Нашата Петя

И аз много е ценя!!!

Умница, разчувства ме....
Скоро не съм я чела, но като ученичка....
 "  ....тя се стопи, като сняг във косите ми
тя се стопи, като отрязана плитка умря

как да я върна,
гонят се дните ми ...."  

това за ваканцията...\за младостта ми\

Да, една от най-нежните ни поетеси!!!!!

ПРЕЗ СТЪКЛО ОТ ЛЯТО
На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
Хвърля светла сянка облак като дядова брада.
И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя как топи се като синя свещ нощта.
За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя невидени досега неща.

много красиво, василиса! малко ме натъжи, всъщност...
мислила съм си какво ли щеше да пише сега Петя Дубарова..

 

Нашата Петя, Василиса, нашата...когато гледам на екран най-добрата й приятелка Елена /Лафазанова/, се питам как ли щяха да стоят двете една до друга. И не намирам отговор. Петя ми липсва.

Изгониха ни - бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг -
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ...


Чела съм нейни стихове в "Родна Реч", после стихосбирката...Всеки си има негова си Петя, така е. Аз обичам жизнерадостната Петя, онази на плитките...

!!!!

Василиса, благодаря ,че ми напомни за Петя. Много я харесвам.

Сливане

Нощта дойде и корабите-замъци
целунаха със светлини морето.
Запалиха го жълтите им пламъци
и стана то като от огън взето.

Те пясъците бели зацелуваха
и топло електричество им вляха.
До будното пристанище доплуваха
и в неговото светло се преляха.

То стана като мида-черноморница,
на бисери стотици светлината
затворила в плътта си животворница,
на звуци и на светлини богата.

И чувствам - на пристанището блясъка
превръща ме във водорасло нежно,
посажда ме завинаги във пясъка
с очи, с ръце към морската небрежност.

ПОСВЕЩЕНИЕ
Петя Дубарова

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!


това ми беше любимото  като го намерих и ..си поревах...
не трябваше да влизам в темата....

Разплакахте ме.
Любима поетеса.Отиде си без време.Като ученици я четяхме като библия.
Лека и пръст!Щом я помним,значи е жива!

Любимата ми поетеса! Толкова много я обичам...Чела съм стиховете и хиляди пъти, препрочитала съм дневника стотици пъти, ходила съм в къщата - музей десетки пъти....И не ми омръзва! За краткия си живот ни остави наистина важни послания...

Както бях писала в друга една тъжна тема и с което съм много съгласна: "Когото боговете обичат, умира млад!"

..."Щом на белотата ми посегнат
нощи като прилепно ято,
да не позволя да ме досегнат
и ме изгорят като листо!"

                                П. Дубарова

http://lafazanovi.cult.bg/dubarova.htm

Аз пък обичам Пипи Дългото Чорапче.

Няма да цитирам стихове,само ще кажа,че е "Нашата Петя"

Петя Дубарова
Случка на улицата

/На Таня Генова/

Вървя по улицата и си подсвирквам. В ръцете ми се поклаща буркан с вода.
Весело ми е. В аквариума ми ще има още една рибка. Тя е, може би,
най-хубавата. Заглеждам се усмихната в червените й блестящи хриле. Край
мен минават хора. Някои от тях поглеждат в буракана и се усмихват. Но
други дори не го забелязват. Те са забързани за някъде. Но нищо! Аз не
им се сърдя...

Отнови си представих големия аквариум с много и различни риби. Неволно
ми се поиска да погаля червената хубавица, да целуна подвижните й като
ветрила хриле.

Но изведнъж пред мен изскочи кученце - малко, пухкаво, с червени като
пламъчета очички. То побягна към русо момиче. Не можах да устоя на
силното си желание да го погледам отблизо, да му се порадвам. Затичах
към него.

Звън от счупено стъкло.Водата плъзва към нозете ми и ги близва. Рибката
се мята и подскача, блъска красивото си тяло в студения цимент. Навеждам
се безмълвна и я поемам в ръцете си. След миг тя лежи неподвижна в
дланта ми. Хрилете й са спрели лудия си танц. Безбройните люспици по
тялото й са погълнали блясъка си.

