Имам все още мрачни моменти, когато ме обхванат такива настроения, но и тогава вече не е толкова вината предоминираща, колкото споменът за първите тежки месеци. Поплаквам си, и след това продължавам борбата - ден след ден. Благодарна съм на Господ, че е дал на сина ми сили да се бори, и че той въпреки всички проблеми има напредък, макар и бавен. Това е най-голямата ми награда, и това ми дава сили да не се отчайвам. В противен случай не знам как щях да продължа.
Сега, една година откакто се е родил, все още не знаем дали последната операция има ефект... И дали не ни предстои поредната...
Най-голяма вина обаче чувствам не за случилото се, а защото не мога да си позволя да се занимавам само с него, а трябва и да работя. Чувствам се тежко, защото ограбвам от времето, в което трябва да съм с него. Добре, че са бабите...
Желая много сили на всички ви, и много любов!