Второ дете ?Или пък с едно ми е добре

Имам едно дете и не желая второ. На мен така ми е супер и никога не съм искала второ. Но подчертавам - на мен.

Отговорих и директно се отписвам от темата, защото знам какво ще е развитието, а повечето мнения няма да кореспондират с моето. И не обичам съвети за такива неща към други хора, защото повечето са много агресивни и налагащи се, а това е супер лично и много важно решение, трябва човек сам да го вземе, по вътрешно убеждение, а не под външно давление.

Успех, авторке.

Както ти си го усещаш, така го направи.
Няма верен и еднозначен отговор.

Имам син на 5г и дъщеря на 10 м. Категорично си заслужаваше всичко. По никакъв начин не е страдал сина ми, нито времето ми с него. Но аз си гледам бебето много.. ларж. Зимно бебе, в началото на ноември. Още на 3 седмици я изкарахме на разходка до голям магазин. Постепенно почнах да я извеждам за по 20 мин, докато стана достатъчно топло за стоене навън. Не съм налагала режим, сама си го прави, спи и яде достатъчно. Като цяло я вписахме нея в нашия ритъм като семейство, вместо нашето семейство да се върти около нея. Не съм карала баткото да ѝ пази тишина, невъзможно е. Това е моя опит, и аз препоръчвам. Със сигурност има майки, за които е непосилно, защото къщата им ще е разхвърляна и тем подобни, но за мен тези неща не са от значение. За мен е важно, че тя си има батко, който вече гледа с обожание, а той си има малка сестричка, която гушка и разсмива постоянно.

Повечето ще са в посока против второ дете, предполагам. Капацитет, пълноценност и т.н., няма такова нещо детето да е самотно, толкова братя и сестри не са си близки...

От мен глас категорично "за" второ дете. При подобно колебание (не нежелание на единия!) винаги бих гласувала "за". Случаите, в които това е неподходящо развитие, се виждат сами - конфликти в семейството и мисли за раздяла и т.н. Май нищо друго извън конфликтите и нежеланието не е основателна причина против второ дете според мен.
1. Не съжалявам. Бих искала и трето здраво дете, ако занапред беше възможно, но съм на 47 (имам предвид, че самото забременяване практически не е възможно на тази възраст).
2. Не мисля, че трудностите се усещат като съществени, ако децата са здрави. В моя случай не усещам малкия си син като трудност. Това за разходка и почивка с едно или две деца е така, но е преходна дреболия. Същото се отнася за времето на бременността и бебешката възраст. Само здрави да са децата и родителите, другото е несъществено и минава бързо.
3. Не, не знам точно какво повече трябва да се очаква му дам. Не мога да си представя идеята, наличието на братче или сестриче да ощетява. Другото е божа работа.

Имам 5. На различна възраст, с големи възрастови разлики и резултат от репродуктивната медицина.
Но това си е нашето решение. На нашето семейство. И е работещо за нас.
След последното дете вече се чувствам напълно завършена и се радвам, че съм минала през всичко това.
Имах колебания около третото, но не и преди или след това.
Близка съм с всичките си деца, вкл. тези, които вече са възрастни и самостоятелни хора, а с малките запълвам дните си и нуждата си да обгрижвам, обичам и т.н.

На конкретния въпрос:
1. Има ли моменти в ,които съжалявате, че имате още едно дете ? Мислите ли ,че живота ви щеше да е по -лесен с едно ? И дали мислите ,че ако е едно може да му дадете много повече ?
Преди бременност 3 се колебаех, но след това нито за миг не съм съжалявала. Нито за едно от децата си. Дори  и покрай трудностите с последното, което родих на почти 50.
Аз лично не си представям своя живот без деца или с 1-2. Но моят живот и този на съпруга ми е центриран около семейството, дома, децата и т.н. Дали сме и даваме достатъчно на децата ни. Ако нямахме възможност да им дадем най-доброто (според нашите разбирания), щяхме да имаме по-малко деца. Ако по някаква причина бяхме останали с 1 или 2, щяхме да ги задушим с прекалено даване и нямаше да са тези прекрасни дами (големите ни дъщери), които са днес. А ние щяхме да си седим сами, защото големите ни 2 деца вече живеят на 1500 км от нас, а третата дъщеря скоро ще ги последва и ми е страшно тъжно от този факт, колкото и да се радвам, че разперват криле и са щастливи.

Нашите деца са близки помежду си. Особено първите 3, като двете най-големи са и най-близки приятелки помежду си, и сега семействата им са близки. Третата точно при тях ще замине, за да е близо до тях.
Двамата по-малки не знам дали ще са близки с големите, но вероятно ще са близки помежду си, предвид пол и възраст). Важното е да са щастливи, а дали ще са близки не ми е най-важното.

