За какво най-много съжалявате? Какво бихте променили?

Това е много тъжно! На колко години сте? Навярно някои неща още са поправими и не е късно, както вече са ви написали по–нагоре.

В един момент бях склонна да съжалявам, че послушах майка ми и не кандидатствах медицина, защото това ми беше на сърце. Но с годините постигнах добра финансова независимост и вече не ми е важно.

За нищо не съжалявам. Грешките които съм допуснала, са ме довели на местото на което съм искала да бъда, с половинката с която съм искала да бъда.
Всяка грешка е научен урок, добре, че правих грешки на около 20г, за да имам време, сили и инат да поправям всичко и да взема после правилни решения.
В много отношения съм късметлийка, точно, защото не ме е било страх да се хвърлям с рогата напред. Сега на годините на които съм, никога не бих рискувала както преди 20г.
Имам още да работя над себе си, да не съм наивна и да не се ядосвам за дребни неща, постепенно и това ще постигна. Иначе съм в пълна хармония със себе си.

Иначе конкретно съжалявам, че не си купих/изкопах навреме биткойни, а знаех доста отдавна, че ги има - ама се занимавах с други глупости.

Съжалявам, че не дадох достатъчно кураж на мама в борбата с рака. Съжалявам, че не разпознавах суицидните мисли на един от най-близките ми приятели.

За съжаление всяко действие, което правим в настоящия момент, е продиктувано от миналото ни, и колкото и да мислим, че правим избор, всъщност той вече е предрешен, защото не можем да променим миналото и съответно не можем да вземем друго решение, освен това, което взимаме в настоящето, а то определя бъдещето ни.

Израснах в токсична среда ,която доста ми повлия,за да се стече така живота ми.В семейство от двама човека,които не виждат по далеч от носовете си, които не се обичат изобщо,но не се и разделиха толкова години.До ден днешен се чудя ,защо са се оженили тия хора.Най-вероятно е забременяла майка ми и затова.Яд ме е на тях ,ако трябва да бъда честна!И техните животи и хубави години си пропиляха в скандали и раздори.Хем упреквам майка ми,хем е съжалявам,за всичкия тормоз, който търпи и до днес.Това ме направи слаба психически,не сигурна,комплексирана.Агресията от дома е прехвърлях в училище.Някак си хората се отдалечаваха от мен,щом разбираха кои са ми родителите.Всичко това травмира и се трупа,поради слабият ми характер,не ме амбицира,а напротив смачка ме.Не желая да създавам семейство-няма на какво да науча децата си.Няма как да им разкажа и една история за дядо им и баба им или да разчитам на тях да ги гледат.Няма как да им дам любов и топлина-не съм научена на това.Ако се разделя с баща им,няма да има кой да ми помогне.До скоро отричах ,че децата приличат на родителите си,но е така.Откривам в себе си доста от майка ми.Не желая да създавам живот,който ще страда в бъдеще.Не желая да имат моето детство.Не желая да отраснат в подигравки и скандали.Страх ме е ... от приказката,че каквото не искаш това това ти идва до главата.Най-вероятно има хора с много по-жестока съдба от моята,но всяка една история оставя отпечатък в съзнанието на човек.Тази рана не зараства.Мен ме превърна в мазохист.Не одобряващ случващото се около себе си,но не желаещ да избяга и да се откъсне от страх ли ,какво е ,не знам.Може би е страх от провал,че няма да се справя сама.Лош човек ли съм,че отчасти ме е срам от хората които са ме създали?И този грях ли трябва да изплащам?Не мога да кажа,че ги мразя.Напротив въпрекки всичко ги обичам,ноо по някакъв специфичен ,странен начин.Боли ме ,че се стече по този начин живота ни.Боли ме понеже всеки рано или късно прави паралел за теб от това кои са ти родителите ти.Хората съдят според семето,да ама никое дете няма вина,че се ражда в семейство с проблеми.Явно за да избера тях е трябвало да науча някой урок или да изплатя някой грях от друг живот.А може и в предишният ми живот да съм била принцеса,а в този е трябвало да усетя болката и нищетата.Не знам!Само едно съм искала:щастливо,сплотено и хармонично семейство,но уви нито една мечта не ми се е реализирала.Често се питам кой ме е проклел и чий грях изплащам?Обичайте хората до вас,това е най-важното.Обожавайте децата си!Бъдете здрави!

Много тъжно е всичко което си написала. И аз съм израснала в нещастно семейство, с баща алкохолик. На 18 вече бях независима, на 20 се изнесох на бегом от тази токсична среда. Само че не престанах да търся щастието си. То не идва само, трябва и труд. Защото дори и случайно да го откриеш, трябва да се потрудиш, за да го запазиш.
И не е вярно, че семейният модел винаги се повтаря - напротив - правиш всичко възможно да не повториш грешките на своите родители.
Успех!

