Преди много години по време на секциото ми с първото дете ми се случи. Беше 1993г и секциото се правеше с пълна упойка. По време на операцията обаче, аз правя алергичен шок. Спомням си, че се събудих в съзнанието си( а не физически)и усетих, че не мога да дишам. Чувах как сестрите и лекарите си говореха в операционната, те още не знаеха. Разбраха, след като започна да ми пада пулса. Започнаха да крещят и да тичат около масата, караха се помежду си. През цялто време, докато чаках да ме интубират бях изключително спокойна. Няма да забравя мисълта която ми се въртеше " Не мога да дишам, нищо, значи ще умра" и всичко беше много меко и спокойно. Най-вероятно това се дължи на упойката, която поне е обезболила тялото ми. Нищо не можеше да ме развълнува. Не се случи нищо особено, само много силно чувство за спокойствие и мека тишина. След това ми набутаха в гърлото 2 черни тръби и спомените са до там. После се събудих след 18часа. И първата ми мисъл беше "о, невероятно, смъртта никак не е страшна. Сега вече не ме е страх от нищо."
- Публикувана: 13 март 2008, 15:34 ч.
- Последно мнение: 4 юли 2008, 15:09 ч.
Преживявали ли сте СБС?
.... тялото ми е като мъртво, нищо не мога да помръдна. Нищичко. Няма реакция. Като затворен съм в него. Изпадам в паника. Не мога да викам защото нищо не мога да помръдна. Продължава неприятно дълго. ..
И на мене ми се случва, особено гадно е!
Да, случвало ми се е . От 1993 съм с алергия. Едем на Квинке. Изразява се в оттоци по цялото тяло и най -страшно е като ме "удари" в гърлото /трахеята/. Простичко казано - задушавам се за минути. Само аз си знам колко пъти съм си "вземала сбогом с близките". Държа да подчертая, че съм стигала до тези състояния И с помощта на квалифициран медицински персонал!!! Ти не можеш да дишаш ,напълно си наясно какво може да последва, а сестрата ти казва , че кислорода бил свършил и те пита наложително ли е да ти бие урбазон "Щото е животоспасяващ и го пазим за спешни случаи 
". Случвало се е ЛЕКАР да ме пита :"Ние ти бихме инжекциите, ама нали знаеш , че може да не подействат и да умреш?!!!!! Това са ми спомените от СБС!
Иначе 1-2 пъти съм изпадала в едни състояния на безтегловност.... Такова спокойствие те обзема, че не искаш да свършва. Но предполагам , че са под въздействието на лекарствата.
". Случвало се е ЛЕКАР да ме пита :"Ние ти бихме инжекциите, ама нали знаеш , че може да не подействат и да умреш?!!!!! Това са ми спомените от СБС! Иначе 1-2 пъти съм изпадала в едни състояния на безтегловност.... Такова спокойствие те обзема, че не искаш да свършва. Но предполагам , че са под въздействието на лекарствата.
...Случвало се е ЛЕКАР да ме пита :"Ние ти бихме инжекциите, ама нали знаеш , че може да не подействат и да умреш?!!!!! ...
Бравос! Професионалист.
Изпадала съм в подобно състояние, различно от описаното.Не ми се говори много за това. Имаше два момента- в единия нямах тяло, бях само някакъв полъх, вятър, знам ли какво и се движих с бясна скорост в един спираловиден тунел, който беше целия осветен в зелено. Всичко това беше придружено с някакво бучене. Беше много, много неприятно- в този момнет си помислих-умряла съм, вече съм друга материя, не съм аз. Другият момент беше спокойствието, което всички описват, това беше хубаво и не исках да свършва.
Темата ми е интересна, чета, събирам информация от любопитство,но не вярвам, че е нещо кой знае какво свръхестествено.Споделям мнението на Рени. Всичко това си го обяснявам с въздействието на лекарства, упойки и така нататък върху мозъка. Всичко е резултат от химични процеси в мозъка.
Ако всичко това ми се случи без да има намеса на лекарства и химични вещества в тялото ми, може и да повярвам че е свръхестествено. Но като занм с какво са ме натъпкали- 100 процента е от химичните реакции на мозъка.
