Как протича живота ви след загубата?

Едва ли има някоя от нас, която да не е объркана!
Аз се чувствам безполезна и ненужна на никого, не знам кой път да хвана и дали има смисъл да продължавам така. Когато се почувствам по-добре и дори за момент ми стане хубаво, започвам да се обвинявам за това и си мисля за моето бебе, къде ли е то, дали е добре и дали знае колко го обичам.....Не мога да си събера мислите и все съм на друго място, някъде където няма хора и където мога да крещя на воля. Знам, че трябва да продължа напред не само заради себе си, а и заради моите близки, но е толкова трудно, че понякога се чудя дали ще успея, дали ще го превъзмогна някога. Искам да забравя болката по изгубеното ми дете и да остане само спомена за хубавите й ръчички.... и обичта към нея...........въпреки, че никога няма да я имам (поне в този свят), аз я обичам повече от всичко.........чувството е неописуемо, сърцето ми е изпълнено с любов, а няма на кого да я дам 
Искам да продължа напред. Знам, че моята дъщеричка е някъде там и ме чака един ден да отида при нея и да я прегърна........Искам живота ми отново да има смисъл........Сега съм в дупка, от която трябва да изляза колкото и да ми е трудно. Трябва да го направя защото имам прекрасен човек до себе си и той не заслужава това, искам да бъде щастлив.

аз бях смазана,направо не виждах смисъл в нищо,нищо не ми се правеше.Благодарение на майка ми ,се съвзех и продължих напред.Едно нещо ме крепеше-надеждата,че все пак някога може и аз да бъда майка.Искаше ми се да започнем опити едвали не веднага.Изчах с триста зора само 4 месеца и подновихме.Това много ме зареждаше и ми даваше сили.За мен колкото повече време минава,толкова повече щях да затъвам,за това реших,че няма да чакаме .Сега не съжалява,изчакването само би ме отдалечило от моята мечта.

В началото не знаех на кой свят съм. Нито ми се говореше ,нито исках да виждам някой .Само лежах на един диван плачех и въздишах тежко .Бях в отчайващо състояние. Много зле. Съпруга ми беше този който ми помогна. Водеше ме навсякъде с него едва ли не. Осъзнах ,че трябва да продължа напред ,защото имам още едно дете и то не заслужаваше да гледа майка си в този вид .Колкото и да ми беше трудно се  изправих и продължих. За пред хората все едно не е било,но само аз си знам колко много мъка има в душата ми ...........Сърцето ми е болно  от тази загуба . Обичам си го и моето малко момченце .........Но как му дам тази обич........... като го няма до мен .

И аз живея с две лица - едното е за хората, а другото за мен. Моето не ми харесва много, но никой не ме пита. Едно съм разбрала в този живот, ако сам не си помогнеш, никой не може да го направи. При мен обстоятелствата са такива, че много често съм единствената, на която другото ми дете разчита и нямам право да го лишавам от щастие. Трудно ми е, но не обичам да се оплаквам. Май колкото по-малко "утешители" има наоколо, толкова по-бързо се мобилизира човек. Но не бъркам мобилизацията с възвърнатото чувство за щастие. Преди не съм съзнавала колко съм била щастлива. Сега съзнавам, че има още причини да сме щастливи и трябва да ги търсим, за да оцелеем.
Дори да сте в дупка, не се притеснявайте, всеки човек има различен начин и време на преживяване, но може би следващото бебе запълва празнината, поне дотолкова, че да продължиш напред.

Благодаря ти ,Темир!Много хубаво си го казала,изказваш точно и моите мисли!Аз,може би,съм малко по-чувствителна,но се боря да продължа напред!Щастлива,колкото бях,никога няма да бъда,но се надявам и вярвам,че е останало щастие на този свят и за мен!Усмивката на Тони сега ме крепи,обичта на близките ми и надеждата за бъдещето...

Истината е че живота продължава, въпреки нас , много е трудно, аз се върнах на работа мислейки си че ще ми е по-лесно ако ежедневието ми е ангажирано... обаче не е по-лесно. Знам че трябва да се примирим с нещата който неможем да променим , но точно с това няма да се примиря , немога а и не искам . Живея ден за ден без планове и без мечти ...

Първата година ми е пълна мъгла. Явно съм го карала по спомени как се живее, но не съм живяла.
Тръгнах на работа с идеята, че ще е кошмар. Завъртя ме водовъртежа, но не бях и там. Предполагам, че съм била полегнала на гърбовете на колегите ми.
До много скоро живеех без планове и ден за ден.
Върху това се замислих, когато преди 2 месеца взехме билети за концерти, които ще бъдат "чак" през юли. Тогава всичко ми се струваше толкова далечно.

