помощ! 2-годишното ми дете непрекъснато мрънка!

Аз всъщност не видях някой да съветва да не се отказва нищо на детето и да се изпълняват всичките му желания на мига и веднага. То между впрочем е и невъзможно подобно нещо, предвид бебето. По-вероятано е точно голямото да остане пренебрегнато заради малкото. Но наистина си  заслужава да се отбележи, че не угаждането, само и само да спре мрънкането, е начинът за справяне с проблема.  Но пък да се скараш, че мрънка,  да накажеш за мен също не е решение. Търсене и отреагиране на причините е един от начините. Не винаги причините са толкова ясни обаче. А и не винаги можеш да ги отстраниш, а и не винаги трябва. Един конкретен пример.  Бебето спи, баткото иска да излизаме навън да си играем. Съответно - не можем. Той започва да мрънка и да се сърди. Обяснявам защо не можем да излезнем сега. Казвам кога ще стане - като е събуди брат му, като се прибере баща му и т.н. (Между впрочем, гледам да избягвам когато е възможно да изтъквам малчо като причина да не правим нещо, което баткото иска.) Предлагам някаква алтернатива/и за занимание у дома. На 2 години като беше общо взето разсейването и предлагането на алтернативи вършеха най-много работа. Не винаги обаче подобни ситуации се решават токова лесно.  Мрънкането може да продължи, а и да ескалира в нещо друго. Разбирам, че е ядосан/сърдит/натъжен. Казвам му го, но не можем да излезнем сега или там каквото не можем да направим.  Понякога гушкането го упокоява, ако ли не - чакам да му мине. Понякога и аз се изнервям естествено. Казването на глас, че  ситуацията ме напряга, всъщност ми действа успокояващо. Не се карам, не наказвам, не чета лекции колко неправилно/невъзпитано е такова поведение, от които и без друго нищо няма да разбере едно 2 годишно дете. Според мен  достатъчно е да държа на думата си (но и да уважавам чувствата и емоциите на дето си) за да разбере то, че с подобно поведение няма да може да се наложи. Другото важно нещо е - да имам мъдростта да решавам кога наистина е нужно да казвам "не", "не може" и кога да се съобразявам с желанията на децата си.


Иначе, причините за кривите настроения могат да са много прозаични. Детото е гладно, превъзбудено, спи му се или пък е нарушена някоя рутина от ежедневието му или режимът му. Синът ми беше свикнал след като го взема от детската да се разхождаме. Веднъж обаче бързахме и нямаше време за това. Въпреки предварителното обяснение, той си искаше своето....

Съгласявам се изцяло с мнението, че на мига не трябва да му се угажда за всичко , разбира се ситуациите трябва да се преценяват трезво, ако иска хляб примерно, да му се даде и на момента. А това с отклоняването на вниманието с друго занимание пък след минути е последвано от ново мрънкане и се чудя вече какво да измислям, изчерпвам се понякога . Гушкам го, но той напоследък ме отблъсква, ето както тази сутрин, вика "мама", мама идва, гушим се в леглото, после ме скубе, бие, вика "не не" и после пак ме гуши. Ако намеря причината, ще ми е най-лесно, но знае ли човек, та те /причините/ могат и да са и кармични , или алергични -щото имаме екзема от атопичния дерматит и лекарката беше казала че се появява при емоционалните и умни деца,вече се чудя... Чета мненията ви и ви благодаря, поне ме успокояват, както и това че пиша в момента и споделям с вас...

  Дете....

