишена от компания, все пак не я познаваха още. Вече на брега донята седна на топлия пясък, огледа се, и запретна поли. Беше спокойно, ако изключим една лакирана в розаво маймуна, която от време на време хвърляше по нея топки мокър пясък. Дона Хейялита бръкна в един таен джоб в полите си и извади от там недопушена пура и кибрит. Запали, опъна се и зачака останалите. Вече й беше много скучно

Доня Руфина много хареса подаръка за умилостивяване и след като го изпробва дискретно, реши, че сеньорите са най-добрите й приятелки. Затуй ги поведе към близкото фаст фууд заведение  за дружеска почерпка. Сеньорите с удоволствие откликнаха, защото бе започнало да им писва от вафли "Морени", а на този остров, изглежда, нямаше друго за ядене...

След като приключи с яденето и възпитано се оригна, доня Дона измъкна из пазвата си поомачкан свитък розова хартия за писма с аромат на гардения и гърди, наплюнчи прилежно химическия молив (ето я и тайната на специфичните й лилави устни) и написа няколко писма.

До доня Фуклинда
Доня Фуклинда, уважаема, приятно прекарване в Балканската Ви хасиенда! Пратете шише ракия по някой кораб, човек никога не знае кога ще му свърши рома!

До доня ДЕ ХУанита
Мила ми доня ДЕ ХУанита, ний че ще минем през Рио - ще минем, ама вий дотогаз в самотна самба ли  ще се полюшвате? Хващайте, моля Ви, първия кораб за насам, а после заедно ще минем през Рио!
П. П. В средата на август ще отседна в близост до имението на почитаемия Ви супруг.

До доня Ламелита
Доня Ламелита, где Ви отнесе вятърът? Надявам се, сетила сте се да вземете гъбите - тук ще дадат добри пари за тях.

До доня Мю
Почитаема Мю, Вий всъщност пристигнахте ли на острова, че ми се губи нишката... ?

Доня Ламелинда имаше странното единодву, че водата, в която си киснеше чапанците,  става по-хладна и по-хладна. Мантията, горката, наречена от Ламелинда Унуфрий, плуваше все по-неуверено и без ентусиазъм. Времето, през което беше принуден да търпи туловището на Ламелинда на гърба си, някак го караше да я чувства странно близка, дори беше започнал да я намира привлекателна по един по-особен, немного рибен начин.
 – Мили ми Унуфрий, плувай още малко, моето момче? Трябва да стигнем до Джамейка, поне до Уругвай – после ще те пенсионирам и ще си живееш, обграден от разкош, вЕрвай ми! Доня ни ЛАмя беше известна с категоричната си липса на ориентация, но беше принудена от обстоятелствата да си намери транспорт и да се замъкне при бабиерниците, които така нагло я бяха зарязали. Докато се носеше из вече почти ледените води, Ламелинда се чудеше с какво беше заслужила такова отношение – може би не беше желана, но защо? Докато се опитваше да намери отговора на този подтискащ въпрос, вече пропадаща в депресия, Ламелинда с ужас видя от ляво нещо много голямо и бяло... Вгледа се с късогледите си очи и О! Невероятен ужас, дори страх скова и без това скованите Ламелиндените гърди, съсухреният й мозък отказваше да възприеме гледката и с право! Косицата й пропука докато настръхваше, леден прах се посипа по раменете й, да не говорим Унуфрий какви ги редеше на ум по адрес на нахалната натрапница. Ламелинда имаше известни подозрения, че е сбъркала посоката, но не очакваше, че толкова бързо ще стигне до северния полярен кръг. Това синкаво-бяло нещо беше айсберг, а Ламелинда или по-скоро Унуфрий, очевидно беше ТИТАНИК! Тя смуши бързо Унуфрий в дясното ребро, за да направи кръгом – Давай да бягаме! Нямам лекарства, а как ще те лекувам, ако хванеш ангина – извинително каза Ламелинда... не ги е срам, девойките! - Дори не се запитаха къде съм, ронеше ледени крокодилски сълзи Ламелинда! Една магия да бяха направили! Да ме бяха спасили! СОС! СОС! Умишлено бих изпуснала Джамейка, дано само рибока да не финишира преди да е финиширал... – мислеше си объркано тя и масажираше все по-енергично копринената кожа на Унуфрий. Замръзването беше реалност, опасна реалност, а вече не разполагаше с никакви течни сгряващи провизии.