 Веднага след загубата просто не исках да живея. Нямах желания за абсолютно нищо. Само чаках да си дойде мъжа ми от работа и да започна да плача, понеже през деня се сдържах, не исках родителите ми да ме виждат колко  ми е тежко. Като за "разнообразие" започнах един ремонт. Лично аз с чук избивах плочките от пода, с такава ярост. Трябваше да изглежда добре резултата, а ми беше все едно. Добре, че беше мъжо да дава идеите. Баща ми влезе в болница за операция с много страшна диагноза и съвсем се сринах. След ремонта/3 месеца по-късно/ започнах работа. Тогава  времето потръгна маалко по-бързо. На 5я месец ходихме до Виена. Обожавам да пътувам, винаги сме правели едни големи обиколки и това ме е правело щастлива. Нищо подобно. Този път бях толкова вяла. Все си мислех, че не ми е там мястото, а че в този момент трябваше да съм си у дома и да сменям памперси... Имаше във Виена едно бременно коремче, което ми вдъхна надежда /Рени /.  Едва когато забременях отново, живота ми придоби смисъл. Чак сега, гушкайки малката, се чувствам пълноценна. И все пак не мога да забравя. Не я приемам като заместител, а си мисля, че сега можех да имам две дечица...
 Това, с което запълвах времето, беше форума и интернет. Оцелях благодарение на момичетата тук . През останалото време ровех в нета и търсех причини. Мъжът ми ми казваше да спра да се ровя, че това няма да го върне... Не спрях и не съжалявам, че следващата бременност бях доста по-добре информирана. Това ми даде поне малко спокойствие и вяра в щастливия завършек.

Ами ...........ден за ден, караме я някакси, без планове, само надеждата да минат бързо шестте месеца ми дава сили да продължа. И човека, който е до мен. Без него нямаше да оцелея.
На първата седмица след случката правихме един ремонт, аз участвах на 100 процента. Ей така, с шевовете, с болката, свалях с такава ярост едни тапети, с надеждата поне за малко да забравя. После отидохме на почивка, пак да забравя. Но нищо подобно, болката и до днес е все същата, и мъката по загубеното бебче е толкова голяма.
Започнах работа малко да се поразсея, но и това не помогна, по скоро само се изнервям и се карам с колегите си..............
Ами това е, дано бързо минат шестте месеца, и бързо да забременея отново, само това ме крепи.
И благодаря на всички момичета от форума, които много ми помогнаха да  оцелея . ви.

С една дума - в линеене...
Това е процес при който някои животни си сменят обвивката, защото е станала прекалено тясна. По време на това явление те спират да се хранят, загубват цвят, почти не се движат и е много тежък период от техния живот.

Душа и тяло разделени на две - тялото остана тук, а душата и сърцето ми при моето  детенце. Живота около мен се движеше в бързи темпове, а аз бях в застой... Криех се в черупката си от хората, от щастието им... Всичко вършех механично, не бях тук... не мислех... Съществувах... живурках... полудявах..., въобразявах си разни неща и се опитвах да ги внуша на другите около мен, без да осъзнавам колко налудничави са.
Моят ЛЪЧи внесе много светлина и топлина в живота ми, но аз така и не си смених обвивката напълно.

Зарязах всичко- работа, пари, себе си.... Пусто ми е.... Като че ли всичко се разпадна... на милион парчета. Искам си дъщерята.....

Тази тема е хубава, защото ще се включат момичета, при които е минало различно време от загубата и всеки може да получи доза успокоение, може би.... Страшно много мразя клишираното "живота продължава...", но наистина е така...
Към момента живота ми мога да нарека нормален. Гледаме си детето, тревожим се за ежедневните проблеми, излизаме с приятели, усмихваме се... Но и аз като Ники никога не спирам да си представям, че сега щях да имам 2 деца. Винаги и в най хубавите моменти се прокрадва тази мисъл. Винаги при всички запознанства с майки в парка си казвам, че това ми е 2рото дете. Много по лесно ще е да не се обяснявам, но някакси не мога... сякаш ако не го кажа съм го забравила и не го считам за мое дете... а това естествено е невъзможно, каквото и да правя, винаги ще е в сърцето ми...
За началото... какво да говоря... подобно на това, което всички сте изпитали и изпитвате - депресия, нежелание да правя нищо, нежелание да се в ърна на работа, нежелание да говоря с приятели и близки... Не можех да повярвам, че живота си върви при положение, че на мен ми се е случило това. Обаче продължи. Мъжът ми беше до мен, майка ми и баща ми също. Няколко много верни приятели непрекъснато ме тласкаха на пред... понякога и на сила.
Връщането на работа беше мъчително. Фирмата голяма... всеки знаеше... едни идваха и ме прегръщаха и изказваха съжаления, други просто не говореха... Но каквото и да направеха, като затвореха вратата на офиса аз почвах да рева. После взех да се въздържам заради колегите, с които работим заедно, усетих че ги подтискам. И чаках само да си тръгна, понякога още не стигнала до вкъщи на ъгъла на улицата почвах да плача...
Говорех много и със всеки. После разбрах, че е грешка. Сега споделям само с вас  Хората не ме разбират, особено след като родих Виктория. Смятат, че сега всичко е наред... имам заместител. А моята празнина винаги ще я има колкото и деца да родя, нищо няма да замени онова очакване, вълнение и надежда... за онова бебе.
Живота ми се промени, аз се промених, семейството ни се промени. Научихме се да живеем със загубата и да вярваме, че един ден ще сме заедно, просто няма да е в този живот... И днес сме щастливи с това, което имаме тук.

