Здравейте, мили хора,
За пореден път си позволявам да пиша в този форум. Надявам се да не бъда прекалено хаотична в разказа си.
Мисля, че заглавието е достатъчно красноречиво - не съм израснала в семейство с любов и разбирателство. В много отношения съм била лишена от емоционална и материална подкрепа. Отгледана съм от баба си и леля си, към които изпитвам дълбока благодарност. Ще се опитам да дам малко контекст: Майка ми остави мен и баща ми и замина с доведения ми брат, което накара баща ми се озлобее към мен и към жените като цяло. Той винаги е бил вербално агресивен, към един момент това придоби и физически измерения и в основното училище/гимназиалния период изпитвах огромен страх от него в моментите, когато му ходих на гости или той идваше при баба. Вече не изпитвам същия страх, но не съм и любяща дъщеря. Нямам желание да го търся по телефона, а през последните месеци той прави опити да се чуваме.
Чувствам трудност да създавам искрени, дълбоки емоционални връзки. Осъзнах това като проблем и посещавах психотерапевт /индивидиуална семейна психотерапия/ и семейни констелации, но и при двата подхода не успях да изградя доверие към терапевта/групата. Изпитвам боязън да бъда откровена и общувам единствено на едно повърхностно ниво. Страхувам се да влизам в противоречия с колеги, познати, приятели... Живея в постоянен страх, че ще разорачовам някого и това създава голям стрес у мен и ме прави дисфункционална.
Не успявам да превъзмогна семейните травми. Опитвам се да простя с открито сърце на родителите си, но на моменти изпитвам вина към тях. Вина, че не са инвестирали в мен по никакъв начин; че не са ме подкрепили и окуражили да преследвам мечтите си; че единият ме е изоставил, а другият насилвал.
Работя с уязвими групи, включително с деца, които са били жертви на още по-жестоки житейски ситуации. Имам чувството, че тези маргинализирани личности са единствените хора, сред които чувствам близост и сигурност. Не визирам само деца, преживели насилие - но и хора с ментални затруднения; такива, борещи се със зависимости; самотни възрастни и т.н. Искам да им бъда подкрепа и това ме кара да се чувствам заредена и вдъхновена. С почти всички останали общуването ме плаши или изморява. Езикът ми се оплита, мисълта ми става неподредена, страхувам се да не кажа нещо нередно, губя посоката на разговора.
Нямала съм здравословни романтични взаимоотношения и вече не знам дали имам желанието да изграждам такива. В началото бях "тревожен тип" партньор, после станах "отхвърлящ заради страх от изоставяне" и сега съм просто отхвърлящ. Не се правя на "недостъпна", просто погледът ми към любовта и връзките вече е... циничен.
Вие обичате ли себе си? Обичате ли хората? Това култивира ли се, или човек се ражда с този дар?
Не искам да Ви отнемам повече време. Благодаря на всички, отделили време да прочетат и изразят мнение. Всички коментари са добре дошли.
За пореден път си позволявам да пиша в този форум. Надявам се да не бъда прекалено хаотична в разказа си.
Мисля, че заглавието е достатъчно красноречиво - не съм израснала в семейство с любов и разбирателство. В много отношения съм била лишена от емоционална и материална подкрепа. Отгледана съм от баба си и леля си, към които изпитвам дълбока благодарност. Ще се опитам да дам малко контекст: Майка ми остави мен и баща ми и замина с доведения ми брат, което накара баща ми се озлобее към мен и към жените като цяло. Той винаги е бил вербално агресивен, към един момент това придоби и физически измерения и в основното училище/гимназиалния период изпитвах огромен страх от него в моментите, когато му ходих на гости или той идваше при баба. Вече не изпитвам същия страх, но не съм и любяща дъщеря. Нямам желание да го търся по телефона, а през последните месеци той прави опити да се чуваме.
Чувствам трудност да създавам искрени, дълбоки емоционални връзки. Осъзнах това като проблем и посещавах психотерапевт /индивидиуална семейна психотерапия/ и семейни констелации, но и при двата подхода не успях да изградя доверие към терапевта/групата. Изпитвам боязън да бъда откровена и общувам единствено на едно повърхностно ниво. Страхувам се да влизам в противоречия с колеги, познати, приятели... Живея в постоянен страх, че ще разорачовам някого и това създава голям стрес у мен и ме прави дисфункционална.
Не успявам да превъзмогна семейните травми. Опитвам се да простя с открито сърце на родителите си, но на моменти изпитвам вина към тях. Вина, че не са инвестирали в мен по никакъв начин; че не са ме подкрепили и окуражили да преследвам мечтите си; че единият ме е изоставил, а другият насилвал.
Работя с уязвими групи, включително с деца, които са били жертви на още по-жестоки житейски ситуации. Имам чувството, че тези маргинализирани личности са единствените хора, сред които чувствам близост и сигурност. Не визирам само деца, преживели насилие - но и хора с ментални затруднения; такива, борещи се със зависимости; самотни възрастни и т.н. Искам да им бъда подкрепа и това ме кара да се чувствам заредена и вдъхновена. С почти всички останали общуването ме плаши или изморява. Езикът ми се оплита, мисълта ми става неподредена, страхувам се да не кажа нещо нередно, губя посоката на разговора.
Нямала съм здравословни романтични взаимоотношения и вече не знам дали имам желанието да изграждам такива. В началото бях "тревожен тип" партньор, после станах "отхвърлящ заради страх от изоставяне" и сега съм просто отхвърлящ. Не се правя на "недостъпна", просто погледът ми към любовта и връзките вече е... циничен.
Вие обичате ли себе си? Обичате ли хората? Това култивира ли се, или човек се ражда с този дар?
Не искам да Ви отнемам повече време. Благодаря на всички, отделили време да прочетат и изразят мнение. Всички коментари са добре дошли.
