Защо губим бебчетата си според различните религии?

Няколко пъти вече срещам и съм чувал аизраз че Господ дава изпитания на онези които най-много обича, че не ти праща повече трудности, от тези които можеш да преживееш. Е да ама аз не искам нито да съм от обичаните, нито пък мога да се справя с изпитанията които ми праща.
3 години, чакахме и планувахме бебенцето - защо?!, защо на мен. Има хора които изхвърлят бебетата си в тоалетните, защо не беше дошло при мен това бебче
Молех се всяка вечер да забременея, после благодарих че това се случи. Молех се всяка вечер бебнцето да е добре и на Богородица молитвите ми останаха не чути Вече не се моля - не искам, не мога, нямам сили .... Сърдита съм на Бог и то много. И аз не издържах на изпитанията му

Здравейте!
Не знам дали "може " да пиша тук....
Аз не съм преживяла загубата на дете..но ми казаха че едното ми близначе,не се знае дали ще оживее,защото е с ужасно много малформации....той оживя,но цял живот ще се мъчи....
Съчусвам ви момичета!
Влязох в тази страничка,за да споделя ,аз не съм вярваща(в Христос),вярвам във всичко добро,но вече все по-малко добро виждам!Аз родих на голяма богородица,,,извинявам се за думите си...но къде беше бог в този така свят негов празник ..празнувал е докато дтето ми се е мъчило ли...
Една санитарка в родилния дом ми каза че децата не умирали защото изкупват греховете на родителите си(както на мен ми бяха казали много вярващи хора) а изкупвали греховете на дядовци баби и по назад даже,,... как да вярвам на религия която казва ако направиш нещо...господ ще те накаже,защо не се перефразира на ако неискаш да ти направят нещо и ти не го прави на другите,не знам може би някой ден ще приема религията но ако ми се предства по добър начин а за сега това не се е случило!
ИСКАМ ДА СЕ ИЗВИНЯ НА ВСИЧКИ ВЯРВАЩИ ЗА ДУМИТЕ СИ ПО ГОРЕ,може и аз да съм в грешка но аз и семейството ми така чустваме нещата.
пак се извинявам ако случайно без да искам съм засегнала някой
НЕКА ВАШИТЕ ДУШИ  И ДУШИТЕ НА ДЕЦАТА ВИ ДА ИМАТ СВОЕТО СПОКОЙСТВИЕ 

Господ не наказва. Той прощава. Няма такова нещо като изкупуване на грешките.
Има изпитания които ни дава. Защо - незнаем. Но не ги дава на слабите духом никога. Дава ги на силните. И ги обича.

ИЗВИНЯВАМ СЕ ПАК ако съм объркала,аз наистина не съм съвсем наясно с религията,но хора които се представяха за силно вярващи ми обясниха това което съм написалла аз само го цитирах,а това беше техниия отговор на въпроса ми "защо страдат децата"
Можеби защото съм ужасно афектирана и в шок все още ,затова все още изпитвам и чуството "яд"
ЖЕЛАЯ НА ВСИЧКИ ВСИЧКО НАЙ-ДОБРО
само искам да споделя,че когато родих всички приятели ми казаха ти си силна знаем че ще се справиш,винаги си била силна .."ние ако бяхме на твое място....нямаше да можем"...може би има нещо вярно в изказването "че господ дава изпитания на тези които могат да ги понесът".......но...все пак...ами ако ми е писнало да бъда "силната" ами ако сега имам нуждата да пищя ,да рева да......
СЪЖЯЛЯВАМ АКО НАТОВАРВАМ НЯКОГО повече няма

Не си объркала нищо. всеки от нас си има собствено обеснение за нещата. И яда е в реда на нещата - това е една от фазите през които минаваме. Гнева е лошо нещо. Но необходим. Иначе неможем да продължим напред.
Той обикновенно идва с въпроса защо на мен се случи.... който няма отговор. няма и да има.

А за пищенето - силните пищят. И реват. И блъскат. И рушат. Падат на колене. Но се изправят.

Деси,БЛАГОДАРЯ ТИ!
Моят лекар който ми прави секциото каза че не е нормална рекцията ми а тя беше "защо трябва да се случват такива неща(и не плаках а само разпитвах как е момченцето ми)" а той ми каза че нормалното би било дарева и да питам"защо на мен"
Плаках можеби чак когато минаха няколко месеца,когато приех ситуацията ,тогава плаках,приела съм всичко "не съм отанала на колене-изправих се"-нямам правото да се предам мъниците се нуждаят от мен (мъжа ми все още е в шок не иска да приеме,не иска да говори,изключва случилото се )нямам най-важната подкрепа...
Само с едно не мога да се примиря с лекарското безхаберие,във времето в което живеем тези нещастия са предвидими и предодвратими,но само ако някой лекар прди всичко освен специалист е и ЧОВЕК! затова изпитвам яд
ПАК ТИ БЛАГОДАРЯ ЗА МИЛИТЕ ДУМИ макар и при моето невежество на тема религия

между другото момчецето си кръстих Ангел и то символично

с това не съм съгласна много... и на мен се намираше някой да каже едва ли не - "Браво! Държиш се, аз нямаше да мога". Истината е, че хората, които не са губили дете и не гледат тежко болно такова, които досега само са чували само по новините за някоя трагедия или се е случило на някой техен приятел, не могат да си представят какво е. Те наистина така си мислят, просто защото съзнанието им не може да побере как така ни се налага да продължим да живеем. Това не е сила. Това са факти. И ние сме изправени пред тях. Искаме или не искаме никой не ни пита. На всеки до преди да му се случи си мисли, че той никога не би могъл да живее така или че няма да може.

