Как да не превърнем мечтата в идея-фикс?

 
Просто ми го взе от устата... и аз съм се отчайвала, но вярвам. Разбрах, че не всичко зависи от мен или от съпруга ми (естествено че има и наша част)! но Господ решава кога да те дари с дете. И когато го проумях, вече не съм така разочарована от поредния неуспех, просто чакам, и продължавам - не стоя във вчерашния неуспех. И ВЯРВАМ, че Той е чул молитвите ми и скоро ще имам това, за което се моля 

   Да, ето това е! Така го чувствам и аз, изпитание по пътя към целта. И когато не става бебо се самоубеждавам, че още не съм научила уроците, които предшестват това щастие.  На моменти усещам, че мечтата си вече съм превърнала в идея фикс. Има дни, като днешния, в които трудно мисля за друго. Старая се да се контролирам, съпругът ми също преживява нещата не по-различно от мен, но трябва да се стегнем и да гледаме напред. 
   Та на въпроса как да не я превърнем в идея фикс май вече нямам отговор. Преди си измисляхме развлечения, но сега става все по-трудно - приятелите ни са заети с дечицата си, други чакат бебе, а когато измислим някаква интересна разходка там отново е пълно с бебчета и ни става по-скоро тъжничко в един момент, отколкото да се разсеем... Кръгът започва бавничко да се затваря, а с него и аз.

Не знам дали има рецепта как мечтата да не се превърне във фикс идея. Аз се опитвам, като не меря БТ и др.подобни и се старая да фокусирам вниманието си върху другите неща от ежедневието. Засега удържам фронта, надявам се на никоя от нас да не й се налага да го прави дълго и да се хвалим една през друга тук  с очакваните 

Според мен желанието на всяка една от нас е толкова силно че в един даден момент без дори да се усетим то се превръща във фикс идея. Но както повечето от вас казват, трябва да направим усилия да мислим и за други неща и най вече като лягаме до любимия си мъж да не лягаме с идея че ще правим бебе, а че ще правим най страхотния секс. И не на последно място да вярваме, че един ден ще се случи и на нас     

Вече изобщо не съм същата и не знам докога ще остана такава... Не познавам душата си вече и не я разбирам, а мислите ми са зациклили все не една дума 'искам' и сякаш нищо друго не съществува... В целия град е пълно с бременни жени, майки и бащи, тикащи колички, сладки малки хлапета.. Виждам ги постоянно. Навсякъде са и затова не ми се излиза, защото плача. А ми омръзна да плача и да бъда тъжна. Лягам си рано, просто за да мине време. Отмъщавам тихомълком на човека, който безумно ме обича, просто защото имам много гняв в себе си. А той не е виновен за нищо... Топка нерви съм и се търкалям в неизвестна посока. Мразя този сайт и въпреки това да чета и пиша тук е за мен единственото приятно нещо.. Толкова малко приятни неща ми останаха.
Днес докторът ми каза, че трябвало да си повтарям сутрин и вечер, че ще стане.. и това ми прозвуча нелепо.. Като гадна шега. Злобна. И ми идеше да се изхиля нахално, а всъщност избухнах в сълзи и се почувствах глупаво. Истински глупаво.

миличка, недей така! като прочетох, чак на мен ми се доплака. не знам от колко време опитвате, но няма невъзможни неща. бременните жени и аз ги виждам постоянно, и малките деца, и количките, и щастливите мами...на доктора не се сърди! и на мен всички така ми казват- недей го мисли толкова и ще стане. ама пусто като ми се мисли за това. аз съм изпробвала друг метод, сигурна съм, че действа, въпреки че може да се смее някоя от вас. може малко дълго да стане , но ще разкажа. доста време бях необвързана. мимолетни срещи, момински партита...всичко ми стигаше и не исках повече. докато по време на едно пътуване не срещнах едно момиче. бяхме дълго време заедно и тя през цялото време разказва за малкия си син, за съпруга си, за това, че имат доста финансови затруднения, но се справят някакси. но от думите й лъхаше постоянна любов към онези две същества. и след тази среща аз осъзнах, че моето време за брак е дошло. и започнах всяка вечер да си представям Моя мъж. какви ще са очите му, колко ще е висок, какъв характер ще има... и съвсем случайно се запознахме. ама наистина съвсем случайно. и сега като си гхо гледам нощем докато спи си мисля, че аз извиках този моъж до себе си, но стана тогава, коагто бях истински готова. когато го бях нарисувала до най- малката подробност в съзнанието си.
сега пробвам същото нещо. представям си моето малко бебе, очите му, плачът му, малките му юмручета; представям си как виждам двете чертички, как казвам на съпруга ми и двамата казваме на родителските тела...
ей такива неща си мисля вечер преди да заспя. знам, че звучи малко налудничаво, но при мен първия път подейства, ще подейства и втори път. когато съм истински готова, когато моето бебе реши- то ще дойде при нас.
съветвам те да се опиташ да мислиш по същия начин. купи си една хубава книга, усмихвай се повече, иди се поглези в някой салон за красота, изненадай съпруга с вкусна вечеря или със секси бельо, правете луд секс, когато ви се доиска и си наложи да имаш само позитивни мисли. колкото повече затъваш в депресивни състояния, толкова по- малък е шанса да видиш двете чертички според мен. представяш ли си, как постоянно се вайкаш, че няма бебе, как си изпълнена с ужасно отрицателни настроения и как (както казваш) си изтъкана от гняф? е, как си представяш, че малката душичка ще иска да вирее в подобна среда?
да не ставам досадна, че доста изписах, но седни една вечер и помисли, искаш ли да си спокойна майка или искаш да си изнервено до карен предел човече, което не дава шанс на новия живот?
     пожелавам ти спокойна нощ!

...Незнам какво да кажа, като четох написаното от теб, все едно съм го казала аз, "откраднала" си ми всичките емоции, мисли и чувства от последните месеци; всяка написана думичка от поста ти ми е толкова болезнено позната, все едно виждаш нещата през моите очи, или пък аз през твоите....При мен безумието е, че освен че наказвам мъжа ми, наранявам и дъщеря си, в следващия момент осъзнавам какви нелепици върша и се впускам да я прегръщам и целувам-пълна истерия и лудост; всички мои близки като в транс постоянно повтарят"Хайде, какво чакате, какво не ви е наред, отдавна ви е време за второ!!!". Опитвам се да си спомня кога допуснах да ме погълне до такава степен този иначе толкова естествен копнеж по дете, че да престана да се радвам на живота си, да допусна да съм обикновен статист в този мой единствен живот, нехаейки и наранявайки мъжа, който след 12 години все още ме боготвори; и устремена; и молеща; и проклинаща Бог за несправедливостта му, допускам на това мое състояние да става свидетел моята най-голяма и истинска и смислена реалност-моята дъщеря...Надявам се всички, които пишем в тази тема с толкова болка, не след дълго да четем с облекчение и усмивка. Моля се за себе си и за всички ви-един ден ще имаме нашите бебета, трябва!!!