Вървях по улицата. Сълзи се търкаляха по бузите ми. Край мен минаваха
хора. Те не ме забелязваха, забързани за някъде. Никой не виждаше
сълзите ми. Никой не ми съчувстваше. Стана ми още по-тъжно. Точно когато
завивах зад ъгъла, пред мен изникна едно съвсем малко момиченце, което
държеше една също така малка кукла. То видя зачервените ми очи, доближи
се до мен и прошепна:

- Защо плачеш, какичко? Да не си се загубила от мама? Тъжно ти е, че
нямаш кукла? - И след като помълча малко, момиченцето докосна детската
си длан до моята, повдигна се на пръсти и ми каза съвсем тихо:

- Ако искаш, аз ще ти дам моята! Вземи я, какичко!!!

Едва тогава като че се събудих от сън и погледнах към момиченнцето. То
бе вперило погледа си в моето лице и сякаш се готвеше да заплаче заедно
с мен. В този миг светлите му очи ми заприличаха на две сини малки
аквариумчета със зелени водорасли и златни рибки. И още незасъхнали
сълзите ми, аз се усмихнах:

- В очите ти плуват рибки!

Детето не ме разбра, но като видя, че се усмихвам, също се засмя. Хвана
ме за ръка и ме задърпа:

- Ела, какичко, ща ти покажа моето балонче. На него има нарисувано мече.
И кофичката ще ти покажа! Ще ти дам и мидички...

Заподскачах до малкото момиченце. Далече в съзнанието ми остана голямата
улица, хората и мъртвата рибка. Сега аз вървях, усмихвах се на хората и
денят ми се струваше голям и топъл като очите на детето.

Момичета, живея на две минути път от къщата-музей на Петя Дубарова.Ходила съм там стотици пъти.И всеки път като отида благоговея пред вещите й-частица от краткия й живот.С уредничката (осиновената сестра  на Петя) на музея сме добри приятелки .Василиска ,благодаря за темата! без значение е, че ме разплака

Петя ме връща към темата за училищните униформи (но нека не пренасяме спора тук)

Тъмносиня престилка, най-долното копче е разкопчано или просто липсва... Бяла якичка... Спретната прическа - каквото и да значи това... Ако това е цената да имаш Петя - да я разбираш и да я живееш, ДА! на униформите. Мю, дали пък в това не е революцията?

Да, това е нашата Петя! моята, твоята, нейната...

Плача....Петя е много близо до мен със стиховете си.Като ученичка/Аз съм от нейното поколение/ пишех нейни стихове в една тетрадка.Още я пазя у дома.А и е от Бургас,градът на мама.Благодаря за хубавата тема. 

В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Петя е и моята Петя..Живял съм в една махала в Бургас със нея..За съжаление бях твърде малък..Израстнал съм със стиховете и, с морето и с Христо Фотев..
Обичам те Петя, където и да си сега!

сещам се това:

...."Дебела ножица със трясък
отряза лъскавите ми коси.
Разпръсна ги на пода като пясък.
Гърба ми вече нищо не краси."...

Настръхвам като си спомня стиховете.
БРАВО на този,който пусна тази тема!!!

Нозете ми се сплитат изранени
от тежките окови на страха.
Студено е и няма никой с мене.
Ще стигна ли върха?...

ЕТО МЕ ДНЕС...

Ето ме днес съвършено разлистена.
Дяволска сила във жеста ми свети.
А във очите ми тайни и истини
врат като билки в магични котлета.

Дълго пих кръв от зелени насекоми.
Живо месо от издъхващо птиче
ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,
за да добия сърце дяволиче.

После презрях и магии, и измислици.
Стига съм търсила - казах - наслуки.
И пожелах да ми станат орисници
всичките живи човешки науки.

Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая!


Едва ли ще се роди по-слънчево момиче от нея....

Колко спомени ми върнахте с тази тема.....
В ученическите ми години, 5-6 момичета имахме една музикална групичка и повечето от песните ни бяха по текст на Петя Дубарова.



С дъжда

От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.

Той ту се свива в локва пред нозетe
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.

Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.

Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.

 

Във събота съм тъмна, неразбрана

и гъвкава, и дива като рис.

Умората, избила във каприз,

напуска ме като зарасла рана.

 

Училището рухва в мисълта ми -

далеч със свойте дневници, дъски.

Към мен пътуват хиляди реки,

очите ми се пълнят с цветни гами

 

и циганки ми дават своя ритъм.

Аз, силна като пролетна лоза,

китарата превръщам във сълза

и никого не слушам, нито питам.

 

Във събота съм тъмна, неразбрана

и гъвкава, и дива като рис.

Умората, избила във каприз,

напуска ме като зарасла рана -

 

не зная просто как да се наричам...