Шер,разплака ме.Всеки ден ви чета и плача,изпускам парата така,дори и да не пиша съм тук с вас,а не пиша защото мисля и чувствам същото а не намирам точните думи

Шер-че и мен разплака

а от поста на Аги-то толкоав ме заболя...защото с нищо не мога да помогна в това линеене...аз само "гледам" и ме боли о тнейната болак, все искам да мога малко да помогна с нещо мъдро или с някаква надежда...ама не знам как и ме боли

Все едно си прочела мислите ми Ефи!точно така се чувствам в момента·
мили мамчета благодаря ви че споделяте всичко това тук защото аз имам нужда
да знам за да разбера само аз ли се чувствам пуста и объркана и живееща
в нищото·Имам дъщеричка но и сина ми ми липсва и искам да го видя искам да знам
как щеше да изглежда на кого щеше да прилича......
Имах планове другато лято да се прибера с ДЕцАТА-в България
с моят син и с дъщеря ми а сега всичко е различно и аз се чувствам празна....
Мисля че Тристе веднъж беше написала че има две лица-едното е за пред хората
а другото е за моментите когато е сама-и при мен е така ·

За всички мамчета
за малките ни ангелчета

  Скоро ще станат 7 год.откакто загубихме близначката на дъщеря ни (роди се с аномалия и живя само два дни).Времето изобщо не е притъпило мъката и не съм по-малко сърдита на живота.
  Всеки празник, всяко събитие свързано с детето ми е колкото радостно, толкова и тъжно.Не спирам да си представям какво щеше да бъде, ако бяха двете.Нямам ден без плач.
   Това важи на 100% и за мен.
 

За мен живота спря на 27.03 когато загубих моето момиченце. Вече нищо не е същото, нищо не ме радва и за нищо не ме е грижа. Единствено си искам детето На моменти се замислям дали това наистина се случи, дали не е плод на моята фантазия, но ДА всичко е истина!

Веднага след загубата изпитвах огромна болка и в същото време ярост, разкъсвах се, че не мога да върна времето назад, че не мога пак ей така само със щракане на пръсти да съм бременна и всичко да си върви добре. Исках да правя нещо, да избягам от случилото се, веднага започнахме ремонт на терасата ни, аз се занимавах с абсолютно всичко покрай това. Чувствах, че ако за момент престана да се занимавам с нещо ще рухна. Ограничих много контактите с приятели и познати. Върнах се на работа много скоро, но уведомих възможно повече хора за случилото се и забраних да ми се задават каквито и да било въпроси. Тук трябва да отбележа, че всички колеги бяха изключително толерантни и атмосферата на работа малко по-малко успяваше да ме откъсне от проблемите. Два месеца ходех всеки ден с един и същи панталон и блуза и това не ми правеше ама никакво впечатление. Постепенно с времето осъзнах, че ако не изляза от депресията все повече ще се отдалечавам от мечтата си. Осъзнах, че живота е кратък, че трябва да се ценят и малките моменти от него. Започнах да отсявам нещата и нещо, за което преди съм се ядосвала с дни сега го отхвърлям с лека ръка и не му отдавам значение. Гледам си старите снимки, никога няма да имам същата усмивка и безгрижието, което лъха от тях, никога няма да бъда същата, но няма и да се откажа докато не постигна целта си.