за да може човек да пише подобни изповеди по форуми според мен значи че вече си е заковал идеите . темата все пак е какво бихте променили

Това каква е темата понякога няма никаккво значение. Понякога, тоест винаги, е хубаво да си съпричастен, ако можеш да кажеш добра дума. Да дадеш вяра. Джеки,  мисля, че е хубаво да започнеш с простички неща. Семейството ще дойде, когато малко или много си готова за него. Започни от себе си - отдели се при първа възможност от отровни хора. Чети много, пътувай, прави любими занимания - пеене, танци, готвене, каквото ти е кеф на душата и ти носи радост. Гали кученца, ходи в планината, помирисвай цветята подаващи из оградата на нечий двор, бери си плодове от дърветата, мачкай сухите листа през есента, а сега и снежен човек можеш да си направиш 🙂 Така де, ръката която ще ти помогне да се почувстваш истински значим и пълноценен човек, е на твоето рамо. Учи, работи, запълвай ума си и раздвижвай тялото. Когато обикнеш човека в огледалото, ще дойде и зелената вълна на радости в живота ти. Перпетуум мобиле на позитивна нагласа си създай и тя ще те води към усмивки 🤗

Спри да искаш, защото само искаш, но не правиш нищо.
Спри да искаш внимание, започни да даваш внимание. Започни да забелязваш хубавите неща около теб.

Един ден бях в планината, в средата на нищото, сам.
Срещнах цигани боровинкаджии. Спрях се, поздрявих ги и ги попитах как е реколтата тази година.
Единия от берачите се похвали, че е много добре. Даде ми две шепи сочни боровинки. И с комбайн е трудно да се берат.
Имаше три деца, а аз имах три вафли в мен. Извадих ги и им ги дадох, молейки се да не изкочи от някъде четвърто чаве и да не остане без вафла.
В замяна имах три мургави фенчена и като бонус разбрах как се сортират боровинки, плюс един плик допълнително с боровинки.
Всичко това само защото се поинтерисувах от берачите.
Надявам се, че схвана идеята на разказа ми.
Започни да променяш светогледа си. Позволи си да бъдеш каквато искаш.
Не е трудно, но процеса е дълъг. Заслужава си!

Да,темата не е за лични изповеди.Съжалявам,за споделеното изведнъж така го почувствах,просто с никой не съм споделя и говорила на тази тема от срам,все крия.Слабото място ми е ,а не искам хората да го разбират и да се възползват от това.Не искам да се "разголвам",заблуждавайки себе си,че никой не знае ми е по-добре.Изведнъж ми се развърза езика.Не търся съчувствие и съжаление,нито искам тази история да обременява някой.Моментно състояние провокирано от заглавието.Все пак се раждаме с някаква начертана съдба и цял живот вървим по тази линия.Надявам се рано или късно и на тази улица да има светлинка.

Хубава тема.
 Идеи, мечти, реалност. Равносметки.
В резюме - съжалявам, че съм се държала недобре с мащехата ми, отразявало се е на баща ми, без да съм го разбирала по онова време. Обичам ги и двамата и дано ми стигне времето да го показвам.
Омъжих се млада, скоро след завършване на университета. Със сегашното мислене, бих изчакала година-две, че и повече. Бих се омъжила за същият мъж. От друга страна, сега съм "млада" майка на пораснала дъщеря/новоизлюпена студентка.
Познати и приятели с деца на тази възраст са на около 50+
Преместихме се в САЩ с бебе на годинка, не знаех на кой свят се намирам. Е, нямах избор. Или се вписвам в "картинката" или го правя!
 Не съжалявам, начинанието се оказа успешно. Всички си намерихме пътищата и се вписахме в американската действителност. 19 години.

Djeki9, потърси професионална помощ. От това няма да се измъкнеш сама.
А и..примиренческия ти изказ-съдба, наказание- всъщност не знам дали искаш да се измъкваш..

Съжалявам ,че съм се родила съжалявам ,че се старая да бъда добра ,но не е оценено

Наистина ли?? За последното мнение


Аз мисля, че съвсем като млада двойка, трябваше да наложа някакви правила на ММ. Ама, вече няма връщане назад, пък и като го познавам, кой знае дали щеше да се съобрази. Проблемът е, че много работи, твърде много.

Някои близки ми казват, че било голяма грешка от моя страна, че не съм знаела и не съм си лекувала епилепсията. Аз не мисля така. Сега като знам за детето ми, как треперя над него. Ако знаех за себе си, дали щях да родя цели три пъти?? Сигурно щях да се самосъжалявам, като по-млада. Сега не го правя, защото знам че някак се справям.