Нашата Петя

Няма да цитирам стихове,само ще кажа,че е "Нашата Петя"

Петя Дубарова
Случка на улицата

/На Таня Генова/

Вървя по улицата и си подсвирквам. В ръцете ми се поклаща буркан с вода.
Весело ми е. В аквариума ми ще има още една рибка. Тя е, може би,
най-хубавата. Заглеждам се усмихната в червените й блестящи хриле. Край
мен минават хора. Някои от тях поглеждат в буракана и се усмихват. Но
други дори не го забелязват. Те са забързани за някъде. Но нищо! Аз не
им се сърдя...

Отнови си представих големия аквариум с много и различни риби. Неволно
ми се поиска да погаля червената хубавица, да целуна подвижните й като
ветрила хриле.

Но изведнъж пред мен изскочи кученце - малко, пухкаво, с червени като
пламъчета очички. То побягна към русо момиче. Не можах да устоя на
силното си желание да го погледам отблизо, да му се порадвам. Затичах
към него.

Звън от счупено стъкло.Водата плъзва към нозете ми и ги близва. Рибката
се мята и подскача, блъска красивото си тяло в студения цимент. Навеждам
се безмълвна и я поемам в ръцете си. След миг тя лежи неподвижна в
дланта ми. Хрилете й са спрели лудия си танц. Безбройните люспици по
тялото й са погълнали блясъка си.

Вървях по улицата. Сълзи се търкаляха по бузите ми. Край мен минаваха
хора. Те не ме забелязваха, забързани за някъде. Никой не виждаше
сълзите ми. Никой не ми съчувстваше. Стана ми още по-тъжно. Точно когато
завивах зад ъгъла, пред мен изникна едно съвсем малко момиченце, което
държеше една също така малка кукла. То видя зачервените ми очи, доближи
се до мен и прошепна:

- Защо плачеш, какичко? Да не си се загубила от мама? Тъжно ти е, че
нямаш кукла? - И след като помълча малко, момиченцето докосна детската
си длан до моята, повдигна се на пръсти и ми каза съвсем тихо:

- Ако искаш, аз ще ти дам моята! Вземи я, какичко!!!

Едва тогава като че се събудих от сън и погледнах към момиченнцето. То
бе вперило погледа си в моето лице и сякаш се готвеше да заплаче заедно
с мен. В този миг светлите му очи ми заприличаха на две сини малки
аквариумчета със зелени водорасли и златни рибки. И още незасъхнали
сълзите ми, аз се усмихнах:

- В очите ти плуват рибки!

Детето не ме разбра, но като видя, че се усмихвам, също се засмя. Хвана
ме за ръка и ме задърпа:

- Ела, какичко, ща ти покажа моето балонче. На него има нарисувано мече.
И кофичката ще ти покажа! Ще ти дам и мидички...

Заподскачах до малкото момиченце. Далече в съзнанието ми остана голямата
улица, хората и мъртвата рибка. Сега аз вървях, усмихвах се на хората и
денят ми се струваше голям и топъл като очите на детето.

Момичета, живея на две минути път от къщата-музей на Петя Дубарова.Ходила съм там стотици пъти.И всеки път като отида благоговея пред вещите й-частица от краткия й живот.С уредничката (осиновената сестра  на Петя) на музея сме добри приятелки .Василиска ,благодаря за темата! без значение е, че ме разплака

Петя ме връща към темата за училищните униформи (но нека не пренасяме спора тук)

Тъмносиня престилка, най-долното копче е разкопчано или просто липсва... Бяла якичка... Спретната прическа - каквото и да значи това... Ако това е цената да имаш Петя - да я разбираш и да я живееш, ДА! на униформите. Мю, дали пък в това не е революцията?

Да, това е нашата Петя! моята, твоята, нейната...

Плача....Петя е много близо до мен със стиховете си.Като ученичка/Аз съм от нейното поколение/ пишех нейни стихове в една тетрадка.Още я пазя у дома.А и е от Бургас,градът на мама.Благодаря за хубавата тема. 

В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Петя е и моята Петя..Живял съм в една махала в Бургас със нея..За съжаление бях твърде малък..Израстнал съм със стиховете и, с морето и с Христо Фотев..
Обичам те Петя, където и да си сега!

сещам се това:

...."Дебела ножица със трясък
отряза лъскавите ми коси.
Разпръсна ги на пода като пясък.
Гърба ми вече нищо не краси."...

Настръхвам като си спомня стиховете.
БРАВО на този,който пусна тази тема!!!

Нозете ми се сплитат изранени
от тежките окови на страха.
Студено е и няма никой с мене.
Ще стигна ли върха?...

ЕТО МЕ ДНЕС...

Ето ме днес съвършено разлистена.
Дяволска сила във жеста ми свети.
А във очите ми тайни и истини
врат като билки в магични котлета.

Дълго пих кръв от зелени насекоми.
Живо месо от издъхващо птиче
ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,
за да добия сърце дяволиче.

После презрях и магии, и измислици.
Стига съм търсила - казах - наслуки.
И пожелах да ми станат орисници
всичките живи човешки науки.

Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая!


Едва ли ще се роди по-слънчево момиче от нея....

Колко спомени ми върнахте с тази тема.....
В ученическите ми години, 5-6 момичета имахме една музикална групичка и повечето от песните ни бяха по текст на Петя Дубарова.



С дъжда

От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.

Той ту се свива в локва пред нозетe
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.

Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.

Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.

 

Във събота съм тъмна, неразбрана

и гъвкава, и дива като рис.

Умората, избила във каприз,

напуска ме като зарасла рана.

 

Училището рухва в мисълта ми -

далеч със свойте дневници, дъски.

Към мен пътуват хиляди реки,

очите ми се пълнят с цветни гами

 

и циганки ми дават своя ритъм.

Аз, силна като пролетна лоза,

китарата превръщам във сълза

и никого не слушам, нито питам.

 

Във събота съм тъмна, неразбрана

и гъвкава, и дива като рис.

Умората, избила във каприз,

напуска ме като зарасла рана -

 

не зная просто как да се наричам...

Но щом във понеделник облека

престилка с цвят на черната дъска,

ще бъда пак добро момиче!

Много обичам нашата Петя. Отраснах с творчеството й  , а дневникът и зная наизуст.

О, благодаря за тази тема и, че ме върнахте известен период назад 
Много харесвам творчеството и! ПОКЛОН