Вече са минали повече от осем години, от загубата ми, но спомените си остават някак живи в съзнанието. И аз не исках да се връщам на същата работа, имах спомени, от бременността, страхувах се да срещна същите хора, да ме питат, да ме гледат, как преживявам всичко...и реших да напусна. Имах една магистърска теза да защитавам, амбицирах се и я защитих, и започнах да си търся нова работа. Два-три месеца ми отне това. През цялото това време, се лутах психически, ходех да помагам на мои приятелки, родили заедно с мен, борех се със себе си, гушках техните бебчета и гледах как растат пред очите ми, имах нужда от това... Исках да не допусна да се затворя в себе си, и да не искам да погледна бебче, и мисля, че това го преодолях, естествено с цената на силна воля и сълзи разбира се...Когато започнах вече сериозно работата , й се отдадох напълно, и благодарение на съпруга ми, който се грижеше да се чувствам добре, лека-полека в съзнанието ми се прокрадна мисълта, че искам пак бебче. Но мина време, близо две години и половина, трябваше да чакам след секциото, да си правя изследвания, за причини, да отслабвам, и така. Но знам, че няма как да се избегне онова състояние на безтегловност, и да се чувстваш безполезен и ненужен, да не виждаш смисъл да продължиш. Важното е , да имаш човек до себе си и да изплувате заедно, да преживеете всичко, и да вярвате в доброто бъдеще!

и аз така 

ДАЖЕ ОЩЕ 100 ДЕЦА ДА ИМАМ /РОДЯ/ НЯМА ДА НАМАЛЕЕ БОЛКАТА, ПРАЗНОТАТА, МЪКАТА ОТ ЗАГУБАТА...

НО ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМ НАПРЕД РЕВЕЙКИ И СКЪРБЕЙКИ....

КРЕПИ МЕ МАЛКАТА ДАЛИЯ, КОЯТО ТОЛКОВА ИСКА ДА Е КАКА И НИЩО ЧЕ НЯМАШЕ ОЩЕ 3 Г. ПОСТОЯННО СИ МЕ ПИТА ЩОМ СЕ ПРИСЕТИ...

Непременно се върни на работа, реви, влачи се, но не оставай вкъщи. Аз така се спасих.

За съжаление вчера изгубих работата си и вече няма къде да се върна!

O,Луизка,съжалявам...Но не се ядосвай!Това поне е нещо поправимо,работа се намира.Сигурно го преживяваш,но може да е за добро!Прегръщам те!

Луиза, съжалявам, че и това ти е дошло до главата! Но като гледам доста мами след такава скръб са сменили работата и се чувстват по-добре от това. Животът им поема нова посока. Дано и ти намериш работа, която да ти допада и да е начало на нов, по-добър живот за теб!

Съвсем подкрепям казаното от Злато и Лилибон. Понякога е за добро. Не знаем какво е предвидила съдбата ни. Когато загубих момиченцето, работех в едно училище по заместване. Договорът ми изтичаше точно по времето, когато трябваше да излезна в майчинство. А аз в един момент се оказах без работа/титулярът се върна/ и без бебче. Днес не съжалявам за тази работа. Работя в много по-елитно училище и разликата е огромна/по-спокойно и много по-приятно е/. Но тогава ми се струваше много жестоко от страна на съдбата.
Вярвам, че и при теб не е случайно. Дай си мънчико почивка и може би по-добрата възможност сама ще те намери.

Луиза, може би е за добро, от сърце ти пожелавам нова работа, нова и успешна бременност 

Снощи мислех да ти предложа да си смениш работата.. приеми това, което е станало за шанс. Гледай обявите за работа, ходи по интервюта, дори и за спорта. Прекарвай повече време с другото си дете.  Ще се справиш!

Луиза, и аз мисля че може би е за добро .Успех !

Благодаря на всички  мамки в този форум!Наистина не знам какво щях да правя без вас!
И аз го приемам като знак на съдбата!И вярвам че нещата ще се променят към по добро!

Луиза,хич не се ядосвай,нека да е на добро тази промяна.Успех и от мен.
Протича покрай мен е точно казано.Първите два месеца се затворих вкъщи ,не исках да говоря с никого,не вдигах телефона на никого.После тръгнах на работа,трябваше да се стегна,не исках никой да ме съжалява.Понякога с дни не се поглеждам дори как съм облечена,да не говорим за грим или нещо друго.После си казвам-от днес се стягам,имам съпруг ,имам дете,родители,работа,длъжна съм да продължа.И така се лутам в  различните периоди.Не мога да се зарадвам на нищо.Стоя си все някак встрани от всички ,отдалечих се от всички и от всичко,превърнах се в една изнервена и свадлива жена.За което много се упреквам и самообвинявам.Не мисля ,че близките са длъжни да търпят вечно лошото ми настроение.Говоря много малко,все някъде витая ,за съжаление детето е най-засегнато.
Вчера ме хвана за ъгълчетата на устните и ги разтегли-я да видя как се усмихваш,ми каза.
Това ме разстрои ужасно много ,защото се усетих в каква майка съм се превърнала ,и колко я ощетявам.И това ,че времето лекува ми звучи толкова нелепо,не знам на мен с времето ми става много тежко.

