Karabela! ,
доста безнадежден е този стих.
доста безнадежден е този стих.
- Публикувана: 5 ноем. 2007, 16:26 ч.
- Последно мнение: 10 ноем. 2007, 11:58 ч.
Тема за загубите.
Не съм загубила нещо от себе си. И все още не мога да изпея тази песен - Продавач на Надежда, защото се разплаквам. Там вътре съм си аз. Елицинка-Багалицинка. На вас показвам друго - елементарен инстинкт за самосъхранение.
В последните месеци натрупах много горчив опит. Толкова горчив, че още имам нуприятен вкус в устата. 
Покрай нещата които ми се случиха изгубих много! Още не съм си дала реална сметка какво, но със сигурност изгубих доверие в... много хора! В масата от хора! Загубих голяма част от идеализма си. Загубих всичкият си ентусиазъм, с който работих. Загубих се в морето от лъжа, двуличие, лицемерие и страх и като един самотен плувец на дълги разстояния трябваше да се преборя съвсем сама и да успея да се върна на брега невредима. Още не съм сигурна че съм се върнала на брега, но поне вече съм на плитко. И съвсем не съм сигурна, че съм невредима. Както казах - изгубих много! 
Загубих способността си да давам воля на гнева си, да се разплача горещо и силно и така да си самолекувам душата. Не мога да плача... и трупам озлобление....
Кофти. Надявам се децата ми да компенсират тези липси в мен - с това че ги има, с това, че съм с тях! И ми е мъчно, че и те, рано или късно ще минат през всички тези етапи. И че не мога никак да им помогна...
Покрай нещата които ми се случиха изгубих много! Още не съм си дала реална сметка какво, но със сигурност изгубих доверие в... много хора! В масата от хора! Загубих голяма част от идеализма си. Загубих всичкият си ентусиазъм, с който работих. Загубих се в морето от лъжа, двуличие, лицемерие и страх и като един самотен плувец на дълги разстояния трябваше да се преборя съвсем сама и да успея да се върна на брега невредима. Още не съм сигурна че съм се върнала на брега, но поне вече съм на плитко. И съвсем не съм сигурна, че съм невредима. Както казах - изгубих много! Загубих способността си да давам воля на гнева си, да се разплача горещо и силно и така да си самолекувам душата. Не мога да плача... и трупам озлобление....
Кофти. Надявам се децата ми да компенсират тези липси в мен - с това че ги има, с това, че съм с тях! И ми е мъчно, че и те, рано или късно ще минат през всички тези етапи. И че не мога никак да им помогна...
Без да драматизирам, имаше момент /и то на крехката възраст от 17 год/, когато изгубих всичко. Буквално. Нямах нищо и никой не го беше грижа за мен, дори нямаше къде да живея. Или двама тримата, които ги беше грижа им беше по-трудно от на мен, затова нямаше смисъл да ги занимавам...
Бях отчаяна, обезверена, по-надолу нямаше накъде.
Обаче видях, че не е толкова страшно. В борбата /колко драматично
/ спечелих и научих много неща, толкова много, че после не ме беше страх от нищо. Разбрах, че докато имам себе си, няма какво да губя или то не е толкова ценно.
Сега когато съм майка, страховете ми се завръщат, но не толкова много.
Радвам се, че си спомням как съм се чувствала като дете, какво съм си мислела, защото това страшно много ми помага в сегашната ми работа. В този случай, смятам нищо фатално не е загубено.
Бях отчаяна, обезверена, по-надолу нямаше накъде.
Обаче видях, че не е толкова страшно. В борбата /колко драматично
/ спечелих и научих много неща, толкова много, че после не ме беше страх от нищо. Разбрах, че докато имам себе си, няма какво да губя или то не е толкова ценно.Сега когато съм майка, страховете ми се завръщат, но не толкова много.
Радвам се, че си спомням как съм се чувствала като дете, какво съм си мислела, защото това страшно много ми помага в сегашната ми работа. В този случай, смятам нищо фатално не е загубено.
Каспър, когато си на 17, е сякаш по-лесно да се пребориш. Защото си по-близо до детето, отколкото до възрастният. Ентусиазмът все още е голям, надеждите и те, не си имал достатъчно време да натрупаш горчилка, която да те обезвери...
Да, нямаш и опита, който да ти помогне чисто в практичен план, но пък имаш сили и устрем.
Именно за това беше темата - как с напредъка на годините ставаме все по-примирени, и по отчайващ начин унифицирани в сивотата и недоверието си. Та погледнете само отговорите в тази тема. На пръсти се броят зарадените с позитивизъм.
И оказва се, с времето способностите за рециклация стават все по-вяли, а всяко едно изправяне - все по-трудно и измъчено.
