за второто бебе и живота след това

Със сигурност всяка майка ще те разбере, защото едва ли има жена, която да не боготвори децата си...па макар и 9 да са, примерно...
Не мисля, че е полезно за децата да се обичат в различна степен...

След като имаш вече едно дете,вече знаеш ,че радостта е огромна.Второто го чаках с по-голям трепет от първото,защото в сърцето на майката има място за колкото деца се сетиш и любовта ми е безмерна и към двамата.

Наистина втората бременност е по-осъзната, наслаждаваш се на всеки миг. По време на втората бременност изпитвах още по-голяма, необяснимо безкрайна обич към баткото. Някак се притеснявах, че след раждането ще дели любовта ми с брат си и исках да наваксаме това което евентуално ще липсва. В началото, след раждането и аз бях много объркана и не знаех как да се организирам, така че никой да не се чувства пренебрегнат. Сега нещата започват да се нормализират. Само таткото горкият е най-потърпевш от цялата промяна.

Темата е много хубава 
Задаваш въпроси, които аз съм си задавала, които са ме плашели, стряскали и т.н. Защо ли?! Защото каката навлиза във възраст, когато става по-самостоятелна и не й е необходимо постоянно да стои някой до нея, за да си играе с него. Приятелка като дойдеше на гости и тя сяда в мен, обръща ми главата към себе си и не ми дава да говоря /само на нея може/. Имаше и изказвания към гостенката като: А ти няма ли да си ходиш? Ние с мама ще си играем на... ! А жената току що седнала, чакахме да стане кафенцето. Бях много притеснена как ще реагира на едно ново човече, с което ще дели вниманието ни.
Донякъде очакванията ми се потвърдиха - тя доста ревнува, макар и вече да посвиква с тази мисъл, че си има сестричка. Е, ако я питаш дали ще я даде да отиде сама с някого някъде, отговорът ще е категорично "НЕ"    Първото дете трябва да се подготви предварително, че новото мъниче не е играчка и че няма да може да играе с него на пода в началото, че не може да го мачка, че изпитва болка така, както и то самото... Много съм говорила, целувала ми е коремчето и го възприемаше отделно от мен - това е бебето, а това е мама. Което доста ме обнадеждаваше. Докато кърмя новороденото, каката идва да ме целува през главичката на бебка и я притиска с тялото си. Борба за внимание 
Все повече се оправят нещата, защото малката вече щъка насам натам, по-комуникативна е и прави физиономии, казва мини думички /Ам, ало и т.н./. Но пък кака й започна да я вдига, дърпа, тегли я към себе си, за да легнат заедно на пода и да се търкалят    Щуротии... Днес се похвали със сестричката си пред едно дете от детската градина  Абе, имаме напредък, ноооо бавно и славно.
Все пак не всички деца са така. Описвам живота след раждането на второто, а сега за моите чувства: Чуденката ми беше дали ще обичам повече едното от другото, дали ще мога да се справя с отделянето на достатъчно внимание и на двете ми съкровища... Всъщност, каката ми се виждаше все малка. Ден преди раждането целувах малките й пръстчета и й се радвах като за последно. Сякаш усещах, че като се върнем с бебето вкъщи, нещата ще са различни.
Бебето се роди, каката ме гледаше отдолу под прозореца и като ме видя как държа малката, се гушна в баба си и не искаше да ме погледне повече. Сърцето ми се сви на топка. Не бях до детенцето си в такъв миг, за да го прегърна АЗ! Когато дойдоха да ни вземат, изведнъж малкото ми момиченце ми изглеждаше много пораснала, много голяма, за момент дори непозната /сякаш беше като в сън/. Така се чувствах през първите 2-3 дни вкъщи, после свикнах и всичко се нормализира. Трудно е да се пази тишина, когато бебето спи, все още имаме подвиквания, тропане на врати... , но малката расте и все по-малко спи, така че нещата се нормализират. Всъщност, те са толкова различни, май все пак ги обичам по различен начин, но в еднакви количества 
И понеже се улях в словоизлияния, моля да ме извините. Това не съм го споделяла дори с мъжа като чувство, но сега ми дойде музата и реших да ви разкажа!   

Пак съм аз  Забравих да допълня, че наистина втората бременност и отглеждането на детето са много по-осъзнати от първия път и се наслаждавам на всеки изминал миг, на всяко ново постижение. Разбира се, каката трябва да се хвали често за дребни нещица, за да се поущрява да продължава. Помага ми, когато иска, подготвя ми кърпата, памперса, чисти дрешки, когато преобувам малката. Събира й играчките, наблюдава я, докато свърша нещо в домакинството /но съм нащрек, че с това дърпане насам натам  , често прекъсвам работата си, за да се намеся/.
Но се чувствам много по-пълноценна /както каза и една мама по-нагоре/. А като излизаме заедно на разходка съм с вирнат нос и в мен преливат гордост  и кеф от нашите "творения" 
Бях се замислила и за трето, но си нямаме наше жилище и някак... се спрях 