И моят син имаше такъв период,но за мое щастие бързо премина  Дано и при вас бъде така 

Аз нямам предвид угаждане в някакъв материален смисъл, знам че не става въпрос за това , но ние с теб сме почти на едно мнение и ти си казала почти същото което и аз, но по различен начин. Но не съм привърженик и на другата крайност, а именно всичко да се оправдава с пубертет и да се надяваме да отмине след година-две, че може и повече. Трябва да има граница на поведението и да се покаже до къде се простира тя. Естествено, че не агрсивно, но аз не съм и казвала за наказания и лекций. Напълно съм съгласна с теб (особенно с това, което съм болднала)

Честит първи пубертет. Колкото и да не ти се вярва в момента, това отминава. Към третата година са по-спокойни и като наближава четвъртата става същото. И пак отминава - поне така пише в дебелите книги. Най-общо идеята е такава - детето трябва да си премине през периодите, за нас те са изнервен период, но за него са етап в развитието му, така, че се опитвай да гледаш по-отгоре на нещата и ще усетиш как детето ти е с една идея по-голямо, по-разбиращо и по-спкойно.

  Да се намеся и тук  .Не съм майка,но брат ми,който е на 3 години е абсолютно същият като твоето дете.В градината е просто перфектен слуша,кротък е.Но дойде ли в къщи започва с викане,тръшкане,мрънкане и какво ли още не ... .Сега е първа група,ходил е и на ясла.Явно не се дължи на някакво свикване.Просто бебешки пубертет,който трябва да се мине също като тинейджърството.  Но който има и край!          

Все едно описваш моето дете...  и аз вече незнам какво да правя като се размрьнка. Опитвам се да й отвличам вниманието и да има все някакво занимание. Единствено като сме навьн на разходки забравя да мрьнка и успявам да си "отдьхна". 

Лееко ми е неудобно да пиша в темата, защото засега съм само с едно дете, а според мен голяма част от твоя проблем се дължи на голямата промяна в живота на сина ти-едновременно появата на бебето и яслата.
Споделям мненията на Че Ка, аз също се старая да се отзовавам на нуждите на сина ми и в същото време да му покажа, че и другите хора имат своите нужди.
Понякога, когато започне много да мрънка го прави, защото така по-бързо привлича внимание. Съответно аз започнах да му обяснявам, че когато мрънка и плаче не мога добре да го чуя и да разбера какво ми казва. Получава се нещо такова:
Дребния ми дърпа краката и цвили: "дигааааа, дигааа" Аз: "Алекс, мамо, много мрънкаш и не мога да те разбера какво ми казваш! Кажи ми го спокойно!" Алекс се усмигва и казва: "Дига", аз се усмихвам също и го вдигам. Ако пък иска нещо, което не искам да му дам, след като е спрял да мрънка и ми е казал спокойно какво желае задължително се опитвам да го заменя с нещо друго, с което детето е съгласно.

И аз имам нужда от помощ за пустото му мрънкане и затова съвет не мога да дам.Когато открия някога решение .......  Кураж!

Не и обръщам внимание. Мрънка, мрънка и спира. Когато се разпищи на улицата тръгвам напред и след 4 крачки вече ме е догонила. Единственото, за което и позволявам да ми се качва на  главата е носенето на ръце. И то защото така се движа по-бързо, а и минавам точно от там, от където искам.

Благодаля за съвета , няма какво да ти е  "лееко неудобно"..И аз така мисля, че му се струпа много на моя син, въпреки че той и отпреди промените си беше предразположен към "мрънкането" . Радвай се, че при вас, върши работа това с обяснението все още..но при нас имам чувството, че нищо не действа, ама вярвате ли нищо ...А що се отнася, до игнорирането, вярвате ли ми че направо ми пили в мозъка, защото той и да го оставиш да си поврънка, спира и после почва за съвсем друго нещо да си мрънка.. Бях настръхнала че ни чакат доста почивни дни и си представях лудницата в къщи , но да се похваля, че днес по-мъничко мрънкахме, причината не намерих, може би пък просто е бил в добро настроение, ще видим утре, стискайте палци Ох да ми е жив и здрав, това е важно, ама ...

Моят син също е на две годинки и с всеки изминат ден става все по капризен и мръкащ. Децата минават през различни етапи в емоционалното си развитие. Защо не пробвате по някакъв начин да му внушите, че той е голям, че е бати да му възлагате някакви задачи естествено изпълними за него под формата на игра.