Мерри, миличка, Мислях си скоро за теб, че отдавна не си писала... 

стана ли мъчно 

Мила Мери,
мъката си остава в нас завинаги...,ще си я носим.
Но заради детето ти,заради близките ти и заради самата себе си-усмихни се и се надявай!
Изгони от себе си лошата и свадлива жена и се опитай да намериш сили за щастие...Защото то със сигурност е останало за теб тук...сега и занапред!

Трудно е,

многоооооооо е трудно, но заради другите ни деца, родителите ни, близки, роднини, трябва да продължим напред.

Никой ден ще трябва да се усмихнем заради тях, поне само външно, ох колко още ще ни боли...

 

От доста време се каня да ви питам, дали има и други "случаи" като мен. Как отговаряте на въпроса "Колко деца имате".  Знам, че е откачено, но винаги от устата ми успява някак си да се изплъзне "Три". За щастие никой още не ме е попитал къде е третото..

По темата ето така протича моя живот въртя се на едно място и така всеки ден и чакам да стигна  края на това колело  .

минзухар Ако някой ме попита никога няма да крия аз си имам едно макар и ангелче и винаги ще си имам до края на този скапан живот.

Минзухар, и моите са три. Толкова деца съм родила, толкова деца съм обичала. Само дето най-малкото винаги ще е на 5 месеца...

 Аз си казвам, че ми е второ. Когато ме питат казвам какво се е случило, без да изпадам в подробости. Някак нелепо ми изглеждаше, когато попълвах разните документи за помощта за раждане и молбата за болничните, където трябваше да напиша, че ми е първо. Почувствах се малко виновна пред другото си детенце, докато го пишех .

Днес два пъти ми се наложи да отговаря, че нямам детенце. Като първия път беше добронамерен въпрос колко голямо е детенцето ми. Предпочетох да не карам жената да се почувства виновна за топлотата в гласа й. Задаването на втория въпрос не ми се коментира.

Животът след загубата буквално протичаше. Покрай мен... Дните се нжеха, без да разбера изобщо. Всичко се сливаше- дните, месеците, деня и нощта...
Сега дъщеря ми осмисля живота ми. Тя е животът ми.
Вчера я водих на гробищата. Не беше идвала с мен от септември. Купихме цветя, тя избра едно мъничко букетче от градински цветя. По пътя през алеите ми говореше как ще подари на батко си цветята, защото го обича... Плачех тихичко, докато я слушах, прикрита зад очилата...

Не минава ден някой да не ме попита как е детето, или на колко стана. Няма край този ад , и не разбраха ли всички най-накрая, че нямам детенце, та да престанат да ме питат 
Не говоря много, само при нужда, на работа страня от колегите си, витая някъде, ................живея само с надеждата да забременея пак бързо 

В нашия малък град бегли познати продължават да ме питат на колко са станали децата. Обяснявам, че имам само 1 дете сега и се почва- ама нали беше бременна втори път, какво стана с бебето... Не им обяснявам, че съм загубила първото си дете, просто ги оставям с въпросите им.

Всеки ден е борба! Боря се със себе си и с желанието си да се предам на болката! Знам, че колкото и да ми е трудно трябва да продължа и да не се отчайвам, трябва да вярвам, че един ден всичко ще се нареди и ще сме щастливи! Трудно е и понякога всичко ми изглежда като в някакъв сън, на моменти се замислям дали това е реалност. Всичко е различно!

Сладурана, браво за куража! Някой беше казал, че човек трябва да се бори за щастието си. Аз пък ти пожелавам да е успешен стремежът ти към щастие и да ти се радваме много скоро!
Само че си позволявай и човешка слабост от време на време, все пак не си маши
на и емоциите трябва да се изживеят, за да отшумят.
 

Lilibon, благодаря ти! И аз го пожелавам на себе си и на всички мами във форума!

Мили майчета,

по-голяма трагедия от загубата на нашите родени или така и неродени дечица, няма...
и времето никога няма да заличи или намали раздиращата ни болка, просто някак си гледаме да се приучим да живеем с мъката си, подтискайки я дълбоко в душите ни и майчините сърца...
и аз, повече от година, откакто загубих нероденото си бебенце във втория месец, страдам, не минава и ден, в който да не мисля за случилото се, не минава и минута, в която да не живея с болката. Просто мъката ми се е превърнала като една неизменна част от моето жалко съществуване и от моето тяло... приела съм я за даденост и си я нося навсякъде с мен..., както сме приели за даденост да дишаме въздуха... и това никога не може да се промени..., просто ни спасява надеждата, че ще има и по-добри времена, в които да дадем живот на рожбичка, която ще има нужда от нас и ще осмисли дните ни човешки.
Никоя от нас не може да се примири с трагедията, неистовата болка ни задушава в гърлото и ни се иска да умрем..., заедно с нашия светъл лъч, който, макар и за кратко, е осветил пътя ни...и не искаме да осъзнаем, че на фона на ужасната ни трагедия, трябва да продължим живота си...
Но нашите родители, нито съпрузите ни или децата ни, ако си имаме такива,, не заслужават това..., да загубят и нас ..., длъжни сме да се питваме да се крепим и да бъдем ,доколкото се може, пълноценни хора за останалите.