Разбира се, винаги има едни трудни периоди, особено с малко бебе и по-голямо/по-големи. Тогава си проличава колко стабилна е връзката между родителите и от това зависи точно психическата и физическата стабилност на майката. Ако майката е нервна, недоволна или уморена, а до нея няма стабилен баща, който да бъде равностоен родител, по-добре наистина да остане с едно дете.

Има и още нещо при мен - с всяко следващо дете, вероятно и възрастта си казва думата, но се усещам все по-стабилна, все по-уверена и все по-лесно ми е да се нагаждам към малкия човек. Дали е опит, дали е друго - не знам.

За пътуванията на мен децата не са ми проблем. Винаги около нас е имало реално по 3 деца едновременно. И винаги сме пътували. Но ние не сме от родителите, които тръгват някъде, носейки половината покъщнина и куфар с лекарства + притеснения. Имаме си наша философия за живота и я следваме. Пътуваме, спортуваме и общуваме, като децата ни са част от всичко това.

В заключение ще кажа обаче следното. Деца трябва да се раждат само и единствено, когато и двамата родители са физически, психически, емоционално, финансово и всякак готови за това и са наясно, че им предстоят поне 18-19 г. грижи, а след това цял живот мисли и притеснения, които трябва да затаят.
И още нещо - никога не бива родителите да забравят да поддържат своите отношения, понеже децата идват в живота ни за кратко и после си тръгват по своя път, а партньорът обикновено остава до нас и той е този, който е наша опора и другар и преди, и след децата.

Съжалявам, ще бъда директна.
 Имате едно, достатъчно Ви е, разхождате се и подобни. Оставам с впечатлението че не Ви се занимава, така живота Ви е лесен. Казвате си директно че Ви мързи.
 Е, какво да кажа, сега Ви е олекнало, нормално да не искате. Искате да си давате цялото внимание и да задушите детето с внимание.
 Нещата са лесни, правите второ, първото на градина.

Ако имам колебание за нещо си, значи не му е дошъл момента и е твърде вероятно въобще да не дойде. Но съм наясно, че има и такива люшкащи се хора - искам ли, не искам ли ... сякаш играчка се обсъжда.
Имам едно дете и второ никога не съм искала. Не ми е водещо дали детето е самотно.

В допълнение:

Едно дете не би трябвало да се създава с идеята да бъде играчка или забавление за някого. Отделно, че няма гаранция в какви отношения ще бъдат – може да бъдат добри  и хубави, но може да бъдат много лоши и грозни.

"СамО" и "самотно" не са синоними.

От позицията на само' дете мога да кажа, че нито за секунда не ми е било самотно и не съм усещала някаква липса. Единствено имаше момент, в който едни деца се опитваха да ме тормозят в училище и ми е минавало през ума, че щеше да е яко да имах по-голям брат, но иначе не, не ми е липсвала подобна връзка. Разбира се, няма как да знам какво съм изпуснала, но вътрешно нямам усещане за липса или загуба от това, че съм едно дете.

(с горното не давам акъл, а споделям опит от страна на детето)

Никога не съм била в тази ситуация, да се чудя искам ли второ. Не ми е минавало и през ум, че мога да остана с едно дете, нито на мъжа ми.
Не съм изпадала в дупки. Да, трудно беше, уморително, когато бяха под две годинки, но това отминава и стават все по-самостоятелни. В такава посока сме ги възпитавали.
Не сме пътували кой знае колко, когато бяха малки, но същото беше, когато имахме само едно, така че нищо не ми е липсвало. А малкият беше такова сладко зайче, че никога, никога, никога не съм съжалявала, че съм го родила.
Сега е голям и не мога да си представя да го няма.

А за тежка бременност, и при мен първата беше тежка, защото имаше опасност от спонтанен аборт - вече бях имала един само 6 месеца по-рано. Но пък втората я карах като някой фитнес шампион, без никакви проблеми, даже ми мина тежка алергия, от която наистина доста си патех.

Колкото повече време минава, толкова по-малко ще ви се занимава Размислите ви ги има и в моята глава, но за трето дете. И аз се наслаждавах и на двата отпуска по майчинство. Беше много хубаво и обожавах да съм с децата си, да се разхождаме, да правим вълнуващи неща, да се виждам с приятелките ми, които също са майки.
Имало е напрегнати моменти, но вече не си ги спомням. Веднага бих си родила още едно бебе, ако беше само за двете или трите години майчинство. Но растат и следващите години ме напрягат.

