Здравейте, момичета,
Пиша тези редове, тъй като имам нужда от независима гледна точка и странично мнение.
На 33 години съм, нямам деца, имам репродуктивни проблеми и отстранени репродукнивни органи, не мога да забременея естествено. Имам хубава, но тежка професия. Живея в провинцията.
От 2 години съм обвързана с мъж на 40 години, с осемгодишна дъщеря. Преди това имах 7-годишна връзка, която прекратихме, тъй като партньорът ми беше работохолик и нямаше време за общи занимания, за домакинството, както и все отлагаше въпроса за децата, докато един ден не заяви, че определено няма намерение да се грижи за деца. Настоящата връзка започна скоро след раздялата ми с предишния партньор, което отчитам като грешка сега. Това е историята ми накратко.
Имам трудности в отношенията си с мъжа до мен. Той е добър човек, внимателен е, учтив, умее доста неща. Като цяло се разбираме, но като всяга двойка имаме трудности.
Детето живее основно при майка си, баща й я взима през уикендите и ваканциите, понякога и за седмица-две, докато е на училище. Много харесвам детето, весело е, любознателно.
Живеем близо до майката на партньора ми, нямам нищо против нея, понякога обаче нахлува без предупреждение в нашата къща, сърди се, че прекарваме време насаме, а не с нея, че се храним отделно, а не я каним всяка вечер. Неведнъж е казвала, че не е редно да сме отделно и тя да не е част от ежедневието ни. Дразни ме и ме притеснява, че има такова отношение, но се старая да не обръщам внимание на тези настроения. Аз не мога да си представя да разсъждавам така. Всеки си има негов живот и не желая да живея, както се е живяло преди 50-100 години. Макар че тя се опитва да наложи именно това - тя била правила това и това, и онова като била на моето място, търпяла била роднините на мъжа си, сега аз съм длъжна да го правя. Но аз не съм! Нито веднъж не съм й повишила тон, не съм я нагрубила. Въпреки че от нея съм чувала не особено мили думи. Обръщам се към нея по име, не с "мамо или майко" (никога не бих го направила, не съм такъв човек), неведнъж ми е казвала, че бившата й снаха я е наричала така. Правя се, че не чувам.
И стигнах до бившата снаха, тя е майката на детето. Развели са се, понеже не са се разбирали по отношение на възпитанието, бащата е искал да се вижда с родителите си, прекарвал е време да им помага, докато жена му е обичала да се излежава до късно и да се вижда със своите родители. По разказите му, тя не е готвила, купували са храна.
Моят партньор понякога работи по определен месечен график, но понякога и през уикенда. Съответно, планирането на срещите с детето са малко по-сложни. Но винаги, когато той знае, че идният уикенд ще е свободен, звъни на майката още от понеделник, за да може и тя да си направи планове, да е информирана. И тя винаги отговаря: ще ти звънна утре, още не съм си направила планове. Но не звъни, минава цяла седмица, понякога партньорът ми звъни в средата на седмицата, да напомни, отговорът отново е: ще ти звънна, още не съм решила. Съответно става петък по обяд и още не е звъннала. Тогава той отново я търси и вече се разбират, че ще я вземе от училище. Което поставя и мен в неподготвена ситуация, детето не яде всичко, например. Аз готвя и обичам да готвя, винаги се старая да приготвям гозби, които тя харесва. Десерт, закуска, всичко. Случва се и да имат уговорка да я вземе събота сутрин и да я закара в неделя вечер, но когато отиде, те да са приготвили багаж за една седмица. Без предупреждение, без да попита. За мен това не е нормално, бъркам ли? Случвало се е аз да имам прегледи, които отменям, заради това. Но бащата приема това като нещо съвсем нормално, дори е страшно щастлив, че ще прекара повече време с детето. Случвало се е и да имат уговорка да я закара обратно в определен ден и час, но майката да не е вкъщи, а извън града и следващите пет дни. Без предупреждение и не в случай на някакъв неотложен спешен ангажимент. Но когато аз повдигна въпроса за плануването на времето и ангажиментите, винаги ми се казва: тя ми е дете, ти искаш да ми ограничиш времето с нея. Не знам как сърцето му позволява да изрича такива неща. Напротив, именно аз всеки път му напомням, щом си освободи допълнителни дни или уикенд, да се обади отрано, за да може и онези хора да си направят планове. Но въпреки това винаги съм лошата.
