Сикрет, Дафодил - шедьоври! 
- Публикувана: 29 ноем. 2006, 02:15 ч.
- Последно мнение: 14 дек. 2006, 12:25 ч.
.::. ПРЕДКОЛЕДЕН КОНКУРС! БГ-МАММА БАСНЯ! .::.
Малкото слонче с големите уши
/*Басня за един "редовен" потребител/
/*Басня за един "редовен" потребител/
Живееше Малкото слонче с големите уши в Действителността.
Имаше нови обувки и обичаше да пие чай с приятелите си, обитаващи същата тази Действителност.
Естествено можеше само да си представи аромата на чая на другите, но това не го притесняваше, защото знаеше, че те имат силно развито въображение и то е също толкова реално за тях, колкото и те самите.
Ще ви издам една тайна: чаят на Малкото слонче с големите уши ухае на диви ягоди
.Харесваше му да споделя Радостта си, а поводи за нея имаше често; но понякога му ставаше много тъжно, когато някои от приятелите му изпитваха болка или огорчение.
Хубавото на Действителността бе, че можеше да я погледне - отстрани, отгоре, отвътре - да я разтръска, за да намести разбъркващите се в нея Реалности.
Случваше се част от приятелите на Малкото слонче с големите уши да бъдат в лошо, бих казал "недспало" настроение... и тогава ставаше леко напрегнато - разменяха се недообмислени реплики и за негово най-голямо учудване - все се намираше някой, който да им отвърне и "веселбата" придобиваше застрашителни размери.
Говорещите искрено се обиждаха и приемаха Действителността за реална /в което няма нищо лошо, стига и тя да те приеме за такъв - а това не се случва никога
/.Други се настъпваха отчаяно по краката, за да застанат под светлината на прожекторите; някои имаха талант, други не... но Малкото слонче с големите уши обичаше да гледа представленията.
И все пак да пиеш чай с дъх на диви ягоди създава неповторима атмосфера в Действителността. Може би четящият тези редове ще предпочете друг аромат, кафе или дори стимулираща паметта напитка, но Малкото слонче с големите уши бе твърде скромно, за да си позволи подобна интерпретация на Реалността.
Най-голямо удовлетворение му носеше фактът, че част от обичащите да пият чай, притежаваха големи сърца и помагаха безкористно на имащите нужда от това. Малкото слонче с големите уши буквално се просълзяваше, когато ставаше свидетел на подобно благородство и се заричаше, когато има възможност да направи същото. Уви, до сега нямаше този шанс.
Вероятно читателят си спомня, че в началото споменах за новите обувки на Малкото слонче с големите уши. Един дъждовен ден те се намокриха твърде много и се разлепиха; то ги огледа съкрушено и се натъжи, защото нямаше възможност да си купи нови обувки, а идаваше есента. Сподели мимоходом на чаша чай със своите приятели от Действителността и легна да поспи уморено от дългия ден. Какво беше радостното му изумление, когато на сутринта откри, че някои от неговите приятели са решили, че имат излишни обувки и му ги подаряват от сърце.
Малкото слонче с големите уши бе безкрайно благодарно и винаги щеше да помни жеста им.
Да бъдеш част от Действителността си остава едно голямо и забавно Приключение!
--------------------------------------------------------------------------------------------
* Посвещава се на yosarian
- един от модераторите /която подари на моето алергично детенце няколко безценни кутии със специално мляко, когато то имаше огромна нужда от него/. 
Аз пък писах, писах, а то излезе приказка 
*ако искате ще ви я пусна, ама така безконкурсно - да ми се посмеете 
Нещо сатирата не ми върви в тая насока.
Мацки, поклон!
Една лека здравна беседа
Имало едно време в една далечна планинска страна една матриархална крепост, наричана БГ Мамма. Летописците спорели в аналите как точно се чете името на крепостта – дали БеГе Мамма или БъГъ Мамма. При всяко положение имало натърване на Мто
На обитателите и управниците на крепостта им било все едно. Те намирали мястото вълшебно и това им стигало.
Управници на крепостта били Мамма и Татти. Всички знаели и за придворния магьосник със странното име Т3М4, който на магия държал крепостните стени прави и се грижел за всички сгради да си изпълняват функциите.
Освен главния палат, който бил обитаван основно от бъдещи и скоро станали такива майки, имало и още много кули, където се събирали по интереси. Най-посещаваното място било крепостната кръчма, наречена „Клюкарник”. Там се дискутирали най-различни теми, все на висок глас. Понякога не се изслушвали, стигало се до скандали и скубане на коси. Управниците, обаче следяли мълчаливо това поведение, защото знаели, че така се поддържа равновесието в крепостта и изпускането на пара било необходимо зло.
