Не бях обичано дете и сега не знам как правилно да бъда обичащ (се) възрастен

Хубави въпроси.. Човек ако не обича себе си, няма как да обича и другите.

На колко години сте?
За работата сте описали, а образование/диплом/квалификации? В чужбина сте?

Питам, защото да пиша отговор по принцип.. не е кой знае какъв отговор.

Благодаря за включването.

Предстои ми да навърша 24 години. Живея в столицата, но съм родом от друг областен град.
Семестриално завършила съм социална специалност - не съм особено доволна от образованието си, евентуално след дипломирането бих заминала в чужбина, ако събера сили и средства.

Не съм специалист, но бих те посъветвала да се обърнеш към миналото си, да погледнеш на детето, което си била, с очите на възрастния, който си днес, и да го прегърнеш. Да му кажеш, че много съжаляваш, че е страдало и не е било обичано така, както се е надявало; че разбираш, че детството му е било нетрадиционно и объркващо, но че разбираш, че заслужава щастие и ще се постараеш да му го дадеш сега, когато нещата зависят от теб. Сериозно ти говоря, нищо че е в миналото - онова дете все още се чувства необичано и недостатъчно и от теб - вече като голяма - зависи да направиш избори, които ще поправят нещата в настоящето и ще ти позволят да продължиш напред свободна.

Прости, ако имаш нещо за прощаване, и си дай официално разрешение да бъдеш щастлива. Навремето нещата не са зависили от теб. Сега зависят, и от теб зависи дали ще позволиш на миналото да те тегли като воденичен камък. Не те познавам, но вярвам, че заслужаваш да бъдеш обичана. Заслужавала си и като дете, заслужаваш и сега.

На въпроса дали обичаме себе си - вече бих казала, че да. И аз - по един или друг начин - имах особено детство и вече в зряла възраст си дадох сметка, че ме привличат мъже, които са много подобни на мен и много близки до моя характер (това с противоположностите никога не е било моето нещо). И разбрах, че давам на тях обичта, която може би всъщност исках да дам на себе си. И така лека-полека си позволих да се обичам, да съм мила със себе си, да не съм максималист в 100% от случаите, да не гледам на всеки неуспех като на нещо фатално и да не търся винаги вината в себе си (с последното още се боря като резултат от възпитанието си).

Момиче, трябва ти терапия - индивидуална и коренно да си смениш средата.
Ти не виждаш хубавото в живота, няма и как.
Дистанцирай се крайно от драмите на другите, зависимите са особени червееви дупки, които завлачват душата ти там и няма излизане.
Трябва ти коренна промяна и нов живот, наистина. И без пак да търсиш познатото, че да се скриеш там. Трябва ти хубаво!

Здравей, момиче! Аз съм на почти 37 и се намирам в подобна ситуация. Почти никога не съм се чувствала обичана, почти винаги съм имала усещането, че не съм приоритет за никого. Имах период, в който умишлено отблъсквах всички. Не исках повече нищо към никого да чувствам, за да не се разочаровам отново. Обаче преди няколко години започнах да срещам хора, на които почувствах, че мога да имам доверие дори и без да ги познавам. С времето се уверих, че не съм сгрешила в преценката си за тях. Още нямам романтична връзка (не че изобщо не съм имала, но не беше точно както трябва), започвам да приемам, че може и да не ми е писано, но поне донякъде успях да си върна вярата, че още съществуват истински хора. Иначе и аз бях станала цинична (особено що се отнася до любов). Така че моят съвет е да имаш търпение. Знам добре колко трудно и отчайващо може да бъде понякога, но си струва да издържиш.

Благодаря за включването.

Предстои ми да навърша 24 години. Живея в столицата, но съм родом от друг областен град.
Семестриално завършила съм социална специалност - не съм особено доволна от образованието си, евентуално след дипломирането бих заминала в чужбина, ако събера сили и средства.
[/quote]

Млада сте и целият живот е пред вас.

Ако не сте доволна от образованието си като избор, и ако сте в началото, аз на ваше място бих сменила специалността  с нещо, което ми харесва и същевременно би ми дало после шанс за работа.
Ако обаче съм накрая и ми остава малко, бих стискала зъби и довършила до диплом. Просто защото това е образователен ценз, който винаги може да послужи, както в Бг, така и в чужбина.
В чужбина някои дипломи са приравнителни, тоест не 100 % равни на местните, но с допълнителни курсове някаква работа може да намерите.

На ваше място не бих посещавала семейни костелации или др. подобни. Бих работила сега в момента друга работа  - не подценявам качествата ви, казвате, че и ви носи удовлетворение тази работа.. Но мисля, че ви хвърля непрекъснато в личните драми. Все едно човърка раните и спомените, най-болезнените.. Няма как да преодолеете миналото в такава обстановка.