За детето освен за храненето полагам грижи и за домашните, за дрешките, случвало се е да идва няколко пъти със скъсана дрешка, която си харесва и с която ходи и на училище и ми е било неудобно да я зашия, защото ще обидя майката. Но на третия път попитах детето дали иска да я зашием, тя поиска и заших дрешката. Играем заедно, занимаваме се доста, гледаме детски филми, водим я на кино, пътуваме по природни забележителности, музеи. Тя е от децата, които не умеят да се занимават сами. При майка си живее с още роднини, които винаги й обръщат внимание. Аз не винаги имам възможност, за мен уикендите са време за домакинство и битови задачи. Но никога не съм я пренебрегнала, никога не съм легнала да си почивам, вместо да й обърна внимание. Дори измисляме разни игри, които да й улеснят ученето в училище. Мен детето възприема като приятелка, не ме слуша, ако й кажа да направи нещо, а аз просто предлагам с мек тон, не й заповядвам. Все пак, коя съм аз! Но на мен споделя доста неща, дори повече, отколкото на баща си.
Но се случи веднъж да настоява да се включа в игрите им с баща й. А аз нямах време тогава, готвих две неща едновременно, чистих, простирах. Партньорът ми не участва в нещата, с които аз се занимавам по домакинството, когато детето е при нас. Цялото му време е за детето, за всяко нейно желание. Сякаш дори аз спирам да съществувам. Не си и говорим особено, защото дори по време на хапването играем игри, а също и защото можело детето да разбере и да разкаже на майка си. Нищо не се отказва на детето, което според мен откъм възпитание не е съвсем редно. Но той се грижи тя да е доволна, да е изпълнено всяко нейно искане, тя е център на вниманието. Спи на едно легло с баща си, съответно аз се местя в друга стая. Той не вижда проблем, това щяло да се промени, като порасне. А на мен, честно казано, ми е тежко. И това не се промени повече от 2 години. Най-много ми тежи, че когато кажа, че имам ангажименти и нямам точно сега време да играя, патньорът ми застава срещу мен и ми казва: ти не й обръщаш внимание, тя е обшдена от отношението ти, твоите настроения ми провалят времето с детето. А аз смятам, че е редно детето да е запознато с тези неща. С това, че хората имат ангажименти, планове и че храната на масата не се озовава там от нищото, а за нея е необходимо време.
Не знам, греша ли? Грешно ли е едно дете да се запознава с нещата, които се вършат в един дом? С ежедневните задачи, с нуждите на другите хора. Не е ли правилно на тази възраст детето да умее да приема и другите хора поне малко като хора с желания и задачи? Трябва ли цялото време да е за децата? Как успявате вие да се справяте с домакинството? Как се чувстват други от вас в моето положение?
На мен не са ми делегирани права по възпитанието на детето, аз просто я съветвам. Как действате по отношение на такава обсебваща бивша, която не се съобразява? Случвало се е да имат уговорка да вземем детето в определен час и да чакаме цял час пред тях, защото не са готови. И това е пълна загуба на време. Нарочно ли го прави бившата? Тя няма друг мъж до себе си, допускам мисълта да се опитва да ни дразни нарочно. И успява, разбира се, защото това й се позволява. Защото никога той не обсъжда с нея тези неща, не й казва, че е редно да си спазват уговорките. Неговото обяснение е, че тя просто е такава и няма да се промени. В същото време, обаче, аз трябва да се променям, да търпя всички тези фактори. Защо? Просто имам нужда от съвет.
