Здравейте, искам да отворя нова тема, защото смятам, че има достатъчно майки на деца със синдрома Аспенгер и възрасти, които са го открили в себе си.
От няколко години наблюдаваме големият ни син и вече знаем, че е с този синдром. Чрез ретроспекция, задълбочен анализ над себе си и разговори с баща ми разбрахме, че и аз го имам, и баща ми и дядо ми най-вероятно е бил със синдрома.
Ние сме изключително адаптивни хора, много повече отколкото другите. НО, трябва да се помогне да се изгради точно тази увереност в човекът. На мен от дете баща ми повтаряше едно и също: “Сред вълците трябва да се научиш да виеш, за да не те изядат” и “В Рим правиш като римляните”. Децата могат да се научават бързо на определени поведенчески модели, за да се “слеят” по-лесно с обкръжаващите ги.
Майките не трябва да се чувстват наранени, че децата не изпитват емпатия и не зачитат авторитет. Повярвайте ми, точно тези “проблеми” ще им помогнат в живота. Да! И пречат, защото при нас не важи изразът със смирената главица, която сабя не я сече, но се справяме. На жените определено ни е много по-лесно, дори, ако няма нещо, което да ни насочи към вероятността, че може да имаме синдрома- няма да се разбере. Аз го разбрах покрай синът ми. И виждам, че при него е по-видим, както при баща ми. След няколко дни имам записан час при психиатър за мен- да знам със сигурност как стоят нещата, а синът ми го записах в листата за чакащи за преглед в клиниката Свети Никола.
Отворих темата и защото ми стана наистина много горчиво като чета навсякъде как едва ли не е под въпрос нормалният живот на човек със синдрома като възрастен. Как родителите да посещавали психолози, за да им помогнат при отглеждането на детето!
Едно дете има нужда от подкрепа и разбиране!
Останалото е правилна насока в занимания, които да развиват изключителният потенциал, който имат и говорене с децата, за да могат да се научат как да се приспособяват по-лесно и бързо в едно общество, което се плаши от различните. А уж сме в 21-ви век 😒
Нека споделяме една с друга, за да можем максимално да помагаме и на децата си. Като възрастни ще се оправят!
Моите симптоми, като ще напиша най-проявените са:
Липса на емпатия (това не означава, че нямам чувства, напротив! Просто не съчувствам, а веднага започвам да анализирам ситуацията с цел да се намери решение, с което да помогна на човекът до мен).
Не зачитане на авторитет (винаги съм вярвала, че родителите ми са се държали с равна и са ме зачитали като пълноценен абсолютно равен в йерархията член на семейството, но явно така си е било и в моята глава. В училище не съм се държала неуважително с учителите си, но не съм изпитвала респект. Просто съм ги приемала като хората, които ми дават знания за което аз и те сме в училището. Всеки си изпълнява функцията.)
Неспособност да правя диктовка и да водя записки. Спомням си колко травмиращи бяха за мен диктовките и колко се радвах като спряха в един момент. Просто докато пиша първата или втората дума съм забравила всички останали от изречението. В университета установих, че най- безсмисленото време за мен е в лекциите, защото спирам да чувам какво се говори, просто все едно някой ме изключва и си мисля за всичко друго, но не и за предмета. Абсолютна липса на концентрация по време на лекция. За водене на записки- абсурд. Мисия невъзможно. Затова и не ходех на лекции. Губех часове, в които не научавах нищо. Самоизключвам се дори по време на разговор с някой, ако не ме интересува. В работата си се научих да наблюдавам изражението на човекът, докато говори и аз да кимам в съгласие или да издавам звуци на потвърждение, все едно участвам. Просто няма как. Това самоизключване става неволно, аз поне не съм се научила да го контролирам. Като не ми е интересно звукът спира
))
Правене на нещо с часове, обсебване на вниманието. Аз съм колекционер и благодарение на този симптом намирам изключително редки неща в световен мащаб. Сама се обучих на фотошоп и илюстратор. Така че не го възприемам, като нещо негативно, напротив.
Определените шумове и светлина. Имам свръхчувствителност към насочена и силна светлина. Очите ми веднага почват да сълзят когато съм на зъболекар или съм без слънчеви очила. Тиктакането на часовниците ме побърква. Спомням си първата нощ в дома на свекърите ми как обикалях през нощта къщата да търся на кой етаж е въпросният часовник, защото не можех да заспя в стаята при затворена врата.