Аз, благодарение на близките ми и на огромната подкрепа на момичетата от форума, както и на докторите, успях да превъзмогна болката, депресията си  и някак си да продължа живота си..., разбира се, че никога няма да е като преди, разбира се,че винаги ще си мисля на колко щеше сега да бъде моето неродено ангелче...   

sara.s 

  за нашите ангелчета

Моят живот от 2 и повече години изобщо не протича..., просто се влача по течението...
И аз съм с две лица, пред хората около мен едно, а за мен друго.Потъвам, и си потъвам и това е!Май трябваше да споделям с някой, може би нямаше да ми е толкова трудно.Ама все не искам да притеснявам хората край мен.Майка ми има загубено момченце в 5 месец/ аз помня случая/ и моето преживяване е много тежко и за нея. Мъжът ми преживява всичко все още, изобщо не му е лесно, за да го натоварвам и аз....И си мълча, и си карам така.
Докато не полудея може би, знам ли.
Иначе в  началото / няколко месеца 7-8/ се занемарих доста, не обръщах внимание как се обличам, как изглеждам, не ходех никъде, не ме интересуваше нищо, не работех....После се впуснах в работа, ремонти и изпити.Абе всичко възможно, за да ми отвлича вниманието.Пререждах си склада няколко пъти, за да си намирам работа....Ей такива неща.Ефекта - временен!Не можех да спя, ама изобщо.Стигала съм до там, че не съм спала три денонощия и пак да не мога да заспя - нарочно се затрупвам с работа, че дано  рухна и заспя, ама не.
После реших да си сменя визията, направих си кичури, реших да отслабна, започнах да си купувам дрехи / макар, че не ми трябват/....., ефекта - пак никакъв!
В  днешно време - пак правя ремонт, и то кардинален, работя с пълна сила, завърших вече....и пак нищо!
Нито ми е по-леко, нито съм по-спокойна - нито пък има шанс това да се случи .
Не живея нито аз , нито съпруга ми.Влачим се по течението, където ни отнесе -там.Това е жалко.Винаги сме били борбени и с цели.А сега нямаме цели...
Изобщо, аз не намирам никакъв смисъл в живота, който водя по този си начин.А по страшното е, че не виждам начин да го променя..А толкова ми се иска....

Мила Ася,

като чета написаното ти все едно пишеш за мен. Но те моля от  не се предавай. Помисли за твоята майка, какво ще и' причиниш, ако се предадеш и те загуби, само се постави на нейно място. Извинявай за думите ми, и сега даже си плача, но трябва лека полека да се поизправим. Не съм вярваща, но да си отнемем живота е грешка, и ако има нещо, което движи света, повярвай, че ако грешим така няма да позволи да се срещнем с нашите ангелчета в друг, по- добър свят. Мен тази надежда ме крепи. 

Асе, трудно мога да ти кажа нещо, особено след това, което си написала. Как да ти кажа... ти си знаеш причините, които ви пречат... но моля те, не ги оставяй да ви обсебят. Наистина по течението няма как да се случат нещата. Работа, визия, всичко си правила насила, а и те са преходни... Разбирам какво ти липсва, разбирам че го искаш, разбирам че има пречки това да стане, но ти си човекът, който може да промени нещата. Недей да си мълчиш и да чакаш, опитай се да въздействаш. По-лошо едва ли ще стане, напротив. Едно, единствено нещо е най-истинско на този свят, бори се за него. То е най-важното... То е смисъла... живота. Не се отказвай! Прегръщам те и ми е много мъчно за теб. Пиши по-честичко тук. Нас няма с какво да натовариш, просто защото ние сме като теб.

При мен в началото беше на автопилот ,имах чувството че не се случава на мен.Гледах ,като през себе си ,докато осъзнах,че трябва да се стегна.Случилото се не можех да променя,но бъдещето си може би.Осъзнах ,че близките ми хора имат нужда от мен ,както и аз от тях,затова им се отдадох безрезервно ,трудно е да намериш пътя в такъв момент,но си длъжен да опиташ..Хубаво е човек да си постави цели,да се бори за тях ,да даде смисъл на живота си.

