плача, защото ми е мъчно за България, защото семейството и приятелите ми са далеч, а и защото по принцип съм си ревлива. за децата ми е тъпо само че не растат с баба и дядо, както аз израстнах, но не мисля, че са загубили нещо. времената се менят, те си създават други спомени, защо трябва да ми е мъчно, че няма да имат моето детство и спомени?
- Публикувана: 28 фев. 2007, 07:42 ч.
- Последно мнение: 3 март 2007, 00:42 ч.
Въпрос за тези, които плачат
И аз много плача.И сега плача като прочетох темата.
Плача заради спомените.Заради 25 години живот там.Заради България която беше.Вече не е,за съжаление.
Плача защото само нещо българско може да докосне сърцето ми и да ме разчуства.Защото където и да съм, аз ще си остана българка.И ми е мило за тази страна.
Плача заради спомените.Заради 25 години живот там.Заради България която беше.Вече не е,за съжаление.
Плача защото само нещо българско може да докосне сърцето ми и да ме разчуства.Защото където и да съм, аз ще си остана българка.И ми е мило за тази страна.
Слава Богу, сега плача много рядко, а като се сетя как беше в България.... 
и наистина ме навяват тъжни мисли, когато слушам българска музика. Сигурно най-вече, защото за мен България е свързана с моето райско кътче, където бяхме всяко лято за по 3 месеца, бягайки от ада, който беше живота ни в София / поради лични причини/. За съжаление, това ни райско кътче ни е временно отнето / вече 7 години/, като се опитват напълно да ни изгонят, като ни принудят да го продадем.
Плача, като слушам някоя песен, която е била свързана с някой миг там: с тайфата под звездното небе, първата любов / никога няма да го видя, тъй-като почина на 30, а вече бях тук/, закуските под черешата, която изсъхна, отккато не сме си ходили, празните стаи, след като ни окрадоха, а съседите гледали зад пердетата. Плача от безсилие, като се сетя....
Май, тази песен е една от най-близките до сърцето ми...
http://www.youtube.com/watch?v=bdallVlR8Yo&mode=related&search=
Ако можех, бих вила от мъка по моето загубено райско кътче. А музиката ще ми е фон.....
и наистина ме навяват тъжни мисли, когато слушам българска музика. Сигурно най-вече, защото за мен България е свързана с моето райско кътче, където бяхме всяко лято за по 3 месеца, бягайки от ада, който беше живота ни в София / поради лични причини/. За съжаление, това ни райско кътче ни е временно отнето / вече 7 години/, като се опитват напълно да ни изгонят, като ни принудят да го продадем.Плача, като слушам някоя песен, която е била свързана с някой миг там: с тайфата под звездното небе, първата любов / никога няма да го видя, тъй-като почина на 30, а вече бях тук/, закуските под черешата, която изсъхна, отккато не сме си ходили, празните стаи, след като ни окрадоха, а съседите гледали зад пердетата. Плача от безсилие, като се сетя....
Май, тази песен е една от най-близките до сърцето ми...
http://www.youtube.com/watch?v=bdallVlR8Yo&mode=related&search=
Ако можех, бих вила от мъка по моето загубено райско кътче. А музиката ще ми е фон.....
плача единствено от носталгия.. и по точно от детските си спомени.... 
...все пак корените са си корени 
...все пак корените са си корени 
От известно време не плача. Но това, за което ми е мъчно е живота ми там - детството и тийнейджърските години. Мъчно ми е за времето, когато мама и татко се грижеха за всичко, а аз се тормозех защо еди-кой-си погледнал еди-коя-си 31 пъти, пък мен само 23
. Спомените как се бутахме цялата тайфа на колелото на тролей 2, как бягахме от час в парка Заимов. Как имаше едно място точно до театър 199, където продаваха най-хубавия шоколадов мус 
. Ей за такива неща ми е мъчно, дето знам че с или без БГ вече ги няма.Напоследък ми е мъчно и за по-сериозни неща - че имам две племеннички, които съм виждала само на снимка. И че дядо ми си отиде без да мога да погребението да ида.
Тандури, благодаря!!!!!!!!!
Плача и като чета сега, и като слушам. Като слушам народна музика плача, защото е пред очите ми баща ми, който я обожава и всички ни е научил да си я обичаме. Плача като чуя и добруджански мъжки ръченик, и 100 каба гайди....
Има нещо, което тегли сърцето към тази България. Дали е само корен или нещо повече от магия?...
Плача и като чета сега, и като слушам. Като слушам народна музика плача, защото е пред очите ми баща ми, който я обожава и всички ни е научил да си я обичаме. Плача като чуя и добруджански мъжки ръченик, и 100 каба гайди....
Има нещо, което тегли сърцето към тази България. Дали е само корен или нещо повече от магия?...
Плача, защото тази България вече я няма. Защото дори като се върна не мога да я намеря. Тази вечер гледах филма "Вчера" и въпреки действието се развива може би когато съм се раждала и действителността е показана в черни краски, плаках - пак затова че съм се родила и съм свикнала с един свят, който отдавна не съществува. А аз все още се чувствам свързана с него.
, за това, че не съм там където искам, и където се чувствам добре.
Да плача доста често затова,защтото не се чувствам добре в държавата в която съм(Белгия)и си мисля,толокова пропиляни години от живота и младостта ми тук 
пклача,че нямам иначе пък бадещте в Бг аз и дащеричката ми 
плача защтото сам на далеч от родители си,затова че не споделяме мигове на радости,празници и обичта с която да даряват внучето си плача за това ,че ДА НЕ ДАВА ГОСПОД няма да съм някои ден до възрастните си родители,дори когато настапи техния час за да им кажа колко много ги обичам и сажелявам,че не сам била през всички тези години при тях за да им го доказвам,плача и сега като пиша тези редове,плача за родината си,която за съжеление не иска да ни приеме...и си поплаквам за да ми олекне поне малко
пклача,че нямам иначе пък бадещте в Бг аз и дащеричката ми плача защтото сам на далеч от родители си,затова че не споделяме мигове на радости,празници и обичта с която да даряват внучето си плача за това ,че ДА НЕ ДАВА ГОСПОД няма да съм някои ден до възрастните си родители,дори когато настапи техния час за да им кажа колко много ги обичам и сажелявам,че не сам била през всички тези години при тях за да им го доказвам,плача и сега като пиша тези редове,плача за родината си,която за съжеление не иска да ни приеме...и си поплаквам за да ми олекне поне малко