подкрепям, абсолютно!

Иска ми се и много други неща да напиша, но ...........в момента ми е заседнала една такава -голяма буца в гърлото и немога.

Трудно...........но не е невъзможно, предполагам. Имаме си тук бремелинки коиот го правят, значи е възможно.

Желая ти много вяра и успех!

В живота гаранция никой и за нищо не може да даде. За хубавите неща не търсим обяснение, а лошите...  те идват много бързо, разтърсват ни и си оставят с куп въпроси без отговори....
Дори когато родиш живо и здраво дете този въпрос пак ще си остане. Според мен не се забравя, аз не мога да се примиря!
Най-страшен е страхът! Всеки сам се справя както може с него. Всички ни е страх следващия път, в това спор няма...
Все пак опитай се да се настроиш позитивно за следващата бременност, колкото и да е трудно! Вяра и успех и от мен   

Отдавна не бях поглеждала тук... но ми се искаше да напиша нещо по тази тема.
Аз също съм си задавала въпросите, които всяка майка тук си задава. Задавам си ги понякога вечер, гледайки спящите ми деца - макар че са живи, здрави и до мен - защото не знам дали винаги ще са тук. Гаранции няма за нищо и за никого...
Единственото обяснение, което носи някаква утеха за мен, е някъде от източните религии (макар че не ги познавам, явно съм сглобила за себе си нещо от дочути и прочетени неща, но ми върши работа за собствено успокоение).
Всеки от нас се ражда, носейки карма - един товар не точно от грешки, но от неща, които трябва да промени в този живот, който започва; да предизвика някаква промяна, да сложи начало - а погледнато от друга перспектива, едно начало винаги идва след някакъв край. Не мога да приема мисълта за наказание и още по-малко за изпитание на вярата ни чрез нещо толкова жестоко като загуба на дете - какъв би бил този бог, от която и религия да идва...
Мога да приема обаче това, че животът на децата ни, колкото и кратък да е бил, е имал смисъл, носи някакво послание, нещо, което трябва да открием в себе си, някакъв път, по който трябва да поемем. Това ме кара да търся този смисъл, кара ме да се чувствам по-добре и да съм утешена по някакъв начин. И да усещам ярко връзката с ангелчето, докато опитвам да разбера защо.
За мен е минало време - сигурно затова имам силите да повярвам в нещо подобно...

хедра, благодаря ти, че сподели 

Моята пра баба  по майчина линия имала 7 деца. И едно осмо което починало когато било на 2 г. Често разказваше за него, това което съм запомнила е че е било много красиво. Най-красивото и най-умното от всички. Баба ми по бащина линия освен 4-те си деца, имала още две момчета починали  в детска възраст. Тя също ми е разказвала за двамата ми вуйчовци. И двете бяха добри жени скромни, пословично трудолюбиви, възпитани и умни. Сега пиша в темата защото ми се иска (уви невъзможно) да се докосна , да се допитам до тях,  да предадат мъдростта си - как се преодолява загубата на близък. Почти отгатвам какво ще ми кажат - НИКАК. Няма универсален лек, както и болката не е универсална. Изгубих преди години близки хора. Болеше много. Това което правя оттогава насам е да се уча да живея с болката, със спомените които почти винаги насълзяват очите ми, и неистово да стискам зъби за да не плача когато някакъв дребен , маловажен, незабележим за другите детайл на мен ми напомня толкова много минали неща. Понякога успявам. В повечето случаи болката надделява, и плача. Това което ми помага са думите "Остави ги спокойно да си отидат". Опитвам се дори да се усмихна и напоследък винаги когато си мисля за тях (а няма ден в който да не ги спомена) ги прегъръщам мислено и им казвам да почиват в мир. Това което ми помага най-много обаче са разговорите с тях. Когато ми е най-тежко им говоря. Казвам им всичко което чувствам. Вярвам че макар да не мога да ги чуя и видя, те могат. В една от книгите за Ванга четох че не трябва да плачем за тях, защото нашите сълзи ги измъчвали много. Опитвам се вече да не плача. Вече не упреквам другите, нито себе си, нито Бог за загубата. Така е трябвало да стане. Не задавам въпроса защо точно на мен - защото на всеки му се случва нещо - сега аз губя нещо ценно, утре друг. Вярвам обаче че земята е кръгла и загубеното ще се върне при мен - сега или друг път. Вярвам че ще се срещнем тук или другаде...а дотогава всеки носи кръста си.