Лошото е, че вървим напред, а не назад и да променим това е невъзможно. Имаше един филм, мой любим "Тя е толкова прекрасна". Та там Шон Пен, който беше пълно куку и затворен в лудница размишляваше защо хората не се раждат възрастни, и приближавайки се към своя край да стават все по-малки и по-малки, докато точно преди да умрат не се превърнат в бебета. Усмихнати, довечриви, без товари, необременени......и тогава краят им би бил толкова по-поносим, съвсем приемлив дори.
Да, нямаш и опита, който да ти помогне чисто в практичен план, но пък имаш сили и устрем.
Именно за това беше темата - как с напредъка на годините ставаме все по-примирени, и по отчайващ начин унифицирани в сивотата и недоверието си. Та погледнете само отговорите в тази тема. На пръсти се броят зарадените с позитивизъм.
И оказва се, с времето способностите за рециклация стават все по-вяли, а всяко едно изправяне - все по-трудно и измъчено.
Лошото е, че вървим напред, а не назад и да променим това е невъзможно. Имаше един филм, мой любим "Тя е толкова прекрасна". Та там Шон Пен, който беше пълно куку и затворен в лудница размишляваше защо хората не се раждат възрастни, и приближавайки се към своя край да стават все по-малки и по-малки, докато точно преди да умрат не се превърнат в бебета. Усмихнати, довечриви, без товари, необременени......и тогава краят им би бил толкова по-поносим, съвсем приемлив дори.
Karabela! ,
доста безнадежден е този стих.
доста безнадежден е този стих.
Безндежден, но и доста верен за съжаление....
Загубих способността си да се радвам на малките неща от живота...
Загубих спонтанността си.Сега мисля,премислям, преценявам...
Загубих оптимизма си.Станах реалист...
Загубих спонтанността си.Сега мисля,премислям, преценявам...
Загубих оптимизма си.Станах реалист...
Това е и моят отговор
Да, напълно си права за това. Често си мисля ако това ми се случи сега, какво ще правя. Дали ще успея пак?
Иначе гледам винаги да си пазя позитивизма и въобще наивността, макар да си следя и да съм проницателна.
Мъжът ми често ми казва "кога ще пораснеш", "защо си мислиш, че всички са като теб, че ти като правиш нещо си и другите ще ти отговорят по същия начин", "на кой свят живееш" и тн т
Много се моля да мога да си позволявам да остана така иначе наистина е тъжно.
Иначе гледам винаги да си пазя позитивизма и въобще наивността, макар да си следя и да съм проницателна.
Мъжът ми често ми казва "кога ще пораснеш", "защо си мислиш, че всички са като теб, че ти като правиш нещо си и другите ще ти отговорят по същия начин", "на кой свят живееш" и тн т
Много се моля да мога да си позволявам да остана така иначе наистина е тъжно.
Сега разбрах, че съм си изгубила аватара, който с голяма любов си откраднах от една тема във фотографски форум.
Загубила съм много време в губене на време и най-вече в самосъжаление.
Пак в същия фотографски форум имаше една тема от типа на "а какво е вашето извинение, за да не снимате" и се изреждаше липса на време, липса на пари, липса на муза.....
А пък смятам, че има ли желание има и начин, сега ми остава и да ги приема вътрешно, защото винаги е по-лесно да обвиняваш всичко останало, но не и самия себе си.
За доверието, ми да, естествено това си е част от порастването, нормално е, че никой не желае да бъде наранен (освен в някои други случаи
), за личното време.... ми да, но има ли добра организация, можем и да направим нещо за себе си, и така нататък....
Само за хората, които сме изгубили по пътя няма връщане.... но за тях имаме споменът.
Загубила съм много време в губене на време и най-вече в самосъжаление.
Пак в същия фотографски форум имаше една тема от типа на "а какво е вашето извинение, за да не снимате" и се изреждаше липса на време, липса на пари, липса на муза.....
А пък смятам, че има ли желание има и начин, сега ми остава и да ги приема вътрешно, защото винаги е по-лесно да обвиняваш всичко останало, но не и самия себе си.
За доверието, ми да, естествено това си е част от порастването, нормално е, че никой не желае да бъде наранен (освен в някои други случаи
), за личното време.... ми да, но има ли добра организация, можем и да направим нещо за себе си, и така нататък....Само за хората, които сме изгубили по пътя няма връщане.... но за тях имаме споменът.
Уф...нещо мнохо неща взех да губя по пътя.
Доверието в хората.
Спонтанността.
Времето си губя непрекъснато, но не по желание, а покрай безсмислени задачи.
Ориентация губя, ама от тази, важната...в разни случки и ситуации.
Себе си губя, ама слава Боги бързо се намирам.
И други неща, ама сега хич и не ми се замисля дълбоко, че и настроението ще си загубя.
Доверието в хората.
Спонтанността.
Времето си губя непрекъснато, но не по желание, а покрай безсмислени задачи.
Ориентация губя, ама от тази, важната...в разни случки и ситуации.
Себе си губя, ама слава Боги бързо се намирам.
И други неща, ама сега хич и не ми се замисля дълбоко, че и настроението ще си загубя.