Добре действа спокойна среда, където има природа, животни, коне например. Там по-добре се възстановят травми от миналото.
В чужбина има такива конни бази, където покрай другите дейности имат и терапии за деца с различни проблеми.

Терапия с животни се нарича, добре действа на деца, прави се и в болниците някъде като се водят други, по-малки животни.

Друга сфера би могла да бъде куклен театър (напр. временна работа сега там ако е възможно - билети/почистване.)

Здравей, разбирам те до голяма степен, защото съм от проблемно семейство.

И аз ходя на терапия, но аз мисля, че намерих своя човек. Това е важното, няма смисъл да ходиш при специалисти, с които не си кликваш.

Млада си, животът е пред теб. Имаш още много красиви моменти да изживееш, не се затваряй толкова.

Ако не приемеш миналото си и не простиш на родителите си, няма да си спокойна и щастлива. Да приемеш и да простиш не означава да си станеш близка с тях сега. А просто да приемеш, че твоите родители са такива, толкова са могли и няма как да ги промениш. За това се изисква много сила и време. След това става по-леко и човек продължава напред по-лесно.

Нито съм забравила, нито съм простила. Нямам такава необходимост. Важното е човек да открие какво му носи спокойствие. Изживях много (излишна) драма преди да започна да ценя и търся спокойствието в отношенията с другите. Отне ми време да приема, че не всеки ще ме хареса каквато съм и че това е нормално.

Извинявай, авторке, но освен клишета пълни с противоречия не виждам друго в темата ти. Родителите ти са те научили на нещо, което за теб е нормално. Ако то е ненормално за останалите оплакванията ще бъдат от тях. Ако ти го намираш ненормално, то все някой ти е показал какво е нормално и отговорността за вида на връзките ти е единствено в теб. Схващаш ли? Децата, които нямат понятие какво е любов наричат любов други неща и нараняват хората, с които се свързват без изобщо да им пука. Та според мен не ти трябва толкова пишман психоанализа, повече упражнения по логика и философия, за да видиш, че минимум половината от написаното от теб не може да бъде вярно, защото е в противоречие с другата половина.

Вина или гняв? Гневът е нормална емоция, понякога дори много необходима, но първо трябва да си я "позволиш", за да я преработиш? А и много често дълбоко под нея се крие депресия, за която също трябва помощ...Казваш, че искаш да се харесаш, да не разочароваш - голяма грешка. Докато имаш проблеми със самооценката и тревожността- няма да се заобичаш, респ. няма да /си позволиш/намериш и някого да те обича.Смени терапевта.

[/spoiler]
Или те биват наранявани.
Човек може да познава любовта дори ако родителите му са "пропуснали" да му покажат какво е това. Понякога хора, с които нямаме кръвна връзка, се оказват по-ценни и ни стават по-скъпи от онези, с които имаме.

Нали това пиша и аз. Или не е имало други да покажат какво е и човек има ненормални представи за обич или някой му е показал и има норма за обич. Като има норма за обич да си я прилага. Ако си гони травмата и търси хора, които да го отхвърлят и нараняват да събира пари и време за психоанализа, и пак ще счупи грешния модел. Тук не виждам какво можем да направим. Повечето хора имат като основен проблем, че не могат да си дефинират проблема, а като се знае и осъзнава какъв е се работи върху него, вместо да се потъва в самосъжалителни клишета. Като авторката стане майка ще може да бъде онази майка, която не е имала и ще получи реванш. Например. В миналото няма как да реши нещата, само в бъдещето.

Без да се приема като критика - смятам за много опасно човек, който не е стабилен за самия себе си, да се опитва да помага на хора от уязвими групи. Това е като в самолетите, първо поставяте кислородната маска на себе си и след това помагате на човека до вас. В противен случай вероятността и двамата да загинете е далеч по-голяма.

Повечето психолози стават такива точно защото имат самите те проблеми. Туй психолог ми го е казал.
Сега дали са си оправили драмите, не знам.

Няма здрави, има непрегледани.

[/spoiler]
Лесно е да се каже на човек да се оправя сам. Да, истинска промяна няма да настъпи, ако тя не положи усилия. Обаче може би има нужда да сподели с хора, които са имали сходни преживявания.

Преди години се казваше на някой най-добронамерено: "Добре си, ама ще се оправиш." И всички заедно се смееха.

Сега разбрах от този форум, че се казва "за психолог си". И никой не смее да се посмее..

Нкиой не казва да не пише. Коментираме си.
 Най-важно е казаното от Ева – преди да оправи себе си да не опитва да помага на уязвими хора. И не е вярно, че имало само непрегледани. Тук няма регулация на много професии, но за терапевтична работа по света се искат около 2000 часа лична терапия и не е случайно. Има и психологическо оценяване за много професии, за да не вредят. Та има хора доказано здрави и стабилни психически, пригодни за определени видове занимания.

Харесват ми драмите. Та с 3 изречения каква е темата?