Пиша тези редове, тъй като имам нужда от независима гледна точка и странично мнение.
На 33 години съм, нямам деца, имам репродуктивни проблеми и отстранени репродукнивни органи, не мога да забременея естествено. Имам хубава, но тежка професия. Живея в провинцията.
От 2 години съм обвързана с мъж на 40 години, с осемгодишна дъщеря. Преди това имах 7-годишна връзка, която прекратихме, тъй като партньорът ми беше работохолик и нямаше време за общи занимания, за домакинството, както и все отлагаше въпроса за децата, докато един ден не заяви, че определено няма намерение да се грижи за деца. Настоящата връзка започна скоро след раздялата ми с предишния партньор, което отчитам като грешка сега. Това е историята ми накратко.
Имам трудности в отношенията си с мъжа до мен. Той е добър човек, внимателен е, учтив, умее доста неща. Като цяло се разбираме, но като всяга двойка имаме трудности.
Детето живее основно при майка си, баща й я взима през уикендите и ваканциите, понякога и за седмица-две, докато е на училище. Много харесвам детето, весело е, любознателно.
Живеем близо до майката на партньора ми, нямам нищо против нея, понякога обаче нахлува без предупреждение в нашата къща, сърди се, че прекарваме време насаме, а не с нея, че се храним отделно, а не я каним всяка вечер. Неведнъж е казвала, че не е редно да сме отделно и тя да не е част от ежедневието ни. Дразни ме и ме притеснява, че има такова отношение, но се старая да не обръщам внимание на тези настроения. Аз не мога да си представя да разсъждавам така. Всеки си има негов живот и не желая да живея, както се е живяло преди 50-100 години. Макар че тя се опитва да наложи именно това - тя била правила това и това, и онова като била на моето място, търпяла била роднините на мъжа си, сега аз съм длъжна да го правя. Но аз не съм! Нито веднъж не съм й повишила тон, не съм я нагрубила. Въпреки че от нея съм чувала не особено мили думи. Обръщам се към нея по име, не с "мамо или майко" (никога не бих го направила, не съм такъв човек), неведнъж ми е казвала, че бившата й снаха я е наричала така. Правя се, че не чувам.
И стигнах до бившата снаха, тя е майката на детето. Развели са се, понеже не са се разбирали по отношение на възпитанието, бащата е искал да се вижда с родителите си, прекарвал е време да им помага, докато жена му е обичала да се излежава до късно и да се вижда със своите родители. По разказите му, тя не е готвила, купували са храна.
Моят партньор понякога работи по определен месечен график, но понякога и през уикенда. Съответно, планирането на срещите с детето са малко по-сложни. Но винаги, когато той знае, че идният уикенд ще е свободен, звъни на майката още от понеделник, за да може и тя да си направи планове, да е информирана. И тя винаги отговаря: ще ти звънна утре, още не съм си направила планове. Но не звъни, минава цяла седмица, понякога партньорът ми звъни в средата на седмицата, да напомни, отговорът отново е: ще ти звънна, още не съм решила. Съответно става петък по обяд и още не е звъннала. Тогава той отново я търси и вече се разбират, че ще я вземе от училище. Което поставя и мен в неподготвена ситуация, детето не яде всичко, например. Аз готвя и обичам да готвя, винаги се старая да приготвям гозби, които тя харесва. Десерт, закуска, всичко. Случва се и да имат уговорка да я вземе събота сутрин и да я закара в неделя вечер, но когато отиде, те да са приготвили багаж за една седмица. Без предупреждение, без да попита. За мен това не е нормално, бъркам ли? Случвало се е аз да имам прегледи, които отменям, заради това. Но бащата приема това като нещо съвсем нормално, дори е страшно щастлив, че ще прекара повече време с детето. Случвало се е и да имат уговорка да я закара обратно в определен ден и час, но майката да не е вкъщи, а извън града и следващите пет дни. Без предупреждение и не в случай на някакъв неотложен спешен ангажимент. Но когато аз повдигна въпроса за плануването на времето и ангажиментите, винаги ми се казва: тя ми е дете, ти искаш да ми ограничиш времето с нея. Не знам как сърцето му позволява да изрича такива неща. Напротив, именно аз всеки път му напомням, щом си освободи допълнителни дни или уикенд, да се обади отрано, за да може и онези хора да си направят планове. Но въпреки това винаги съм лошата.
