Как протича живота ви след загубата?

Милувка, казват, че предварително е писано кой кога ще си тръгне от този свят и дори да е изненадващо за близките, душата разбира, че е станало навреме, според плана й. Никой не може да каже какво си мисли дъщеря ти в момента, явно ти се чудиш защо си жива, щом нея я няма. Всъщност, всички се чудим точно това...

Но макар и преплетени, животите ни не са свързани с тези на децата ни. От загуба на дете не се умира, само боли дълго и много.
Желая ти да намериш силите да продължиш да живееш, а не просто да съществуваш, и да даряваш с любов и грижа живите си близки.
Нека почива в мир дъщеричката ти, нека намери покой и душата ти! 

защо на нашите деца и на нас еписано да ги изгубим ....не мога да намеря покой и няма да го намеря НЕ Е ЧЕСТНО!!!Да страдам аз , знам че сигурно съм го заслужила с нещо но с КОЕ ТОЧНО?Но защо да страдат децата ми, съпругът ми - донесох и на тях нещастие. Дори Господ се отвърна от нас и не ни пощади и не иска да ме вземе да не боли вече, полудявам, не мога да живея с мисълта , че не мога да гушна моето малко момченце...........след това живъта ми, това не е живот, но същуствеването ми жалко и грозно е изпълнено със страх, унижения и удари отвсякъде......Някой ми показва, че съм грешка на природата явно, някой мъчи мен и мъжа ми и другото дете и ни мачка всеки изминал ден, живеем в отчаяние, страх и мизерия.......сигурно защото не опазихме детето си или задето го родихме така.......Къде да намеря отговорите и да умра.....предполагам, че всяко събитие има обяснение и причина.....как да намеря път и начин да ги открия за себе си и ЗАЩО плащаме такава висока цена за съкровените ни желания да сме майки и да се радваме на децата си, защо????????

най-виновната, в момента, в който ставаме майки, носим и смърт на света - защото новият живот няма да е вечен и все някога ще свърши. това не значи, че никой не трябва да се ражда.

дали ще живееш в отчаяние и страх зависи само от теб - ако избереш спокойствието и надеждата, все някога ще ги постигнеш. ако избереш самобичуването и отчаянието - те ще са твоята реалност. животът на всеки човек предлага изпитания, мъки и тежести. не напразно наричат живота "долината на сълзите". никому не е лесно. но по-добре да опитваме да сме смели и да се подкрепяме един друг, отколкото да пропадаме в мъка и отчаяние.

отчаянието не е признак на любов, между другото.

отчаянието е признак на страх от живота.

ние сме големи и силни жени и можем да се справим с живота. а дечицата ни са далеч от болки и проблеми и почиват в мир. и някой ден отново ще сме заедно.
 

Лолибон, едва ли бих успяла да намеря аз точните думи, за да кажа същото  Заставам зад всяка една твоя дума, но едва ли преди десетина години бих проумяла какво точно означават те... Просто трябва време, за да се осъзнае всичко това, трябва да се изстрада, изплаче...Не се забравя, но се учиш да живееш, защото просто нямаш друг избор. И някак свикваш, че на някои въпроси, отговори не намираш - "защо точно на мен", "защо точно с моето дете", "какво лошо съм направила" и т.н., просто спираш да си ги задаваш, и намираш за себе си отговор, който да те "убеди" да продължиш напред.

Утре стават пет години  и единадесет месеца откакто загубих сина си. Много боли, много, но трябва да живеем нашия живот. Винаги ще мисля зя него. Няма ден, няма час без да си помисля за него, но продължавам да живея. Имам семейство, близки хора, които ще бъдат наранени от моята мъка. Затова постепенно заживях почти нормално.

Лилибон, благодаря ти за думите. Много ми помагаш винаги.