Не съм се замисляла обичам ли се, не се ли обичам и ми е трудно да отговоря. Да речем, че се обичам достатъчно, за да съществувам и функционирам нормално, но не толкова, колкото обичам децата ми, мъжа ми, най-добрата ми приятелка. Хора обичам, но не всякакви. Обичам определени хора. Обичам хора, които имат определени качества. Всички хора не. Не съм майка Тереза и няма да стана.

Пишеш, че не си израснала в семейство, което те е обичало. Според мене си. Баба ти и леля ти са те обичали достатъчно за да те обгрижват и отгледат. Те също са част от твоето семейство. Няма семейство, в което всеки да обича безкрайно всеки друг и всички възрастни роднини да осигуряват всичко материално и емоционално, от което всяко дете в семейството се нуждае. Каквото и да ти бяха дали, все щеше да има нещо, което да не са ти дали, а да ти е било нужно в определен момент.

Майка ти и баща ти са такива, каквито са и други няма да станат. Няма проблем да спреш да ги търсиш и да държиш по-голяма дистанция щом общуването с тях ти носи стрес. На твое място бих обяснила на баща си, че нямам време в момента, но ще му се обадя когато се освободя. Няма да се обадя и като се обади отново ще направя същото, докато не се измори да звъни. Ако пише съобщения, ще отговарям след дни, месец, половин година.

За партньорски връзки си много млада. И аз трудно се привързвам към партньор и затова отбягвах сериозни връзки. В днешно време много жени предпочитаме да сме по-свободни и трудно приемаме обвързване. Това няма общо с проблемно семейство.

Вместо психотерапевт аз бих посещавала езикови курсове, танци, фитнес - дейности, които биха ми помогнали да напредна социално, финансово, кариерно, които повишават популярността ми и нивото на доволство и носят нови умения, контакти, подобряват външността.

Не е нужно да прощаваш на родителите ти. Като не можеш, не можеш. Продължаваш напред без тях. Оцеляла си и без тях, въпреки тях. За какво ти са сега?

Добре е, че осъзнаваш какви хора и ситуации те плашат и ги избягваш. Няма лошо. С времето може да увеличиш диапазона на контакти, но само когато си готова. Не се насилвай за да не се изцеждаш!

Дай си време! Мели, преживяй това, което те мъчи колкото ти е необходимо!

Пишеш, че искаш да заминеш в чужбина. Какви езици знаеш и на какво ниво? Според мене ново място би било добро ново начало, а и трудностите от първите месеци мобилизират и няма да имаш сили и време да мислиш за миналото.

Пожелавам ти да намериш покой, сили да продължиш напред и много успехи, здраве и щастие.

То проблема е, че авторката живее в миналото си.
Все го  мисли явно и цикли.

Има неща,които няма как да се забравят. Всеки си спомня за миналото и спомени.
Това не означава проблем. Все едно да разкажеш интересна история от миналото и да се нарече щета.
Нека се сеща от време на време,не е лошо. Може да си вземе поуки и да превърне в полза. Всеки зацикля понякога,на всеки се случва това. Позволено и е и на нея

Разбира се че е така. Аз ако седна да разкажа косите ще ви се изправят.
Ама трябва ли все за миналото да се мисли?
Ама пък трябва да се живее - сега. Не преди 20 години и какво направил Стоян и Пенка.
Просто казвам, да се замисли.
Отдавна не мисля за някои неща. Ама пък има хора, които ми припомнят, роднини и почвам...

Самосъжалението и вкопчването в нещастието са много уютни. От време на време.
Но част от израстването е човек да осъзнае, че другите хора, пък било то и родители не определят живота и усещанията му. Всеки човек има някакви драми в живота си. Някои по-травмиращи, други не толкова. Въпросът е как се учи от тях и самопознава, как се гради посредством подобни събития.
Да се научи да обича човек себе си е част от съзряването, както и образованост! Много е важно човек да чете, да с еинтересува, да общува, да е с отворени сетива за света и хората.
Ако си отвориш сетивата и ума да видиш красотата на елементарни неща от света като мил жест на чужд човек, песен на птица, да нахраниш и погалиш улично коте, да си поговориш с някой възрастен самотен човек, да се усмихнеш обратно на друг човек, да притвориш очи сутрин и се насладиш на изгрева на слънцето, заровиш пръсти в пясъка, дори и удоволствието от парче шоколад или нещо, което обичаш, само така можеш да с енаучиш да харесваш и себе си. Любовта към себе си започва с любов към заобикалящото те и към другите хора.
Ти звучиш затворена и депресирана. Сякаш се тресеш от страх да се отвориш за живота и всичките му усещания. А те са свързани и с любов, и с омраза, и с изоставяне и с отхвърляне. Всички усещания вървят заедно. При теб има един огромен страх за живот.
Ще го преодолееш, ако успееш да си отвориш ума и сетивата за хората и света около теб.
Как става това?
Няма рецепти. Всеки човек го намира начина за себе си.