По въпросите ви:
1. Детето ви ще си е при вас. Да, понякога ще ви е сантиментално за първите му месеци и години, но повярвайте ми, не е чак "липса". То си е при вас, няма да ви липсва. Ежедневието ще е различно и ще се напаснете.
И да, ще бъдете по-уморена и на моменти по-нервна, но това и с едно дете го има. И ще го има през цялото време, докато детето ви живее при вас. Фактор за решение е ако ви причинява тежки здравословни вреди и не бихте могла да функционирате като родител и човек. Иначе...всички сме нервни и уморени.
2. Не съм съжалявала никога, че имам второ дете. Знам, че може да звучи като клише, но това е...като имаш дете, не съжаляваш за него. Да, има моменти, в които си казваш"Ей сега ако беше само големият, щеше да е по-лесно", но това не е съжаление. Но както има моменти, когато е по-лесно с 1 дете, има и моменти, в които лесното идва от това, че са две. Ако е едно, разбира се, финансово може всичко да отива за него. Емоционално и като подкрепа-не му давате повече ако е само или по-малко ако не е. Всяко дете си има нужди и родителят в повечето случаи се научава какво да дава на всяко. Не е нужно да е по равно, а да е това, от което има нужда всяко.
3. Не смятам, че единствените деца са самотни. Те пак си имат своите забавления, подкрепа от близки и приятели.

Всяка семейна ситуация има своите плюсове и минуси. А ако има минус, то по някакъв начин може да се компенсира. Дете без баща може да намери бащинска фигура в лицето на дядо, на вуйчо, на по-голям брат. Едно дете може да се привърже силно към братовчеди, да си има близки приятели. Самичко няма да остане.

Аз не съм фен на раждането на дете за брат му/сестра му...т.е. с идеята " да не е сам". Раждаме си децата, защото ние си ги искаме.
Като човек със сестра ще кажа обаче, че макар да има много братя и сестри в лоши отношения, то това да имаш някого толкова близък, израснал в същата ситуация като теб, не може да се сравни с братовчеди и приятели. Някои казват-тя ми е като сестра. Което може да се отнася за близост и настоящи отношения, но я няма "историята". Всяко нещо, от момента в който те занесат вкъщи при брат ти...или ти донесат ново бебе в къщата учи, отразява се, трупа емоции, история. Само сестра ми знае какво е да израснеш с нашите родители. Само тя знае някои тайни, тя е виждала някои неща, усещала е някакво отношение от родители, от баби и дядовци. Тя е спала до мен, знае за всичките ми преживявания от както са я докарали от родилното. И то не като споделяне, а тя е пряк свидетел. И обратното. И уточнявам, че в пубертета например не сме били близки, имахме различни компании и не сме си споделяли. Но тя е тази, на която звъня, като ме изнервят нашите и тя ще разбере всеки миниатюрен нюанс на постъпката им и на моята емоция.

Не.
Дъщеря ми е много контактна от малка, по едно време едва смогваше да обърне внимание на всичките си приятели (с годините се редуцираха по естествен начин). Сама ми е споделяла, че спокойствието, което има вкъщи ѝ помага да си почине и възстанови. Повечето ѝ приятели, които имат братя и сестри поддържат минимум контакт с тях. Ставала е свидетел и на много неприятни сцени м/у тях, вероятно затова не е изпитала нужда да има.

По темата като цяло - ако изпитваш съмнения, по-вероятно е да искаш второ дете.
Но трябва да си зададеш въпроса ти ли го искаш или си под влияние на клишета. Без значение какъв е отговорът, можеш да си сигурна, че ще се справиш и ще се чудиш после как си живяла без него. Но аз например съм човек, който не обича да излиза извън зоната си на комфорт и това наклони везните.
Допусках го в главата си единствено в периода, в който трябваше да изчакаме след секциото, защото бях спокойна, че е забранено Не като желание, по-скоро като нещо възможно. Когато вече имах зелена светлина от лекарите, всички съмнения се изпариха.

Малко е трудно, когато второто дете е налице, но аз много ясно помня страховете си, че ще ощетя първото си. Нататък, че ще страда и второто, защото не си представях да обичам друго дете, както сина си. (Аз попринцип не съм особен фен на децата и не ме интересува никое, освен моите си. Изобщо не се свеня да го призная.) В крайна сметка имаме второ, в идните години и трето, ако всичко е наред. За мое огромно облекчение, обичам и двамата безкрайно и фанатично се старая всичко да е по равно, заради мои си причини.
Колкото до нервите, имам много забележки към себе си. Аз не получавам, но и не искам, помощ от никого, освен от съпруга си и детската градина, и смятам, че доста са ми изхабени нервите, но това си е и до характер и възприятие.
Остава ми да се надявам никое от децата ни да не смята брат си или сестра си за бреме някой ден.

Не бих казала, че детето ми е самотно буквално, просто защото като си нямал нещо никога, няма и как да ти липсва реално. Но детето ми много иска да има братче (или сестриче) и през известно време пита защо той няма, а всички други имат, което направо ме жегва всеки път. (Преди време преживях мисед аборт още преди да му кажем.) Няколко години след раждането на сина ми даже и не мислех за второ. Беше ми като нещо висящо в бъдещето. Или може би не отчитах, че времето лети буквално и време няма. Та на този етап все още се надяваме на второ дете ... Нямам никакви колебания искам ли, не искам ли.