За детето освен за храненето полагам грижи и за домашните, за дрешките, случвало се е да идва няколко пъти със скъсана дрешка, която си харесва и с която ходи и на училище и ми е било неудобно да я зашия, защото ще обидя майката. Но на третия път попитах детето дали иска да я зашием, тя поиска и заших дрешката. Играем заедно, занимаваме се доста, гледаме детски филми, водим я на кино, пътуваме по природни забележителности, музеи. Тя е от децата, които не умеят да се занимават сами. При майка си живее с още роднини, които винаги й обръщат внимание. Аз не винаги имам възможност, за мен уикендите са време за домакинство и битови задачи. Но никога не съм я пренебрегнала, никога не съм легнала да си почивам, вместо да й обърна внимание. Дори измисляме разни игри, които да й улеснят ученето в училище. Мен детето възприема като приятелка, не ме слуша, ако й кажа да направи нещо, а аз просто предлагам с мек тон, не й заповядвам. Все пак, коя съм аз! Но на мен споделя доста неща, дори повече, отколкото на баща си.
Но се случи веднъж да настоява да се включа в игрите им с баща й. А аз нямах време тогава, готвих две неща едновременно, чистих, простирах. Партньорът ми не участва в нещата, с които аз се занимавам по домакинството, когато детето е при нас. Цялото му време е за детето, за всяко нейно желание. Сякаш дори аз спирам да съществувам. Не си и говорим особено, защото дори по време на хапването играем игри, а също и защото можело детето да разбере и да разкаже на майка си. Нищо не се отказва на детето, което според мен откъм възпитание не е съвсем редно. Но той се грижи тя да е доволна, да е изпълнено всяко нейно искане, тя е център на вниманието. Спи на едно легло с баща си, съответно аз се местя в друга стая. Той не вижда проблем, това щяло да се промени, като порасне. А на мен, честно казано, ми е тежко. И това не се промени повече от 2 години. Най-много ми тежи, че когато кажа, че имам ангажименти и нямам точно сега време да играя, патньорът ми застава срещу мен и ми казва: ти не й обръщаш внимание, тя е обшдена от отношението ти, твоите настроения ми провалят времето с детето. А аз смятам, че е редно детето да е запознато с тези неща. С това, че хората имат ангажименти, планове и че храната на масата не се озовава там от нищото, а за нея е необходимо време.
Не знам, греша ли? Грешно ли е едно дете да се запознава с нещата, които се вършат в един дом? С ежедневните задачи, с нуждите на другите хора. Не е ли правилно на тази възраст детето да умее да приема и другите хора поне малко като хора с желания и задачи? Трябва ли цялото време да е за децата? Как успявате вие да се справяте с домакинството? Как се чувстват други от вас в моето положение?
На мен не са ми делегирани права по възпитанието на детето, аз просто я съветвам. Как действате по отношение на такава обсебваща бивша, която не се съобразява? Случвало се е да имат уговорка да вземем детето в определен час и да чакаме цял час пред тях, защото не са готови. И това е пълна загуба на време. Нарочно ли го прави бившата? Тя няма друг мъж до себе си, допускам мисълта да се опитва да ни дразни нарочно. И успява, разбира се, защото това й се позволява. Защото никога той не обсъжда с нея тези неща, не й казва, че е редно да си спазват уговорките. Неговото обяснение е, че тя просто е такава и няма да се промени. В същото време, обаче, аз трябва да се променям, да търпя всички тези фактори. Защо? Просто имам нужда от съвет.
