Не мога да спра да мисля за това и да се страхувам!

Данче, да ти кажа и аз съм стигнала до там, че понякога да си мисля как съм облечена и как изглеждам. Това определено е маняшко и притеснително. За баща ти не знам как се справя. Честно! Аз съм прокурор и виждам нещата на снимки, в албумите, приложени по делото, в детайли. Говорила съм с колеги, следователи, които са отивали на място, там на произшествието, и всичко е било от нагледно, по-нагледно, но явно са професионалисти, по-хладнокръвно приемат нещата, и се справят по един или друг начин. Но аз се чувствам затормозена и дори задушена от тоя постоянен страх и дискомфорт, от нахлуващите в главата ми мисли и картини, в които участвам и безсилието, че НЕ мога да ги контролирам.

С риск да се отклоня от темата... до колкото знам той е искал да специализира съдебна още като студент. Единственото, което не може да превъзмогне са децата, защото все пак е баща предполагам?! Аз лично като малка се интересувах и съм посещавала моргата(искам да знам какво работи любимия татко) до момента, в който видях една млада жена, а и аз вече бях такава..., представих си се на масата и си излязох. Повече не съм стъпвала там!!! Толкова нелепости има и за това май съм такава. Кошмарът ме спохожда постоянно - с автобус, с кола...

Мисля че това, което казваш, е отговора.Аз също се страхувам.Не само от пътуване(отдавна съм престанала да стоя на открити спирки-винаги гледам да съм се скрила така,че ако излети кола от пътя,да съм далече.)Страхувам се за детето си ПОСТОЯННО, че ще падне от високо, че ше се разсеям на улицата и няма да го опазя, че ще се разболее от сериозна болест и т.н.- вечер си лягам с НАПЪЛНО БЕЗУМНИ картини пред очите.И чувството че нещо непоправимо може да се случи толкова бързо и лесно ме побърква от ужас.Също постоянно си мисля как ще живея без най-близките си хора когато се случи....еди какво си.После започвам да се карам сама на себе си че върша ненормални неща.
Мисля,че когато станем родители,ставаме УЯЗВИМИ,защото  сме напълно безсилни да опазим дечицата си и да се опазим сами за да се грижим за тях.Страха идва от нашето безсилие и от това че сме се замислили по въпроса и сме го осъзнали.
Не мисля че имаш нужда от медикаменти-мисля че просто трябва някак си да приемем че по света има страшно много болка и да свикнем с тази мисъл.(за себе си още не съм намерила начина).
Не знам дали ти помагам, но както казаха по-горе-да знаеш че не си само ти.   

И аз съм в отбора. Но се страхувам не за себе си, а за близките си и най-вече за децата си. Ако ще се случва нещо лошо, предпочитам на мен да се случи, защото другото е още по-лошо.

Аз имам фобия от пътища със стръмни дерета от едната страна... Завива ми се свят, изпотявам се, дишам трудно, случвало ми се е да повръщам, но не съм се отказала да пътувам. Единствено когато аз шофирам се чувствам малко по-добре. Имам фобия от високо също и ос самолети... поне знаеш, че не си единствената. не съм пила нищо досега, не смятам и да го правя, ако не стане наистина нетърпимо. засега се справям

На всяка цена се обърни към специалист. Ако не можеш да намериш, обърни се към личния си лекар да ти препоръча някого.

И аз имам такъв страх, но сякаш е в по-лека форма.

А защо не се преместиш временно там където си командирована, София-Варна или друг някой град през зимата е нещо безумно да се пътува всеки ден. Вземи си детето и мъжа и вземете квартита за 3 месеца там, защо да се мъчиш всеки ден? И Варна има детски градини, ако мъжа ти не може да вземе отпъск може да идва за уикенда при вас, или ти да се прибираш само за уикенда? Незнам, професията ти е натоварваща, майка си, уязвима и изпълнена със страхове, но трябва да се намери сила и решение на проблема, не шофирай в такова състояние, наистина потърси специалист - за съвет, разговор, изследване на хормони, мениджмънт на стреса ...  .

crazy chick - много точно, но...
За съжаление не можеш нищо да предвидиш. Да - можеш да се самоосигуриш, но този насреща... или този зад/пред теб?
Иначе и аз съм в тоз отбор. Но някак не ми се иска да го мисля и да го споделям. Щото леко взе да ми действа филма:"Тайната на щастливия живот" или нещо от сорта беше.

Препоръчвам го, на авторката на Темата.