Не, не живее в миналото. Заминала е за столицата, учи, работи, има планове да заминава за чужбина. Това не е живот в миналото.

Няма как да не цикли щом това я смущава. По-лошо е да се направи, че тези чувства не съществуват. Нека да цикли, нека да мисли по въпроса, нека да получи мнения от най-различни хора! Ще го преодолее, но е неминуемо да има период от циклене.

Ти си друг човек, от друго поколение и с друга нагласа и силен характер. Радвам се, че не циклиш, упорита си и вървиш само напред, но не всекиму се отдава. 

Според мене на подсъзнателно ниво тя иска отношенията с родителите и да се пооправят, а това ..... няма как да се случи. Трябва сама да го осъзнае, приеме и тогава ще продължи напред без да мисли често за семейните несгоди.

Авторке, много си младичка още,  нямаш достатъчно самоувереност, с времето ще я придобиеш.  Хубаво е да си намериш приятели, не някаква огромна компания, но един човек поне, нямам предвид романтична връзка, да кажем приятелка - нямаш ли някоя съученичка и състудентка, с която да се смеете,  да ходите на театър, кино, екскурзии? Излизай повече, ходи сред природата, вземи си животинка.
Гледай да намериш хубави, позитивни неща, с които да се занимаваш. Да, семейната ти ситуация е била кофти, но не е нещо безкрайно рядко и не е редно да хвърля сянка над  целия ти живот.

Помисли си дали добре ти се отразява да работиш с уязвими хора, от една страна си способна да проявяваш емпатия, но от друга, дали не се въвличате взаимно оше повече.

Невенче, говоря за вътрешния свят.
Аз също съм правила тези неща нейните години, това не значи, че вътрешно случилото се не ми е било в главата.
Било е.

Според мен ако не искаш да простиш на родителите си, няма нужда да го правиш. Аз като бившо дете и вече родител, осъзнавам с пълна сила каква отговорност е да отгледаш дете. Баща ти не е бил прав да абдикира от теб, криейки се зад постъпката на майка ти. Това че единия родител е показал безотговорност, не дава и на другия билет за живот без участието на детето. Аз на твое място бих казала на двамата в очите какво ми е причинила тяхната постъпка и че не желая да са част от живота ми, защото те не са ме допуснали в своя.
Ти не носиш вина, че те не са те избрали. Това е техен пропуск, няма нищо в едно дете, което да провокира да бъде оставено. Възрастните, които взимат това решение са изцяло отговорни.
Приеми миналото, не може да бъде сменено, живей в настоящето. Бих ти препоръчала сфера на работа, която да не те връща в миналите ти травми. За мен работата, която си избрала е несъзнателно да спасиш детето, което си била ти и не те пуска да продължиш. Потърси друга реализация, сред различен типаж хора.

Според мен трябва да гледаш на живота си, като МИСИЯ.
Това, което споделяш не е живот на дете лишен от любов. Две жени са те обичали и обгрижвали. Може да си искала точно майка ти да е, и да си се чувствала отхвърлена и неизбрана /избрала е брат ти/, но на практика си била обичана. Много повече от други деца.

Ранена си обаче достатъчно, за да можеш да разбереш, да достигнеш и да помагаш на децата, с които работиш. Това вероятно е твоята мисия в живота! Трябва да се чувстваш специална - в живота малко хора имат социална, истински значима за другите души, мисия. Образно казано си лечител на ранени души. Дай максимума от себе си и ще бъдеш наградена!

Ти обаче също трябва да се развиваш и имаш значение. Първата стъпка е да разбереш коя си, кои са твоите силни и слаби страни, твоите специални и съкровени кътчета и да се приемеш, харесаш и обикнеш.
Ако те попитам КОЯ СИ?
Какво ще ми отговориш?

Ще ми кажеш името си - това не определя коя е душата в теб!
Ще ми кажеш какво работиш, чия дъщеря и роднина си, чия близка - това не не те определя като човек и душевност!
Кажи ми ТИ коя си?

Например:
- Аз съм една ранена детска душа, която още страда че майка и я е изоставила!
- Аз съм едно дете, което не разбира защо предпочетоха брат му!
- Аз съм чувствително момиче, което се страхувам от баща си, от гнева му, от думите му !  
- Аз имам нужда от одобрение, от зачитане и се чувствам зле при конфронтиране или кавги /задълбай в това/

И така! Моите определения са наслука. Сама трябва да разбереш коя си. Ред по ред да се запишеш и да се запиташ защо си това, от къде идва, харесва ли ти и искаш ли да остане в живота ти. Това обмисляне може да отнеми дни, дори месеци за всяко едно определение. Когато ОСЪЗНАЕШ и решиш искаш или не искаш това в живота си - то веднага или полека лека ще си тръгне.