Обитателите били сплотено общество – когато някой страдал, гледали да му помогнат с добра дума, когато някой се нуждаел от съвет, винаги получавал.Но не се разминавало без пунически войни. Най-тежката битка била, когато се изострили различията между Карамелите и Биберонките. Тогава се наложило на магьоснка и управниците нда построят нова кула. Настанал мир.
Равновесие в климата на крепостта се опитвали да внасят и придворните шутове. Те били задължително мъже. Броели се на пръсти, но все пак ги имало. Имало доста странни птици между тях с крещящо оперение и дамите не знаели как да се отнасят към тях – с пренебрежение или с наслада.
Случвало се често обаче да забравят за какво са се събрали и наставали пак пунически войни за дреболии. Тогава тръгвала епидемия от болестта „Изтрещяване”. Най-често били нападани от нея покрай зимния сезон. Тогава на магьосника се налагало да взема крути мерки – вкарване в затвора, наречен „Бан” с доживотна присъда, или ако бил по-милостив, за няколко дни. Това се случвало при неособено прилично държане и словоблюдстване.
Всяка кула си имала свой управител. Много често обитателите не били съгласни с начина на управление на Модераторите, но нямало друг начин – някой все пак трябвало да въвежда ред сред 28 хилядното население на крепостта.
Някой се вземали насериозно и драпали нагоре жадни за власт. Други губели представа за истинската си личност и изпадали в депресия при всяка една забележка. Трети пък си правели непрекъснат карнавал – един ден груби и нетолерантни, на другия ден – хрисими ангелчета. Имало групировки между различните кули, понякога се стигало до войни – между новодошли и стари обитатели, между карамели и биберонки, интелигентни и не дотолкова, грамотни и уж грамотни, на можещи и на знаещи. Добре, че винаги намирали решение след изпускането на пара и крепостта все още стои на хълма.
Но всички тези крамоли тормозели сърцето на Мамма. Тя залиняла, не ставала с дни от леглото. Никой не я виждал. Почнали да се чудят и да подпитват Модераторите дали знаят. Слухът пълзял и завлядал кръчмата и всички кули. Накрая Татти не издържал и споделил какво става с нея. Всички се затичали пред вратите на палата да носят цветя, подаръци, картички, мечета и други плюшени любимци.
Сърцето на Мамма се пробудило, съживило, възрадвало. Всенародната любов я стоплила и тя бавно, но славно оздравяла.
От този ден насам обитателите на крепостта били по-толерантни, по-готови да си помагат и свадите прекратявали на бърза ръка.
Настанал мир и тъй до днешни дни.
Поука – Здравето е най-голямото богатство, затова си пазете нервите и тези на околните и не влизайте във крепостни конфликти. Те са вредни за вашето здраве.
*ако искате ще ви я пусна, ама така безконкурсно - да ми се посмеете Нещо сатирата не ми върви в тая насока.
Мацки, поклон!
Една лека здравна беседа
Имало едно време в една далечна планинска страна една матриархална крепост, наричана БГ Мамма. Летописците спорели в аналите как точно се чете името на крепостта – дали БеГе Мамма или БъГъ Мамма. При всяко положение имало натърване на Мто
На обитателите и управниците на крепостта им било все едно. Те намирали мястото вълшебно и това им стигало.
Управници на крепостта били Мамма и Татти. Всички знаели и за придворния магьосник със странното име Т3М4, който на магия държал крепостните стени прави и се грижел за всички сгради да си изпълняват функциите.
Освен главния палат, който бил обитаван основно от бъдещи и скоро станали такива майки, имало и още много кули, където се събирали по интереси. Най-посещаваното място било крепостната кръчма, наречена „Клюкарник”. Там се дискутирали най-различни теми, все на висок глас. Понякога не се изслушвали, стигало се до скандали и скубане на коси. Управниците, обаче следяли мълчаливо това поведение, защото знаели, че така се поддържа равновесието в крепостта и изпускането на пара било необходимо зло.
Обитателите били сплотено общество – когато някой страдал, гледали да му помогнат с добра дума, когато някой се нуждаел от съвет, винаги получавал.Но не се разминавало без пунически войни. Най-тежката битка била, когато се изострили различията между Карамелите и Биберонките. Тогава се наложило на магьоснка и управниците нда построят нова кула. Настанал мир.
Равновесие в климата на крепостта се опитвали да внасят и придворните шутове. Те били задължително мъже. Броели се на пръсти, но все пак ги имало. Имало доста странни птици между тях с крещящо оперение и дамите не знаели как да се отнасят към тях – с пренебрежение или с наслада.
