Момичета с таткото решихме че ще пускаме малката на ясла от септември.Още от сега ме е хванала депресията.Няма да мога!Все ми се струва малка,иска ми се да не тръгва...А няма възможност.Обмисляхме какви ли не варианти да отложим,но не се вързва никак.Майчинството ми свършва март 2009.Не мисля да ползвам третата год поради финансови причини.Ще си търся и нова работа,защото старата не ме устройва.Та става така че ако не я пуснем сега от септември,после няма кога.Зимата не е удачно според нас.Та понеже искам да съм си в къщи докато се адаптира и свикне и май излиза че септември ще е най-добре.Тогава ще е на 1год и 8 мес.Според вас нормално ли е?Или е малка?Не знам,яде ме чувството за вина,гузно ми е.Отделно не знам как ще приема "раздялата"До сега дори баба й не я гледала.Може би и там ми е грешката. 
Споделете вие как приехте раздялата?
Споделете вие как приехте раздялата?Все едно за мен и синът ми става дума.
И за терзания и за работа и за всичко. Откакто се оказа, че няма да мога да го гледам поне до другия септември, само това ми е в главата. Гледам го и сълзите ми напират, защото все си мисля, че е малък и има нужда от мен. От друга страна, Коко е изключително общително дете и към познати и непознати, и към малки и към големи деца. Когато сме на разходка, не спира и за миг да ходи по хората и да се закача с тях, обича много да си играе с всички деца и т.н. А когато сме вкъщи е ад - само плаче, тръшка се, реве за щяло и нещяло. Като прочетох темата се замислих, че май за него ще е по-добре да е с други деца, да играят и да си обущуват. Особено зимата, когато затворен в апартамента е като диво животинче в клетка. И аз спирам да го мисля от сега и да се терзая. Септември ще видим. Ако пък не му понесе яслата, здраве да е, важното е детето да е добре, пречките винаги се преодоляват 