Разбира се всичко което ти написах е дълъг процес, но почни едно по едно  
Няма да е необходимо да си стигнала до края, когато ще започнеш да се разбираш, харесваш и обичаш. Не е нужно да си идеална - и ще се харесваш точно такава с твоите остри ръбчета и бодилчета. Може да се приемеш и харесваш емоционална и избухлива, или да приемеш че си меланхолична и малко песимистична ... Трябва да приемем това което сме и не постоянно да ровим и подобряваме себе си. Това с позитивното и промените за мен са пълни глупости! Съжалявам ако има фенове!

Относно дали да простиш на родителите си - не виждам защо да го правиш. Има друга точка на баланс - просто за себе си да вземеш решение, че това не е било правилно и справедливо. Че те са били родители и не са си изпълнили ролята, с която са те наранили. Не са постъпили правилно! Но ти нищо не можеш да промениш. Можеш само да оставиш това в миналото и да не позволяваш това да те наранява ежедневно.
Била си обичана от други хора. Обичала си ги и още сте във връзка.
Просто така се е случило. Ти нямаш вина!

Леко претенциозно е и безотговорно човек да се наема със съдбите на други хора. Добре е да си гледа и поддържа собствената градинка чиста, подредена и здрава. Това рефлектира и на отношенията му с другите.

Е, колко претенциозно и безотговорно е да си лекар, учител, психолог, социален работник, полицай и мн. други,които имат влияние върху живота и съдбата на много хора?
За някой това е просто работа, за други вътрешна необходимост да помагат, учат, насочват. А за други си е направо тъпо да правиш нещо за друг, освен личното обкръжение.

За да работиш с уязвими групи, жертви и всякакви абнормности, най- първата необходимост е да си решиш собствените проблеми. Не знам кой и как е решил, че това е подходящата за теб работа.
Както и да се чувстваш с тях (разбрана и други лично твои преживявания), още повече си затягаш примката така.

JustAHuman, съветът ми би бил да потърсиш втори специалист, ако с досегашния не работиш добре и не усещаш напредък. Разбирам чувството ти на емпатия и желанието да помагаш на други хора, но според мен фокусът в момента трябва да бъде върху теб и твоя прогрес.

Не съм специалист, но като чета поста ми се струва, че имаш негативен вътрешен диалог със  себе си (подценяваш се, не си даваш достатъчно кредит за самоосъзнаването, активните действия да потърсиш терапевтична помощ, склонна си към цинизъм, който е зле адаптивен негативен механизъм за (не-)справяне) и е нещо, върху което трябва да работиш активно с психолог/ психиатър. Ако искаш погледни съветите на Kristin Neff, психолог-специалист в областта на self-compassion и ментална устойчивост, може евентуално да са ти в помощ като self-help.

Дали се ражда човек с този "дар" не знам, но за мен думата "култивира се" е неточна. Поне аз не вярвам чак толкова много в усилията. Просто понякога животът те кара да вземеш извънредни мерки, та да не заспиш от скука. Изобщо тези приказки с правилно и грешно обичане са объркващи. Ако обичаш да ходиш за риба, това означава ли, че целия град трябва да хукне след теб на язовира?

Съвсем нормално е да се чувства така в нейния случай. Болезнено е и трудно се преодолява, когато едно дете се е почувствало пренебрегнато от майка си. Терапевт може да помогне, но само ако открие правилния за нея.

Тези хора не влияят на съдбите на хората. Те са професионалисти. Психолог до полицай или лекар – няма нищо общо. Но и психолог не влия на съдбата, а помага сам да стигнеш до собствено осъзнаване. Нейните мераци да е постоянно с хора с тежка съдба са силно нездравословни и не виждам как би повлияла добре, както на себе си, така и на тях. Да си се депресират един друг и да им е добре така освен.

Не знаем какъв е конкретният случай, но по принцип има и такива хора - не търсят реално решение на проблема, а сякаш им доставя някакво удоволствие да говорят за него, да се оплакват, да търсят и намират съчувствие... Не твърдя, че е правилно или здравословно, но е възможно.

Аз го разбирам, като това да и е професията.

"Работя с уязвими групи, включително с деца, които са били жертви на още по-жестоки житейски ситуации..."

Не мога да се съглася, че тези хора не влияят на живота на хората и то доста съдбоносно....

Точно понеже влияят трабва да са устойчиви психически, за някои от гореизброените професии даже има и психотестове.

За работа с тежко травмирано дете едва ли търсят също толкова травмиран човек, по-скоро е недостатък да си търси реализация в тази схфера. Като доброволец, или за благотворителност да, но за професия не знам.

Именно затова трябва да продължи с терапията с друг специалист. Когато самооценката й се подобри или по-скоро, когато погледне реално на себе си и своите качества (извън ролята на изоставеното дете), ще се подобри и социалната й тревожност при общуването с хора.