Но щом във понеделник облека

престилка с цвят на черната дъска,

ще бъда пак добро момиче!

Много обичам нашата Петя. Отраснах с творчеството й  , а дневникът и зная наизуст.

О, благодаря за тази тема и, че ме върнахте известен период назад 
Много харесвам творчеството и! ПОКЛОН     

Благодаря ви,момичета още веднъж!
Прекрасна е Петя!
Благодаря  и на прекрасната си учителката си по литература-най-добрата  -госпожа Нина Николова,която ни  прочете стих от нея за първи път.

          Доброта
 Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми ,сплетени в гора
ми търсят ново ,благородно име.

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме в коша си чемшира
на двора.Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго.И свойта обич цяла


да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна ,че живея.


                                            25.01.1977

Разплакахте ме, а съм на работа и не мога да плача. 
израснах с нейните стихове и дневника й
тя бе моето спасение, "моята" Петя, моето бягство от реалността
заедно с Христо Фотев и Димчо Дебелянов

ПОКЛОН

    Прекрасна тема! Чаках с нетърпение "Родна реч", за да видя дали има публикувано нещо нейно. Вече толкова години не мога да я забравя...

За Петя....и нейната неизживяна младост...

    НА ПЕТНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ

            Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,
            аз съм толкова млада за пръв път до днес,
            несравнима съм с цвят на напъпила вишна.
            Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

            Нося тъмния чар на червена лъвица,
            цяла в пищния хаос на джунгли и дни,
            а съм всъщност и морска, и в мойте зеници
            властно вдига морето зелени стени.

            Нося синята кръв на жена индианка,
            с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.
            Вижте, вижте сърцето на моята сянка -
            многосърца, стоцветна, различна съм аз,

            а съм само една - и за пръв път съм млада,
            като грабната в миг от дървото сълза,
            като пламък, изригнал от девствена клада,
            като лумнала бързо нагоре лоза.

            Ще раста, ще натрупам във себе си дните
            и живота във трудния негов синтез,
            ала своята сила петнайсетгодишна
            ще запазя такава, каквато е днес.

Това е моето любимо...Имах една голяма синя книга, с всичките и произведения и дневника и. Странно как 15 годишните по нейно време и петнадесетгодишните по мое време...еднакви бяхме...вълнуваха ме същите неща, като изключим престилките и бригадите...Близка ми е...

благодаря за темата 

Благодаря и аз

Носталгичен Бургаско - морски полъх...

Ех, как го обичам Бургас, макар да не съм живяла никога там, имам особена слабост към тоя град, към Петя, към Христо Фотев, към песните на Тоника и Тони Димитрова, към всички готини бургазлии, защото те повечето наистина са много готини! И улица Богориди, която излиза на Морската, еееех!

Поздрави на Бургас и морето!

Темата ме извади от ежедневния ритъм. Май колкото повече остарявам, толкова повече боли.

Да, тя и е моята Петя....

А толкова рядко се сещам вече за нея....


Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

 

Петя Дубарова... много я обичам. Жалко, че си е отишла толкова рано от този свят. Щеше да напише още толкова хубави неща... Бог да я прости.

благодаря за хубавата тема
ужасно ме разчувствахте
стиховете на моята адашка докоснаха душата ми още в първия момент, при първата ни среща
въпреки летата, изкарани в Бургас при баба, не намерих смелост да отида до къщата и

ЗИМНА ВАКАНЦИЯ

Тя се стопи като сняг във косите ми,
като отрязана плитка умря.
Как да я върна? Задъхват се дните ми,
търсят я, гонят я мойте утра.

Във пещерата на своето щастие
образ и тайна заравям със сняг.
После учебници грабват очите ми.
Бързат контролни, връхлитат ме пак.

Мила ваканция, пазя те, имам те
в спомени, бухнали като лоза.
Пазя те в своя хербарий на зимата
като замръзнала малка сълза


Това е едно от любимите ми  заедно с Доброта

Пролет


Повярвали в лудия смях на петлите,

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната броня на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.

 

Мокрее стопеният сняг по косите.

Красиви сме в джинсите от кадифе.

И чувствам как огън на кръгове скрит е

в очите ни с тежкия цвят на кафе.

 

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...

Със наш седемнайсетгодишен размах

възсядаме, будим... Но кой ли целуна

косите ми светли от слънце и прах?

 

Дали ме докосват по светлото чело

смутените устни на дръзко момче?

А може би просто задъхана радост

в косите ми блика, в кръвта ми тече...