От няколко години наблюдаваме големият ни син и вече знаем, че е с този синдром. Чрез ретроспекция, задълбочен анализ над себе си и разговори с баща ми разбрахме, че и аз го имам, и баща ми и дядо ми най-вероятно е бил със синдрома.
Ние сме изключително адаптивни хора, много повече отколкото другите. НО, трябва да се помогне да се изгради точно тази увереност в човекът. На мен от дете баща ми повтаряше едно и също: “Сред вълците трябва да се научиш да виеш, за да не те изядат” и “В Рим правиш като римляните”. Децата могат да се научават бързо на определени поведенчески модели, за да се “слеят” по-лесно с обкръжаващите ги.
Майките не трябва да се чувстват наранени, че децата не изпитват емпатия и не зачитат авторитет. Повярвайте ми, точно тези “проблеми” ще им помогнат в живота. Да! И пречат, защото при нас не важи изразът със смирената главица, която сабя не я сече, но се справяме. На жените определено ни е много по-лесно, дори, ако няма нещо, което да ни насочи към вероятността, че може да имаме синдрома- няма да се разбере. Аз го разбрах покрай синът ми. И виждам, че при него е по-видим, както при баща ми. След няколко дни имам записан час при психиатър за мен- да знам със сигурност как стоят нещата, а синът ми го записах в листата за чакащи за преглед в клиниката Свети Никола.
Отворих темата и защото ми стана наистина много горчиво като чета навсякъде как едва ли не е под въпрос нормалният живот на човек със синдрома като възрастен. Как родителите да посещавали психолози, за да им помогнат при отглеждането на детето!
Едно дете има нужда от подкрепа и разбиране!
Останалото е правилна насока в занимания, които да развиват изключителният потенциал, който имат и говорене с децата, за да могат да се научат как да се приспособяват по-лесно и бързо в едно общество, което се плаши от различните. А уж сме в 21-ви век 😒
Нека споделяме една с друга, за да можем максимално да помагаме и на децата си. Като възрастни ще се оправят!
Моите симптоми, като ще напиша най-проявените са:
Липса на емпатия (това не означава, че нямам чувства, напротив! Просто не съчувствам, а веднага започвам да анализирам ситуацията с цел да се намери решение, с което да помогна на човекът до мен).
Не зачитане на авторитет (винаги съм вярвала, че родителите ми са се държали с равна и са ме зачитали като пълноценен абсолютно равен в йерархията член на семейството, но явно така си е било и в моята глава. В училище не съм се държала неуважително с учителите си, но не съм изпитвала респект. Просто съм ги приемала като хората, които ми дават знания за което аз и те сме в училището. Всеки си изпълнява функцията.)
Неспособност да правя диктовка и да водя записки. Спомням си колко травмиращи бяха за мен диктовките и колко се радвах като спряха в един момент. Просто докато пиша първата или втората дума съм забравила всички останали от изречението. В университета установих, че най- безсмисленото време за мен е в лекциите, защото спирам да чувам какво се говори, просто все едно някой ме изключва и си мисля за всичко друго, но не и за предмета. Абсолютна липса на концентрация по време на лекция. За водене на записки- абсурд. Мисия невъзможно. Затова и не ходех на лекции. Губех часове, в които не научавах нищо. Самоизключвам се дори по време на разговор с някой, ако не ме интересува. В работата си се научих да наблюдавам изражението на човекът, докато говори и аз да кимам в съгласие или да издавам звуци на потвърждение, все едно участвам. Просто няма как. Това самоизключване става неволно, аз поне не съм се научила да го контролирам. Като не ми е интересно звукът спира
))Правене на нещо с часове, обсебване на вниманието. Аз съм колекционер и благодарение на този симптом намирам изключително редки неща в световен мащаб. Сама се обучих на фотошоп и илюстратор. Така че не го възприемам, като нещо негативно, напротив.
Определените шумове и светлина. Имам свръхчувствителност към насочена и силна светлина. Очите ми веднага почват да сълзят когато съм на зъболекар или съм без слънчеви очила. Тиктакането на часовниците ме побърква. Спомням си първата нощ в дома на свекърите ми как обикалях през нощта къщата да търся на кой етаж е въпросният часовник, защото не можех да заспя в стаята при затворена врата.