Темата ми е интересна, чета, събирам информация от любопитство,но не вярвам, че е нещо кой знае какво свръхестествено.Споделям мнението на Рени. Всичко това си го обяснявам с въздействието на лекарства, упойки и така нататък върху мозъка. Всичко е резултат от химични процеси в мозъка.
Ако всичко това ми се случи без да има намеса на лекарства и химични вещества в тялото ми, може и да повярвам че е свръхестествено. Но като занм с какво са ме натъпкали- 100 процента е от химичните реакции на мозъка.
Не знам дали е било СБС, н по врееме на раждането ми страшно ми се приспа, спрях да усещам болката постепенно, скараха ми се, но просто се отпусках и въпреки цялата ми воля и желание не можех да остана будна. После сякаш спях, нищо не виждах, всичко беше черно, но чух думите на доктора "5 мг атропин венозно", а после и увещания от сестрата, ръцете ми бяха като парцал. След няма и минутка може би се ококорих и се почуствах много свежа.
Имам чувството, че от тогава гледам на света по друг начин.
Имам чувството, че от тогава гледам на света по друг начин.
Преди 15 години по време на операция с пълна упойка. След като спря моето сърце (операция беше гинекологична), имах едно прекрасно преживяване.
Не беше летене, а просто тръгнах към операционни лампи, минах през тях. Видях белият таван и влязох в него. Оттам вече "тръгнах" към малка светлина, която ставаше все по-голяма. Знаех само едно: връщам се вкъщи, там, където моето място. Нямаше никакви мисли, спомени, а някакво приятно спокойствие, че се връщам у дома. И тогава чух думите на познат лекар:"Няма да те пусна". И усетих, че се появява някакво напряжение, първо - слабо, което ставаше по-силно, като че ли нещо ме теглеше обратно към тялото ми. Като че ле някой ме насила иска да се върне. Когато дойдох в съзнание, обвиних себе си, че имам две малки сладурани, а не мислих за тях, а само за своето спокойствие. След това много се промених и сега харесвам себе си повече.
Минаха много години, но не забравих това усещане на спокойствие и понякога си задавам въпрос: а може би наистина там някъде има родното място на нашите души???
И искам да вярвам, че смърта не е най-страшното нещо на света. Мисля така, защото вече не се страхувам от смъртта.
Не беше летене, а просто тръгнах към операционни лампи, минах през тях. Видях белият таван и влязох в него. Оттам вече "тръгнах" към малка светлина, която ставаше все по-голяма. Знаех само едно: връщам се вкъщи, там, където моето място. Нямаше никакви мисли, спомени, а някакво приятно спокойствие, че се връщам у дома. И тогава чух думите на познат лекар:"Няма да те пусна". И усетих, че се появява някакво напряжение, първо - слабо, което ставаше по-силно, като че ли нещо ме теглеше обратно към тялото ми. Като че ле някой ме насила иска да се върне. Когато дойдох в съзнание, обвиних себе си, че имам две малки сладурани, а не мислих за тях, а само за своето спокойствие. След това много се промених и сега харесвам себе си повече.
Минаха много години, но не забравих това усещане на спокойствие и понякога си задавам въпрос: а може би наистина там някъде има родното място на нашите души???
И искам да вярвам, че смърта не е най-страшното нещо на света. Мисля така, защото вече не се страхувам от смъртта.
А какво ще кажете за двуличието на живота? Егати цинизма. С едната ръка дава, а с другата прибира. Днес до обед цъфтях от очакване и щастие, защото се роди едно изстрадано дете, а преди час разбрах, че е угаснал един млад човек. Ужас! Страх ме е вече да се зарадвам от сърце. Вие отдавате ли се напълно на щастието си? Защото то никога не е безнаказано. Съжалявам, не е по темата, но имах нужда да споделя! 
Цитат
Вие отдавате ли се напълно на щастието си?
Не, вече нищо не може да ме зарадва истински. Не мога да изживея истинско щастие, такова както например в детството ми.
Животът е такъв-един идва, друг си отива. Жалко е обаче, когато си отива млад човек. Но поне знаем, че не е страдал, нали- изпитвал е лекота и спокойствие.
Редактирам се, че последното изречение ми прозвуча като че ли подигравателно. Исках да кажа, че ако преживяванията ни са същите като при смърт, то остава успокоението, че човек се чувства добре, когато умира.
, колко много сте изписали само. Сядам да чета.
Прегръдка! 