Случвало се често обаче да забравят за какво са се събрали и наставали пак пунически войни за дреболии. Тогава тръгвала епидемия от болестта „Изтрещяване”. Най-често били нападани от нея покрай зимния сезон. Тогава на магьосника се налагало да взема крути мерки – вкарване в затвора, наречен „Бан” с доживотна присъда, или ако бил по-милостив, за няколко дни. Това се случвало при неособено прилично държане и словоблюдстване.
Всяка кула си имала свой управител. Много често обитателите не били съгласни с начина на управление на Модераторите, но нямало друг начин – някой все пак трябвало да въвежда ред сред 28 хилядното население на крепостта.
Някой се вземали насериозно и драпали нагоре жадни за власт. Други губели представа за истинската си личност и изпадали в депресия при всяка една забележка. Трети пък си правели непрекъснат карнавал – един ден груби и нетолерантни, на другия ден – хрисими ангелчета. Имало групировки между различните кули, понякога се стигало до войни – между новодошли и стари обитатели, между карамели и биберонки, интелигентни и не дотолкова, грамотни и уж грамотни, на можещи и на знаещи. Добре, че винаги намирали решение след изпускането на пара и крепостта все още стои на хълма.
Но всички тези крамоли тормозели сърцето на Мамма. Тя залиняла, не ставала с дни от леглото. Никой не я виждал. Почнали да се чудят и да подпитват Модераторите дали знаят. Слухът пълзял и завлядал кръчмата и всички кули. Накрая Татти не издържал и споделил какво става с нея. Всички се затичали пред вратите на палата да носят цветя, подаръци, картички, мечета и други плюшени любимци.
Сърцето на Мамма се пробудило, съживило, възрадвало. Всенародната любов я стоплила и тя бавно, но славно оздравяла.
От този ден насам обитателите на крепостта били по-толерантни, по-готови да си помагат и свадите прекратявали на бърза ръка.
Настанал мир и тъй до днешни дни.
Поука – Здравето е най-голямото богатство, затова си пазете нервите и тези на околните и не влизайте във крепостни конфликти. Те са вредни за вашето здраве.
Имало едно време една баба, която воювала с календара. Ще кажете, всички баби воюват с календара, късат страници и гледат да се изкарат млади розови пъпчици, макар вече да са станали като онези розички в торбичките с потпури.
Но тази баба воювала със собствения си кухненски календар, който бил останал от студентската квартира на внука й и озарявал кухнята й с прелестите на "Момичето за август", "Момичето за септември" и най-вече, моля ви се, "Момичето за април".
Съгласете се (ако обичате), че "Момичето за април" не би трябвало да наднича изпод другите месеци и да пръска роса от цветето в косите си по бабиния тиквеник. Нито пък да се фука с красивия си кърмачески сутиен. За да не се чувства изтикана от собствената си кухня, бабата се заела да пече меденки, да разказва на внуците приказки и дори си изплела розови кюлоти с дантела. "Кой сега е номер едно, на-на-на-на-на", тананикала си бабата, докато вадела от фурната поредната тава. Но календарът я гледал неумолимо, сякаш не само "Момичето за април", а и всички останали девчонки се били наговорили да й се присмеят така, че чак фикусът й посърнал и едно листо пожълтяло, изсъхнало и окапало. Бабата го свила на пура и запалила. Димът я замаял.
Започнало да й се привижда, че самата тя е календарно момиче, момиче от друг календар, може би календарът на маите или ацтеките... или онзи календар, едновремешният, дето мерел времето не по месеци, а по отлитането и долитането на щъркелите, по сеитбата и беритбата. И както си мечтаела, заспала; заспала и засънувала, че виси на календара в собствената си кухня, заголила млечнобяла гръд, завила свилени бедра, виси и усеща как парата от тиквеника леко сбръчква хартията, на която е отпечатана, образувайки й невидим целулит... усещала как скоро времето ще премине и календарът ще се разлисти, как април ще се смени с май, май с юни... и с нея ще се случи онова, което се случва с календарите за отминалите месеци (в най-добрия случай, постелка за шкафа с брашното). И понеже било сън и можела да прави каквото си иска, тя накарала времето да спре, да се закове не в един месец, а в един ден, в един ден от април. Тя била момичето на април. На първи април.
Това е за Мю, защото си поръча по темата. А по-нататък може сериозно.
Но тази баба воювала със собствения си кухненски календар, който бил останал от студентската квартира на внука й и озарявал кухнята й с прелестите на "Момичето за август", "Момичето за септември" и най-вече, моля ви се, "Момичето за април".