Хайде и аз като майка на 2 дъщери да се запиша в тази темичка....
Първо да кажа, че и двете ги обичам абсолютно еднакво и немога въобще да ги разделя....е каката е напълно самостоятелна и страшно много ми помага-сменя пампи, храни я -абе кака мечта....
Втория път е наистина по-осъзнато,напълно съм съгласна с това твърдение....изживявам отново същите трепети и вълнения на първо зъбче, прохождане...сравнявам ги двете по месеци коя какво е правила и намирам толкова много разлики, а в същото време и прилики.....
Стощи например стоим си с голямата и тя ми споделя колко скучно ни е било преди да се роди Иса и чак се пита с какво сме се занимавали за да ни минава времето....
Едва ли ще можеш да разбереш какво е докато не го изпиташ....

И аз да се включа - моинките двама са голями съкровища. Големият се опитва да помага - ама мъжка му работа - май повече пречи, отколкото помага. Ама аз не му се карам - щом има желание.... Само памперси хвърля без проблем. Почна вече и да влачи малкия - води го да ходи, въобще - голямо си е детето, помага.
А иначе няма как да се отрече, че втората бременност и второто раждане са много, много по-осъзнати - вече знаеш как е било и какво те очаква.
Макар, че има трепет - как ще изглежда мъничето, какво ще е (нашето е много, ама много лошо - за двама като батко си), ще успееш ми да свикнеш с него, както си свикнал с баткото - навици, умения и т.н.
Но както казва нашия татко - сега вече сме завършено семейство - с две деца. С едното като че ли си бяхме все още младежи, сега вече сме родители!!! Поне аз така го чувствам.

Винаги съм искала две деца. Когато родих дъщеря си, така се случи че майка ми замина в чужбина и останах сама с мъжа си, е и свекърва си имам, но всички знаят как е със свекървите, а на моята определено не може да се разчита. Та притеснявах се как ще се оправям ако имам второ дете. В един момент реших, че тъй като аз съм сама нямам брат или сестра, искам моята дъщеря да има близък човек и теглих една майна на притесненията как ще се оправям без помощ. Та ето ни сега четирима - Ния е почти на 4г, Боян е на 2 месеца, а аз съм щастлива, недоспала и все още бореща се с чувството на вина че не обръщам достатъчно внимание на Ния. Все още не мога да се осъзная и да оценя ситуацията, но мога да кажа, че не започваш да обичаш първото по-малко за сметка на второто. От друга страна съм по-спокойна с бебето и не се втелявам така, както на времето със сестра му. Дори мъжът ми казва, че го гледаме малко "между другото". Не знам това дали е поради липса на баби или просто сме поумнели, но нещата са далеч по-спокойни. Надявам се един ден Ния да ми прости, че не съм могла да бъда с нея през тези месеци както преди това. Надявам се един ден и аз да си го простя...

Здравейте мами,

Чуството да бъдеш мама за втори път е толкова прекрасно,колкто и първият път.Сега съм по спокойна в гледането.макар ,че второто е момче и е корнно различно от първото.Разликата им е голям ,цели 8 години и половина.И каката помага понякога,аз не я товаря много.,нали е ученичка и трябва да си учи уроците.Не ги делим в обичта си.Всяко си го обичаме по своему.Но не ги и глезим.каката понякога ревнува,което е нормално.Понякога се глези,но и се обяснява ,че малкия е бебе и още нищо  неможе сам,докато тя е голямо момиче и вече в много отношения се справя сама.

Е и аз да се включа. наистина споделям всичко казано до тук, че втория път е по-осъзнато, по- спокойно. Ние искахме да имаме второ дете и "тръгнахме в тази посока". То взе че стана много бързо и бях много изненадана като разбрах, въпреки беше абсолютно възможно. И като ме налегна една тежка мисъл и рев - как така ще имаме второ дете и аз няма да мога да обръщам същото внимание на каката, и в същото време няма да мога да обръщам достатъчното внимание на бебето ( което съм обръщала на каката). Много ми беше тежко. Дори и сега много често изпитвам угризения - сега не обръщам достатъчно вним. на каката (а тя е свикнала все в нея да гледаме), след малко почвам за бебето - сега все в каката гледаме че тя е малко щура и не отделям необходимото вним. на бебето за общуване и така. 
Иначе при нас е голяма лудница и въртележка, най-съм щастлива когато ги видя колко се радват една на друга, особенно бебка като чуе кака си - дава такава усмивка.
Но на моменти си мисля че тези угризения никога няма да ме напуснат.
Да споделят и другите мами ...

Тедка,какво говориш!Ти не делиш обичта между двете деца,просто и двете ще ги обичаш с цялото си сърце.Как може да ти хрумне подобна мисъл!

Напълно на същото мнение съм! Ние имаме 7 години разлика и определено каката е много оправна и помага много.