            На баща ми

        Невинна като детско своеволие,
        аз връщам се от своето далече.
        Едно червено кръшно главоболие
        залива мойта топла синя вечер.

        То кара ме чемширена, бръшлянена
        да падна във нозете на стиха ми.
        Приемат ме желана, но неканена
        извивките на живите му гами.

        И чувствам ли се сам-сама и ничия,
        подмамена от мимолетна слава,
        ранена от студени безразличия,
        той властно, мълчаливо ме спасява.

        Сърцето ми задърпва свойте корени,
        изострят се и скулите ми меки,
        със крачки, от умора необорени,
        аз тръгвам по брадясали пътеки.

        По гъвкавите релси на ръцете ми
        той пуска свойте влакове червени,
        а някъде на топло зад очите ми
        узряват като гроздове вселени.

        Вземете ги! Побързайте! Как хубаво
        е с моите загадъчни вселени.
        Изпийте със очите си вселените,
        родени от стиха ми и от мене!

        Защото като кръшно главоболие
        минава мойта топла синя вечер.
        Невинна, като детско своеволие,
        аз тръгвам пак към своето далече!

НАСТРОЕНИЕ

Препъна се във облака небето
и падна като купола на храм.
Извика нещо с писък самолетен.
А после аз видях, сърдит и ням,

как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб.
И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,

защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.

Светлините са изплели светла кошница
и люлеят лунапарка си във нея.
И дърветата в зелените си нощници
не заспиват, а се смеят и се смеят...

По челото ми пробягват сенки алени
на усмивки и червени карамфили
и ме шарят със очите си запалени
тези малки и добри автомобили.

И от светлото си щастие изтръпнала,
напоена от вълната ярка,
аз превръщам се запалена от блясъка,
във немирна светлина от лунапарка.

     

Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е - колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.

Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.

     

Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.

Завист

Тези, които завиждат, се в болни превръщат,
те от завиждане своите нерви рушат;
тези, които завиждат, се винаги мръщят
дето успех е проправил към някого път.

Много успехи в живота и много победи,
с тях неотлъчно се движи и злобата зла,
радват се всички и все някой с яд ще погледа,
топлата радост на друг щом е дала крила.

Тези, които завиждат, се в болни превръщат -
всичко човешко, завиждат ли, лудо рушат,
чистите мисли и здраве, добро се не връщат,
злоба и завист в сърцето проправят ли път.

Да... Нашата Петя...
Всеки един нейн стих за всеки един мой или твой ден...

Любимата ми е!!!
Винаги свързвам Бургас с нея!
Живея в нейния квартал, а не знам тя къде е живяла???
Някой може ли да ми каже???

 Трудно ми е да пиша в тази тема, няколко пъти днес я отварям и нищо не пиша.
  Петя, дано някой ден те разбера   

Срещу Младежкия дом е къщата..Малко в посока Сан Стефано..

     Открих я като    тийн, но след смъртта и. / Както винаги се случва.../ тя  е само 4 години по- голяма от мен. Сега щеше да е на 45.... и други са го сметнали. Дали щеше да има сили да пише още и по този начин... СЕГА  , вероятно не.
    Беше по- голяма от мен.... сега ми е като изгубено чедо.
    Толкова тъжна красота има в недоизказаното..

И на мен ми е трудно. Много обичам стиховете ́и. Жалко, че си е отишла толкова млада. Когато се случи да прочета отново книгата, винаги си мисля, каква ли би била сега, колко ли още хубави стихове би написала.  

 МИСЛИ В ЧАС

Омръзна ми да бъда все послушна -
да слушам и мълча, да бъда в час
и само химикалът ми да шушне
по бели листи със мастилен глас.

Омръзна ми контролни да ме дебнат,
а после в мисълта ми да тежат,
да бъда груба, нервна и враждебна
дори и с мама някой път.

Омръзна ми да бъда черно-синя,
в престилка като прилеп - с нощен цвят,
и с чувството на грешна монахиня
да нося в себе си мечта за свят

тъй пъстър, както всъщност е дъха ми
в момичешката своя дълбина.
Гимназията всекиго измами,
от всеки взе по капка светлина...

Разбирам, че съм зла, неблагодарна...
Но блика пак звънецът сив мажор.
Той идва срещу мен самоуверен
да продължиме вечния си спор.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам,как искам след моя живот
пак някой да трепне,внезапно спасен,
открил в моя стих свой пристан зелен.
                                                   1980г