Съгласете се (ако обичате), че "Момичето за април" не би трябвало да наднича изпод другите месеци и да пръска роса от цветето в косите си по бабиния тиквеник. Нито пък да се фука с красивия си кърмачески сутиен. За да не се чувства изтикана от собствената си кухня, бабата се заела да пече меденки, да разказва на внуците приказки и дори си изплела розови кюлоти с дантела. "Кой сега е номер едно, на-на-на-на-на", тананикала си бабата, докато вадела от фурната поредната тава. Но календарът я гледал неумолимо, сякаш не само "Момичето за април", а и всички останали девчонки се били наговорили да й се присмеят така, че чак фикусът й посърнал и едно листо пожълтяло, изсъхнало и окапало. Бабата го свила на пура и запалила. Димът я замаял.
Започнало да й се привижда, че самата тя е календарно момиче, момиче от друг календар, може би календарът на маите или ацтеките... или онзи календар, едновремешният, дето мерел времето не по месеци, а по отлитането и долитането на щъркелите, по сеитбата и беритбата. И както си мечтаела, заспала; заспала и засънувала, че виси на календара в собствената си кухня, заголила млечнобяла гръд, завила свилени бедра, виси и усеща как парата от тиквеника леко сбръчква хартията, на която е отпечатана, образувайки й невидим целулит... усещала как скоро времето ще премине и календарът ще се разлисти, как април ще се смени с май, май с юни... и с нея ще се случи онова, което се случва с календарите за отминалите месеци (в най-добрия случай, постелка за шкафа с брашното). И понеже било сън и можела да прави каквото си иска, тя накарала времето да спре, да се закове не в един месец, а в един ден, в един ден от април. Тя била момичето на април. На първи април.
Това е за Мю, защото си поръча по темата. А по-нататък може сериозно.
Невероятни сте! 
Макар ида не мога да се меря с моето счупено перо с вас, реших набързо криво-ляво и аз да сътворя нещо, ей така за идеята. И да ми се смеете, моля ви, правете го тихичко и то наум
Врабчо и Мравчо
Както си клечеше на клонака Врабчо
Зърна той забързан Мравчо.
Мравчо бърза, че в мравуняка премиера има – представление.
Генерална репетиция - няма място за издънка.
Репетира той по пътя, всяка дума с повторение
Че любимата му – Гвендолин ще го чака после вънка.
Само Врабчо дето мисли отвисоко с отвращение:
“Тези твари долу, дето ходят и се клатят,
и се лутат и се бутат, уж че ходят с направление
Мразя ги! Вечно разноглед ме правят.
Тези твари, толкоз малки, кльощави и жалки
Де се е събрала памет в тях
да запомнят стихчета римувани и песни?
Сигурно са много лесни тези мравешки пиеси.”
Конферансието пръв на сцената излезе,
Мравчо монолог от Шекспир произнесе
Аверът му оркестър струнен дирижира.
А малката му братовчедка след това със патос рецитира.
Врабчо както трупа злоба и омраза
След като видя туй чудо каза:
“Да... по-други са от мене мравките,
но любов и топлина излъчват те.”
Научете се, дечица, макар и някой по-различен,
заслужава уважение, защото чувства и обича.
И към него с толерантност и търпение
Трябва да е пълно наш’то отношение.
Макар ида не мога да се меря с моето счупено перо с вас, реших набързо криво-ляво и аз да сътворя нещо, ей така за идеята. И да ми се смеете, моля ви, правете го тихичко и то наум
Врабчо и Мравчо
Както си клечеше на клонака Врабчо
Зърна той забързан Мравчо.
Мравчо бърза, че в мравуняка премиера има – представление.
Генерална репетиция - няма място за издънка.
Репетира той по пътя, всяка дума с повторение
Че любимата му – Гвендолин ще го чака после вънка.
Само Врабчо дето мисли отвисоко с отвращение:
“Тези твари долу, дето ходят и се клатят,
и се лутат и се бутат, уж че ходят с направление
Мразя ги! Вечно разноглед ме правят.
Тези твари, толкоз малки, кльощави и жалки
Де се е събрала памет в тях
да запомнят стихчета римувани и песни?
Сигурно са много лесни тези мравешки пиеси.”
Конферансието пръв на сцената излезе,
Мравчо монолог от Шекспир произнесе
Аверът му оркестър струнен дирижира.
А малката му братовчедка след това със патос рецитира.
Врабчо както трупа злоба и омраза
След като видя туй чудо каза:
“Да... по-други са от мене мравките,
но любов и топлина излъчват те.”
Научете се, дечица, макар и някой по-различен,
заслужава уважение, защото чувства и обича.
И към него с толерантност и търпение
Трябва да е пълно наш’то отношение.
.... Летописците спорели в аналите как точно се чете името на крепостта – дали БеГе Мамма или БъГъ Мамма. При всяко положение имало натърване на Мто
...Натъртването е на БГ-мамаТа...
, но при всички положения се абонирам за темата...