и аз ви благодаря момичета и на Лилибон също, не й омръзна да ми обяснява и утешава- една мъдра жена! Като си четох назад постовете май само едно и също пиша, затова доста време не писах-само четях и накрая написах пак същото- не мога да намеря думи да утеша другите, защото и аз още не съм стигнала до никъде в така нареченото преработване на скръбта, много е трудно и тежко
наистина това е животът и трябва все някак да го осмислим и разберем и да се примирим ли,,,,,,,,сигурно. Аз подхождам неправилно, защото търся материални доказателства за нематериални неща и търся отново истината и вярата за себе си, а човек просто вярва или не вярва - без доказателства. След загубата на детето ми - година и половина след това животът ми нанася съкрушаващи примери на грозна реалност и липса на разбиране , не мога да стъпя на краката си, не мога да намеря работа и да намеря провалям всичко, защото просто съм страшно объркана и незнам как да се държа- станах още по-ранима и емоционална и всяко нещо приемам прекалено лично, като оголена струна съм- изпокарах се с всички, като че ли някой е виновен за моето нещастие, като че ли живея с комплекса , че цял живот нещо не ми е додадено, че заслужавам повече, но явно това не е така. Всички казват трябва време, но в днешният живот времето е нещото, което е лукс да си позволиш дори и за тъгуване, а и с времето като че ли нещата се влошават, нямам търпение да стигна до края .
,
,,

Здравейте ,момичета. Ето ме и мен. Повече от вас знаят моята история. Няма да се повтарям. Как протича животът ми? Една година след като почина нашето момче не се прибрахме в апартамента. Живяхме на село при мама и тате/и него вече го няма/. Малкият беше на годинка и половина. Живяхме там, защото батко му погребахме в селото в което най-много обичаше да ходи... След това се завърнахме в нашият дом. Всичко беше оставено така, сякаш ей сега ще влезе и ще седне на бюрото си. И се започна... Почистване, за да можем да продължим да вегетираме и РЕВ... Много дни. След това живота ни се разкъсваше между работата, дома , гробището и малкия, който неизменно всеки път беше с нас там на гроба. Така се нижеха годините. Малкият сега е на 18 години, батко му е в сърцето и душичката. Не пропуска да посети гроба. Често ходим и заедно. Както съм писала живеем със победите на другият син, но едното място си остана празно...Когато трябваше да празнуваме бала на детето, което изгубихме плаках много. Сега следващата година предстои братчето му да е абитурент. И аз още тогава се зарекох да направя бал за двама... Но впоследствие се разболях, останах без работа, средствата ни намаляха драстично и... детето не иска разточителство .А на мен така ми тежи... Ето така протича животът ми...

Лилибон е намерила точните думи. И при мен не минава ден без да си спомня, но се опитвам да продължа напред и си мисля, че  горе-долу се справям успешно. Знам, че каквито и въпроси да си задавам и каквито и отговори да получа не мога да върна времето назад и да променя нещата. Опитвам се да вярвам, че след лошото идва и добро, въпреки неприятностите, които ми поднася съдбата в последно време. Може би се научих да ценя повече това, което имам и да бъда благодарна за него.

Марго, това добро го очаквам от толкова години... и все го няма. Всеки ден се налага да се боря със нещо ново. Понякога се питам, дали само за мен са тези изпитания, но влизайки тук разбирам, че не е така.

Много мъчно ми става като ви чета! 

Нямах предвид някаква "награда", дето ще си я получим в замяна на голямата ни загуба, някакво голямо добро, дето да ни компенсира. Животът просто си продължава с обичайните възходи и спадове. Хубавите неща са да хапнеш нещо вкусно, сготвено с любов от близък човек, да гушнеш някого, да си посадиш цветенца и да им се радваш, да избършеш сълзите на някого и да му вдъхнеш кураж, да ръкопляскаш на някого за постиженията му...

Целия свят може да бъде като мое дете и да получи любовта ми. Извинявайте, звуча прекалено философски, но на мен тия мисли ми носят утеха. Иначе май всички сме много емоционални и раними в началото, но с целенасочени усилия и това може да се преодолее. Като разбереш, че хората не правят нещо заради теб, а обикновено го правят заради себе си, нито очакваш от тях кой знае какво, нито пък се засягаш лично от това, което са направили.