Относно връзките, проявява avoidance и цинизъм. Не я познавам, но предполагам, че бидейки самата тя емоционално недостъпна, си е избирала и подобни мъже досега за партньори, често се случва, избира познатото. Пък и мъжете на 22 са си в по-голямата част дечковци, които яко ги тресе хормончето, няма особена емоционална зрялост у тях, така че чак повод за цинизъм по отношение на връзките да има при авторката - не знам!

Не знаем какви отношения с какви партньори е имала. Може да не е било с връстници. Може и изобщо да не е имала връзка точно защото е скептично настроена. Нека тя да изясни.

Не знаем, но е вероятно да е някакъв тип trauma bond. Психиатър ми е обяснявал (не като пациент), че тези нездравословни връзки понякога бива повтаряни и повтаряни, не защото хората са глупави и не се учат от грешките си, а защото искат чрез новата връзка да поправят грешки от старата.

А аз пък не виждам кой знае каква драма в съдбата на авторката. Камо ли пък тежко травмирана. Животът се СЛУЧВА и е нормално да не е низ от люшкане и обич.

Ако чакате изброените професии да се заемат от устойчиви, психически стабилни хора - ще имате да чакате. Психо тест има в полицията и е заради носенето на оръжие. овечето психолози са всичко друго, но не и психически стабилни /последното е лично мнение и не визирам никого/   

Слагам и фактора, че авторката е на 24, което за мен си е период от човешкото съзряване, дето все още си мислиш, че си жертва и това или онова те е белязало и наранило и как трябва да го излекуваш с книги, психолози и споделяне... . После порастваш и разбираш, че живота е твоята нива - каквато ти се е паднала, такава. Трябва да хванеш мотиката и да копаш, не да разбираш ама ЗАЩО има камъни и тръни. Ами нива е - има!

Е, те, психиатрите, неслучайно учат 6 години и половина обща медицина, специализират още 5. Ако всеки разбираше и можеше да вижда и терапира...

Надявам се, че имаме съгласие по въпроса, че психиатър и психолог не е точно едно и също.

Благодаря на всички, които са коментирали към този момент!

Понеже се обърна специфично внимание около професионалния ми живот, ще си позволя да хвърля допълнително светлина по темата.

Не съм психолог или социолен работник. Работата ми с уязвими групи е или като доброволец, или в позицията ми на копирайтър в социално предприятие. Почти всекидневно имам контакт с възрастни /да се разбира - пълнолетни/ хора с ментални затруднения или хора със слухов дефицит - ние сме по-близко до "колеги", отколкото взаимотношенията между "даващ грижата" и "получаващ грижата". И - както споделих - работата ми с тях ме вдъхновява и зарежда.

Относно връзките - в романтичен план ми липсва емоционална интилегинетност и увереност. Имала съм две "сериозни" връзки с противоположни по характер типове. Но и в двата случая съм се затруднявала да изградя близост, пълно доверие и т.н. Знам, че тези неща идват с времето, но аз с почти всички - да не кажа с всички - се страхувам да комуникирам конфликтни ситуации и т.н.

Знам, че в момента аз нося отговорност за своите избори и за живота, който водя. Не искам да бъда в ролята на жертва - именно заради това искам да "узрея", но някои неща не успявам да преглътна.

Не, не изпитваш вина към тях, а ги обвиняваш. Вземи чети някакви книжки, речници...

Честно казано, на мен ми изглежда, че твърде много си се обичаш и си се фокусирала над собствената си персона на уникална снежинка, необичана от всички около нея. Не е нормално така мимоходом да споменаваш леля ти и баба ти, че си им благодарна. Само благодарност ли изпитваш към тези хора, които са те отгледали, без да са длъжни? Като възрастен човек не си ли се замисляля за мотивите на майка ти да замине в чужбина, на нея също не й е било лесно, трябвало е да направи вероятно някакви избори? Не си ли разговаряла с нея?

Трудно е да разбереш какво е да се чувстваш пренебрегнат от майка си, ако не си го изживял лично. Дори и да говорим за случай, в който майката не е пренебрегнала действително детето, то по една или друга причина се е почувствало така. Майката може да е мислела, че постъпва правилно, но от своя гледна точка, а не от детската.
Към авторката - може би се повтарям, но имай търпение и си дай време. С възрастта човек става по-стабилен и по-уверен в себе си. При мен се случи на около 30.

Майка ми не е заминавала в чужбина, не бе напускала дори града. Споделих, че на баба и леля съм изключително благодарна. С леля ми вече не общувам поради специфични причини, но съм им признателна за всички положени грижи.

Само грижи ли? А любов? Едва ли някой ще тръгне да се грижи за чуждо дете, без да го обича.
Ти обаче ревеш, че не само мама и тати, ами и никой друг не те е обичал.
Ами... Повечето ми набори (и аз, и мъжът ми в това число) сме отгледани от баби и други роднини, ама не се тръшкаме, че сме били лишени от обич, нито пък си оправдаваме с това собствените дефицити.
Не се заяждам, давам ти тема, върху която да се замислиш...