 Нямаш нужда по психолог на този етап - ако положението се задълбочи до панически пристъпи със сърцебиене, задух и прочее физически проявления, тогава ще е наложително да се обърнеш към такъв. Аз бях абсолютно същия случай, плашеща работа. От 10 години съм шофьор, обожавам и да се возя, пътувала съм зверски много - никога не съм изпитвала страхове, по-сериозни от обичайния инстинкт за самосъхранение. Преди година-две обаче нещата се измениха и стигнаха дотам, че да изпитвам отвращение само от мисълта за автомобил. Всеки път, тръгвайки на път, се молех да стигнем живи и здрави; проучих всички видове Каско и застраховки "Живот"; ако знаех, че някой близък в момента е из града и чуех сирени, подтикът ми да се обадя и проверя дали всичко е наред, беше непреодолим. Точно преди да обявя себе си за ярко луда, забелязах, че тези ми страхове са избирателни - не с всяка кола, не на всеки път и не с всеки вид транспорт. Влаковете и самолетите не ме безпокояха толкова, колкото автомобилите. Третостепенните пътища не ме фрустрираха толкова, колкото магистралите и светофарите. Джиповете не ми създаваха безпокойството, което изпитвах в леките автомобили. Оттам нататък реших, че фобиите ми не са фобии, а най-нормално състояние за всеки, комуто се налага ежедневно да се сблъсква с идиотщината по нашите пътища. Има хора, които пътуват рядко и е нормално тези неща да не им хрумват. Когато обаче изминаваш минимум по 150 км. дневно и респективно виждаш поне по 2 катастрофи на живо; когато си погребал неколцина познати, смазани сред ламарините, тогава трябва да си дебил, та да не се трогнеш и да не се страхуваш за себе си и за семейството си. При ежедневно шофиране рискът от инцидент е много голям, за съжаление. За да те окуража, ще ти кажа, че при мен натрапчивият ужас изчезна за един ден - в момента, в който си гарантирах повече сигурност на пътя.
[/quote]



Напълно подкрепям казаното  В момента изпитвам абсолютно същото 

Напълно те разбирам,но при мен е преди тръгване на дълъг път.Цяла нощ не спя като хората,а само аз карам.Но като тръгнем на сутринта вече не е така.Най -лошото е,че културните шофьори си вкарват тези страхове от непрекъснатото тръбене по телевизии и преса,а откачалниците,които ги предизвикват хич не им пука.

При тая"черна"хроника и мен си ме дострашава,хем съм само пътник.Човек трябва да мисли позитивно и да отбягва такава информация.В крайна сметка каквото такова...

Аз също имам нещо като фобия от катастрофи...  Когато се кача да шофирам аз тази фобия изчезва. Във всяко друго време, обаче я има. Не понасям да пътувам по магистралата... мога да се мъкна 10 часа по заобиколни селски пътища, но не искам да пътувам по магистралите  Много ясно, че и на друг път може да се ударим, абе навсякъде може, но магистралата ме изпълва с ужас.. Много се страхувма за детето си. Полудявам като си помисля как могат да я пометат някъде. По спирките седим задължително зад някой стълб скрити, за да не ни отнесе някой пиян ненормалник.
Вече започвам да се замислям, дали всъщност липсата на информация не е по-добрия вариант. С всички катастрофи по ТВ-то сами психясвам, а съобщаването им не води до взимане на поука. Ако някой си кара пиян или е безразсъден това е най-малкото дето ще го вкара в правия път..

И аз да се присъединя към повечето от вас.
Имам книжка от 12г.Отначало имах страхотен мерак карах малко,забременях,родих и казах-Няма да карам с детето от зад. Продадохме колата,мъжът ми замина на дълги рейсове.И така 9г. Всеки път като си дойдеше настояваше да купим нова,аз-Не!Тази година купи кола и аз пак -Не, няма да я карам с 3 деца от зад. Покарах малко с него, трябваше да се науча да карам отново.
Трябваше да замине на рейс, хвърли ключовете с думите-Аз знам, че ти можеш да се справиш! и замина. Ами сега! Три дни я гледах от балкона. Лято е, децата искат на плаж,на разходка,на село. Няма как подкарах я, но с някакъв страх не от мен самата, а от хората да не ме блъснат. Карам бавно и в повечето случаи ми бибиткат, че им преча. Завиват под носа ми,всеки кара както си иска. Преди да тръгна ми се обръща корема, правя си предварително маршрут и дали има там къде да спра/колата е голяма и се паркира трудно/.
Надявам се страха да отмине и мисля,че му знам цяра. Всеки ден на волана за да закоравея.

Илиева, това си е нормално при условие, че не си карала  Ше свикнеш. Аз като карам не ме е страх... сляза ли от колата или ако се возя.. ми гадно ми е... Сега нямам кола. Тази вечер карах аз и да си призная много ми беше кеф  Ще свикнеш постепенно. Много е важно шофьора да не се страхува докато кара, защото си става направо опасен на пътя. Пък другото е Божа работа!

                   И мен ме е страх. Все още в приемливи граници, но с всяка година все повече. Поради това НЕ шофирам, въпреки, че съм шофьор от близо 12 години... Тогава не ме беше страх, направо си бях леко безразсъдна, но сега... Дивотия!