Ася, мъчно ми стана за вас, като чета какво си написала! И се замислих, какво може да се направи? Струва ми се, че прекалено много се затваряте и двамата в себе си. Почни да говориш за загубата си - със съпруга си, с близки приятелки, с нас, с психолог. С всяко повтаряне на историята болката поне мъничко ще намалява и се надявам един ден да не смачква толкова много живота ви. Аз и съпругът ми всеки ден си говорим за нашия мъничък Криси, споменавам го и в разговори с други майки, без да се притеснявам, че ще ги натъжа. Досега не са избягали от мен, дано не ги товаря много.

Толкова ми се иска, не знам другите момичета какво мислят, но на мен ми се иска някоя от нас един ден да каже - да, аз минах през ада, оцелях и излязох от другата страна по-силна, по-знаеща, по-чувстваща! Един такъв човек би ми бил цел за подражание и надежда за бъдещето.

Повечето мами тук, които са събрали смелост да опитат отново и са се преборили за щастието си също ми вдъхват много кураж. Животът не може да е само мъка. Хубавото също трябва да го има.

Споделяй, трябва поне малко да ти олекне! 

Ася от опит знам, че трябва да се говори за проблемите още повече за загубата на рожба·
Аз съм много емоционален човек и принципно не задържам болката в себе си·Просто не мога!
За това е по- добре да си избереш някого с който можеш просто да говориш, а той само да те слуша·
Винаги можеш да разчиташ на момичетата в този под форум и ще получиш подкрепа и разбиране·
Не ни натоварваш, защото и ние сме преминали през ада·Моля те говори и споделяй винаги когато
имаш нужда(звучи банално но е искренно) ·И на мен тези момичета ми дадоха толкова много
и с всеки изминал ден аз усещам че излизам бавно, но сигурно от дупката·
Силно от мен·

Асенце, мило мое другарче, така мъчно ми стана. Знам ги тези неща и пак ми се сви сърцето. Непонятно остава за мен как така едно толкова достоен и изключителен човек трябва да мине през всичко това. Ужасно е, че не мога да помогна с нищо... И то на теб, която направи толкова много за мен. Знаеш колко много те обичам...
Миличко сълнчице, и аз като Аги - не се предавай. Малко са хората по-силни и борбени от теб. Вярвам,че това не е случайно. Вярвам, че някъде те чака твоето щастие. Няма как да е по друг начин. Просто трябва да запретнеш ръкави и да продължиш още малко. Мина през толкова много, Асе. Не мисля, че е било случайно... Банално е, но, милинка, продължавай да се бориш. Сигурна съм, че ще дойде денят, в който ще се пръскам по шевовете от щастие, че си станала мама. Няма друг вариант. Точно така ще стане. Не е справедливо да се очаква от нас да сме все силни и да се борим, но съдбата явно това е била предвидила за нас. Важното е да не се отказваме. Познавам те . знам, че няма да се откажеш и един ден ще гушаш малка кукла - знам, че ще е момиче. А дотогава- моля те, пиши ни по-често. Обичам те много.

След написаното от Аги, Светлето и Лилибон  какво повече да кажа... Асе, не трябва да се предаваш! Точно ти, която толкова сила специално на мен си ми дала и беше до мен всеки ден, когато оперираха баща ми и бях наистина на ръба на лудостта след загубата на бебенцето ми и страховете за баща ми... Не трябва да мълчиш- когато имаш нужда, винаги съм насреща да те изслушам и ако мога да помогна... Ако имаш нужда да говорите с мъжа ти и не можеш да намериш директния път към него, потърсете професионална помощ. Ако на теб ти е тежко, на мъжа ти едва ли му е по-леко. СИгурно и той иска да намерите отново вашия път.. Знам,че сте преживели нещо кошмарно, но мина много време, трябва  да продължите напред. Страхът е неизменен спътник по пътя към осъществяването на мечтата да имаме дете, особено в нашия форум. Колкото и време да е минало, винаги бременността ще бъде с много страх съпроводена.  С времето даже ще става все по-голям. Аз знам, че можеш да се справиш! Остава само и ти да си повярваш! Не искам да чета такива постинги от теб, които много ме натъжават. Ти си човек на действието. Помагала си ни толкова много, сега е време и ние да ти помогнем да излезеш от тая дупка. Пиши повече, споделяй, обаждай се... искам да ти помогнем! знам, че можем, ние тук събрани имаме толкова много сила. Моля те, не се затваряй и не се отчайвай! Аз вярвам, че твоето щастие те чака, само го потърси...

Асенце, много силни гушинки. Знам за какво говориш.         