Да, извинявай, аз автоматично приех, че е заминала някъде далеч, в чужбина. Щом е в същия град, съм почти сигурна, че е била жертва на насилие. Баща ти не е станал агресивен след заминаването ѝ, а тя се е махнала заради насилието. Може би не е проявявал към теб насилие и затова те е оставила при него. "Доведеният" брат не е от баща ти, така ли да го разбирам? Няма как да го остави при баща ти, а той вероятно е проявявал насилие към чуждото дете.

Какви са тези "специфични причини" да не говориш с леля си, която те е отгледала,  макар че не е била длъжна? Аз съм доста по-възрастна от теб и няма достатъчно сериозна причина, поне за всички тези години досега, заради която да не говоря с майка си. Ако пък друг човек, а не родител, който е задължен морално и законово да гледа децата си, ме е отгледал, сигурно бих преглътнала спрямо него повече, отколкото бих преглътнала заради родител. Ти говориш с баща си, само в последните месеци нямаш желание да го търсиш първа, и той не те търси (иначе, ако те потърси, би говорила с него), макар че той е насилник, не се е грижил за теб финансово, родният ти баща, обаче не говориш с леля си, която те е отгледала, с финансова и друга грижа? Тоест леля ти нещо по-непростимо ли е извършила от баща този който те е бил и не се е грижил за теб, че не ѝ говориш?

Твърде много се фокусираш над себе си и изживяванията / чувствата си. Може би е от възрастта, но наистина има много по-страшни неща и съдби.
Леко ми се струва, че търсиш да се плацикаш в езерцето на самосъжалението. Концентрирай се над хубавите си моменти и възможности. И се развивай около тях. Не около травмиращите. Освен, ако не ти харесва и търсиш точно това, де.

Първата част е изцяло грешна. Не е имало упражнявано физическо или вербално насилие към нея. Не са били в здравословни отношения, тя му е изневерявала. Вече разбирам част от причините, не бих казала че я "оправдавам". Оставила ме е при него, защото от самото начало не е желала дете и винаги се е обръщала към баща ми с "дъщеря ти", не "дъщеря ни".

Относно леля ми - както казах, не желая да ги обсъждам. Тя прекъсна контакт с мен поради нелепи причини. Преди няколко години се включи в подобие на секта и й "промиха" мозъка, но темата е твърде деликатна и не искам да е обект на разговор. Надявам се да проявите разбиране.

 
Именно заради това е провокиран въпросът - как да се "излекуват раните" и да погледна с открито сърце. Аз самосъжалението не го изговарям с никого, т.е. не съм от хората, които натоварват с историите си. Но към самата себе си съм енергиен вампир.

Има и здравословни начини за запълване на емоционални липси. Предлагам да си избереш занимание, което ти е приятно и не ти вреди. С него се постарай да запълваш свободното си време. Ако само премисляш и преживяваш отново и отново всичко лошо от миналото, когато останеш насаме със себе си, никак не си помагаш. Пиша го от опит.

От първото (не бях обичано дете) не следва второто (и сега не знам как да обичам правилно). Изобщо, обичаните деца, които се ЧУВСТВАТ обичани са голяма рядкост. Повечето имаме за какво да мрънкаме срещу родителите.

От което извода на някои в темата, че се самосъжаляваш е верен - и е нормално да го правиш.

Но когато се търсят отговори, миналото играе малка, но не дотам съществена роля. Защото днес, тук и сега ти си отговорна за всеки бъдещ момент.

Да, притеснява те, че като се сближаваш с някой/мъж изпитваш тревога, нормално е. Не се хващай с хора, които те правят тревожна. That easy.

Останалото с времето, децата, животните, социалните случаи и др. ще се намести, упражнявате любов и взаимност и един слънчев ден от много упражнения, човек е станал съвсем съвсем любящ.

Деца-родители-деца-родители….
Така се върти колелото на живота. Ако смяташ, че нещо не можеш да промениш - въздействай. Култивирай мрънкането, за да го активираш.
😏
Например - родителите не могат да приемат здравословен проблем - собствен, на дете или друг член, тогава друго дете от семейството става “родител”, оказва даже психологическа подкрепа и инициира действия.

По-лесно е да си нещастен. Лошо няма. Просто си избери – или бъди нещастна и си мрънкоти за уют. Някои така си живеят цял живот.
Ако искаш да обичаш – себе си или други хора, трябва да се научиш да ги виждаш и даваш, не да егоцентрираш само около себе си и собственото си нещастие.

Не съм съгласна - човек, който помага на другите, помага и на себе си. Чистотата на специалните деца ти позволява да бъдеш себе си в общуването - няма преструвка, няма очаквания, няма критично оценяване и няма страх от отхвърляне.
Изграждането на здрава и удовлетворяваща връзка не зависи само от семейството. Има и доза късмет да срещнеш правилния човек.