Скоро четох, че на всеки факт хората приписваме дадено значение, а той си е просто факт. Ако мама и тати не ни купят желаната играчка, си мислим, че не заслужаваме да получаваме, а те просто може да нямат пари или място в къщата. И после всеки път като не получим нещо от живота си мислим, че не заслужаваме, вадим невярно заключение от факта.
Не може само аз да съм си казвала "толкова ли съм  грешна, защо на мен се случи", ами случило се е, няма какво да си правя заключения  за себе си какво заслужавам и какво не от фактите. Криза е сега, всички край мен се оплакват, че напоследък животът им върви по-трудно, не виждат перспективи, едва ли сме само ние в трудна ситуация.

Карма, не можеш да дадеш на мъртвото си дете каквото и да било. Не можеш да му направиш абитуриентски бал, не можеш да го ожениш, не може да му намериш добра работа. Затова не се и опитвай. Малкият ти син явно е разумно дете, което като много други  разбира, че абитуриентския бал не е чак толкова невероятно събитие, без което да не може. Пък може и да не смее да си поиска детето, да се опитва да те щади? Ако ще правиш бал, прави го само и единствено заради малкия, заради неговото щастие, не го карай да те радва за двама, невъзможно е.

Като страдаме твърде много и твърде публично по починалите си деца, внушаваме на живите си деца, че е по-добре да не ни занимават с проблемите си, защото и без това ни е тежко. По този начин ги оставяме да се справят сами с живота, а едва ли искаме точно това за тези, които са ни останали. Пак стигаме до там, че трябва да се опитваме да сме силни, ако искаме децата ни да се възползват от родителските ни грижи.

Някой да е казвал, че е лесно? 

Много добре написано Лилибон. Много умно. Да малкият син е разумен и това е силата, коята ме тласка напред.Иначе и аз се радвам на разцъфналите цветя, на победите на приятелите, на малките човешки неща. Не съм се предала. Имам за какво да живея, но просто споделих как продължавам след нещастието.Според мен ние се самозалъгваме, че живеем, въпреки, че казвам:живея.Вегетирам е по-правилната дума лично за мен. А със малкият връзката ни е толкова силна, че и да искам не мога да скрия от него когато страдам. Той го усеща. Не мога вече да се крия в банята както когато беше малък и да плача. Съжалявам ако го наранявам понякога с това си поведение. Но дори след толкова години не виждам изход от мъката. Не казвам, че е лесно. Продължавам да се боря и да търся. Но вече не знам какво...

Карма, те не са пред очите ни, но ни обичат, и ние ги обичаме. Те са в другата стая, някъде съвсем наблизо, но не точно пред очите ни. Не се опитвай да ги видиш през стената, просто си го знай и си върши обичайната работа. Времето в крайна сметка ще изтече и отново ще сме заедно и като погледнем назад то няма да ни се стори чак толкова дълго.

Помисли - ако големият ти син беше жив, може би сега щеше дори да живее в друг град или държава, да е зает със свои си работи, свое семейство, приятели, щяхте да се чувате от време на време, но някой друг - жена му, децата му, приятелите му щяха да запълват времето му. Ти щеше да си го пуснала да е голям и независим. Пусни го. Той е голям вече и е в другата стая. Справя се прекрасно и е щастлив. Има си всичко, което му е нужно. Обича те, но не му остава време да си дойде и да ви види, прави го само понякога, насън.

Утехата си е в нас самите, само трябва да поискаме да си я дадем, след като си простим за това, че сме живи, а те не са.

Лилибонче, представих си съвсем нагледно написаното от теб. Истинско е. Реакцията ми сега е усмивка и сълза едновременно.

Lilibon

Лилибон,  Благодаря ти за милите думи и куража. Благодаря!!!