Има ли някой,който да си спомня нещо от протестите преди 11години?!

Опашките за хляб бяха лятото , когато беше Жан Виденовата зърнена криза.
Спомням си добре, защото тогава бяхме на практика в планината и от селото не ни даваха хляб, затова се молихме във фурната на Рилския манастир.

Но има размиване на спомените, факт.

Събитията бяха много начесто и след десет години е нормално да има смесване. Не се бях сещала за тези събития отдавна и тази тема ме върна в миналото. Като си помисля, добре сме се справили с оцеляването. Не е никак лесно за 10-20 годишни млади хора да се справят в такава сложна обстановка, особено ако не са били в родните си места.
Затова, поздравления за всички оцелели от нашето поколение! Сега ще се справим и с грижите по децата и родителите си (да са живи и здрави дълги години). 

Ето най-малката причина заради която трябва да си повярваме!!!И да спрем да мрънкаме само по форуми,а да вземем нещата в наши си ръце...

Аз си спомням как изведнъж заплатата ми стана 10 долара има няма.
И се чудих, леле, сега имам зимни обувки, ами догодина, какво ще правя, докога ще ги нося тези обувки? После като се скъсат какво ще правя? И се сетих, че имам 5 долара отпреди в портмонето и си мислех, че вече съм вързала двата края. Ядяхме боб, леща...
Всички научихме по нещо... Научих аз, че от всяка ситуация има изход и рано или късно всичко си идва на мястото. Само да сме здрави.

Най-добре си спомням палатковия лагер отпреди 18 г. И тъй като, мотайки се между студентските протести и гражданските протести, осъзнах, че единствената промяна може да стане само вътре в мен, реших да продължа да се променям така, че да живея по-добре. Не разчитам на нито едно правителство да ми оправи бакиите и се надявам, въпреки което и да е правителство, да продължа да поддържам стандарта на живот, който съм си изработила, извоювала и отстоявам сама. Не вярвам в революциите.

Помня ги всичките... като се почне от 89 нататък. Независимо че съм била ученичка в началото, а преди 11г, по времето, за което става въпрос, вече бях на път да стана булка. Спомням си много живо всичко - аз и приятелите ми бяхме около барикадите, а съпругът ми беше от тези, които трябваше да изкарат народните избраници от парламента, независимо че биха предпочели да са при нас... Спомням си и двете неща - и тръпката и въодушевлението от движението на народа, от тази сила, която се усещаше - и ужаса дали мъжа ми ще се прибере и дали ще е здрав (всъщност беше един от немалкото пострадали полицаи тогава).
Странното е, че нямам почти никакъв спомен за финансовите кризи - макар че семейството ми е от несъществуващата средна класа. Явно родителите ми са успели някак да направят нещата не толкова усещащи се за нас... макар да помня жълтите купончета за храна (от първата криза, не тази преди 11г).
Иначе съм от тези, които вече нямат вярата за подобно издигане - най-малкото защото полза от него реално нямаше никаква, що се отнася до усещането на народа. Политически има промени, страната уж напредва - но обикновеният човек не усеща нищо и възторгът и вярата му се разпиляха някъде сред тези безплодни митинги.
Браво на тези, които още имат силите. Аз нямам - предпочитам да се оправям някак, да се грижа за семейството си, да си остана чувствителна към други нужди, към ежедневното, човешкото, емоционалното - а тези големите общонародни вълнения като перспектива по-скоро ме изпълват с ужас, отколкото с надежда и тръпка. С ужас - защото е ужасно след толкова години отново да са необходими и отново да сме на същата кота нула...

същото. Всъщност моята заплата падна до 3 долара в един момент, беше 10 лв заплата.
И закъсняваше заплатата, в един момент се бавеше с шест месеца. Аз бях нещо като шеф и ме беше срам от колегите ми, взимах на вересия какво ли не, имах си сметка в барчето за кафе и чай. Открих в кабинета си стари шоколадови бонбони - празник!
това лято имаше добра реколта от лук и нашите ми бяха дали много лук - ядях лучена супа, пържен лук, такива неща. Там, където бях, имаше свободно хляб, и като тръгнех към София да се видя с гаджето си, носех по два-три самуна.
После се научих да меся/сега за нищо на света не меся/, а цигари просех от един съсед, беше шеф на пощата.
Митингите ги пропуснах, понеже бях в малко градче.
Най-първите митинги помня, участвахме в шествията в подкрепа на учителите ни - до един сини.

Aйдееее.... Революция!
Всяко поколение си е различно, вярно, че по онова време студентите бяха най-организирани, най-ориентирани, бяха истински! Имаха воля, имаха желание за промяна, имаха дух... Какво стана с тези хора? Живи ли са? В България ли са? Не вярвам, че някой вече ще се дигне, не вярвам вече в нищо, защото вече няма хора в България, защото нямаме народ, има мърша... Учителите се дигнаха, потдържаше се стачката изкуствено и... и бяха наказани, постигнала ли нещо? А ?
Да, разказвали са ми, спомням си за учителите по онова време, за голямата инфлация... имах една много близка учителка, ако не бяха роднините и от село да я хранят щеше да умре от глад в София жената, нямаше заплати, нямаше пари за обикновенните хора...
Много поздрави и весели празници!

Бях студентка, бях влюбена, бях пълна с надежди. Спомням си за онова време с малко тъга, за отминалите хубави години, които няма да се върнат. Сега мисля, че живеем по-добре. Дано нашите деца да живеят в една по - стабилна България и да се чувстват истински европейци.