Помага или не - резултатът се отчита спрямо заявката, която сам дава за себе си, на основа решени или нерешени лични проблеми. Да, човек, увреден физически и психосоциално е лесно разпознаваем от себеподобни, помага на тях, а дали на себе си - виж по-горе.

Истината е, че са много малко хората без детски травми. Говоря от всякакво естество- физическо  насилие, емоционално насилие, липсва на заинтересованост към детето или най-честите случаи- постоянни скандали и липса на любов между родителите. Почти всички имаме накакви травми, но за да работиш над тях първо трябва да ги приемеш, а на да търсиш причинителите им. По този начин ти живееш в миналото и не даваш шанс на това, което те чака в настоящето. Фокуса ти трябва да е единствено тук и сега. Твоите родители си носят техните кръстове и няма какво повече да направиш. Но ти в момента градиш живота си. И повярвай ми, можеш да го изградиш по какъвто начин желаеш. Границите и ограниченията са ти само и единствено в съзнанието, нищо повече. За пореден път го  кажа и подчертая, изправи се срещу травмите си и ги приеми, те са твоите уроци какво да правиш и какво да не правиш спрямо твоите деца. И след това приеми факта, че живееш тук и сега, само и едиствено това има значение.

Авторке, просто потърси психологическа помощ. Имаш нужда от правилния човек за теб. Не мисли, че ще го откриеш от първия път. Просто няма гаранция на какъв ще попаднеш. Когато намериш своя терапевт ще го усетиш и ще разбереш.

Аз съм с малко по-различна съдба, но определено не съм любимото дете на родителите ми. Едното дете все беше тикано, бутано и обгрижвано, другото .. на кучетата. Ми много зле повлия отношението им. С брат ми не комуникирам, с майка ми е много трудно също.
Изпадах в ужасни дупки, чувството е все едно си без корен, все едно не заслужаваш никой да те обича и се чудиш какво не ми достигна, че да ме обичат колкото другото им дете. Какво ми беше, че не ме искаха толкова?
Това е много болезнено. Който не го е преживял, просто не знае.

Но пък човек трябва да работи върху себе си. Всеки има някакви травми и проблеми. Не може цял живот на тая кълка да лежим. Ако имаш воля, ще се справиш.

Авторке, няма нужда да прощаваш на родителите си и да забравиш, щом за теб те са провал.
Според мен изпадаш в някакъв когнитивен дисонанс - усещаш някакъв натиск, че трябва да простиш, а ти не можеш, мразиш ги и изпитваш вина затова, че ги мразиш.
Не е нужно да си всеопрощаваща, за да се заобичаш и да обичаш друг. Аз мога силно да обичам един и силно да мразя друг.
Даже първата стъпка към себеобичането според мен е да намразиш тормозителите в живота си и всеки, който е заплаха за твоето самочувстие, психично здраве и щастие да ти бъде враг номер едно, ако ще да е родител.

Обичам себе си, да. И винаги е било така. Не знам дали това се култивира или човек така се ражда. Мисля, че е от отношението на другите в ранното детство - ако видиш, че те обичат, си мислиш за себе си, че заслужаваш.
Ти си била отхвърлена от родителите си и може би тогава да си си мислела, че не заслужаваш да бъдеш обичана, ето, брат ти е заслужавал.
За това, което помоли да не обсъждаме, няма да обсъждам. Но баба ти не беше ли добра с теб? Не се ли почувства обичана и заслужаваща обич?

Не знам какво значи да простиш на родителите, не съм много наясно какво представлява прошката. Който те е изоставил, те е изоставил, как да простиш? Който е упражнявал насилие, го е упражнявал, какво, да си представиш, че те е обичал ли? Ами не е, иначе щеше да го покаже. Тези хора са ти навредили, да са живи и здрави и да не те занимават със себе си - това мисля. Баща ти не знам какво иска от теб и защо се опитва да контактувате, след като не е бил на мястото си като баща, когато ти си имала нужда, вместо това те е плашил и травмирал. Такива хора не се променят. Защо те търси според теб?

Защо пишеш, че чувстваш вина към родителите? Моля те да обясниш това.

За да си толкова несигурна в себе си, колкото се описваш, явно че нямаш самочувствие. А заслужаваш да имаш. Помисли си и ще видиш, че си стойностен човек, и способен на обич. Ти я показваш към други хора, има го в поста ти. Просто не си срещнала правилния човек, с когото да се почувстваш сигурна и спокойна.

Според мен (без да съм специалист) в момента се държиш като човек, жертва на насилие. Не знам дали човек може да преодолее сам това. Може би е по-добре да потърсиш все пак още един специалист - психотерапевт, който да може да работи с хора, жертви на насилие.