Ася, всичко са ти казали. И според мен трябва да споделяш повече тук. И да намериш начин да поговорите открито с мъжа ти и да решите какво искате, от какво се страхувате и как ще вървите напред, но не по течението, а с ясната идея какво ще ви направи щастливи.
рони, това важи и за теб. Споделяй повече! Винаги си толкова съпричастна към всичко, което става тук, толкова си мила и отзивчива... но рядко споделяш как се чувстваш ти.

Ася, чувствам се точно като теб, но не смея да го изкажа, не искам да повярвам че това ми се случва, и аз съм толкова слаба, и не мога да се изправя на крака. Но момичетата така точно са го казали, ще трябва да живеем мила, заради другите деца, които ще имаме. Аз вярвам в това, вярвам че следващият път всичко ще бъде наред.  те

Охххх,  момичета.....трогнахте ме.Благодаря ви .
Просто наистина съм много объркана вече, аз знам решението, взела съм го,но ми е трудно...Нищо повече.
Искам толкова малко..., а всъщност искам всичко.Искам си детето, нея не мога да получа, затова искам друго, което поне малко от малко да запълни празнината в мен.Да ми даде сили и ищак за живот.Ама за живот, не за съществуване! Искам да останем заедно с мъжът ми, ние се обичаме и ще бъде жалко да се разделим.Без дете, което да ни скрепи и да ни даде сили, не виждам как ще продължим..
Благодаря ви много !
Винаги съм знаела, че мога да разитам на вас.

Предлагам начин за действие:

Пишеш таблица:

искам да постигна - затова правя

Аз все се каня да си направя такава. Например:

искам да отслабна - затова правя кросове сутрин (вместо това се излежвам и мрънкам, че съм дебела)
искам да се видя с приятели - затова им се обаждам (вместо да ги чакам да се сетят те)
искам да  гледам балет - затова си купувам билет (вместо само да се одумвам, че Балетния конкурс е във Варна и все не отивам да гледам)
искам хората да говорят с мен за Криси - затова аз им говоря за Криси. Те виждат, че не е страшна темата и ми отговарят
искам всички вие да сте добре - затова ви пиша постове с инструкции 

предлагам ти редове:

искам да съм щастлива - правя това, което ме прави щастлива
искам здраво бебе - правя изследвания и търся и премахвам причина. ако няма такава, приемам, че е било случайност и смело правя бебе
искам кураж отвън - пиша в бг-мамма и получавам.

А както моят мъж казва - искаш кураж от мъжа си, но е достатъчно да получиш само първите 3/5 от думата. 
модераторите да не ме бият!

    хаха, Лилибон, разсмя ме, особено за "куража"

Лилибон страхотна таблица!
И аз точно от такава имам нужда ·

Лилибон толкова вяра и кураж вдъхваш на всички тук, пожелавам ти цялата тази добрина да ти се върне хилядократно 

Мерси, Nefertity! Просто се опитвам по някакъв начин да изместя проблемите от нивото на чувствата, където страховете са прекалено големи и сковаващи към нивото на действието, където нещата не са толкова притеснителни. Всеки дълъг процес, разбит на мънички етапи е много по-поносим и не толкова страшен.

Пък и като знам миналата година как копнеех за добра дума и надежда...

Момичета,здравейте!Като ви чета,ме навяват толкова черни мисли.И аз преживях преди седмица загуба на бебето в края на втория месец от бременността.Сигурно загубата на вече родено детенце съсипва много по-силно.Но сме длъжни заради нас самите,заради по-щастливите си утрешни дни,заради неродените ни още деца,заради нашите близки ,заради нашите души да се изправим и да продължим.Много е трудно -вярвам ви,но всяко едно усилие се възнаграждава многократно в бъдеще.Просто колкото по-късно дадем път на новите неща в живота ни и се предадем ,толкова по-трудно ще преживеем мъката си.Много ми хареса мотивиращия хумористичен вариант на Лилибон.Аз искам да ви поздравя с едно стихотворение на Мадлен Алгафари(вчера го четох).Въпреки че и други много ми харесват.Дано ви поногна малко в нелекия път към хармонията!Има мигове,в които човек е сам с болката си,никой друг не може да я преживее освен него.Но и всяка болка ни дава по един урок,колкото и горчив да е.А нищо по-хубаво от това да има хора,с които да споделим тревогите си.Дори и само за наличието на такива хора в живота ни трябва да сме щастливи!

                        Докъде искаш,Господи,да порасна?
                        Да обичам въпреки успях!
                        Егоизмът ми съвсем угасна.
                        Доста болки изтърпях.

                        Да прощавам въпреки научих.
                        Да живея въпреки можах.
                        Не един шамар от враг получих.
                        Грешки колко осъзнах!

                        Да работя въпреки се мъчих.
                        И да вярвам въпреки не спрях.
                        Въпреки страха си се отключих
                        и напук на прашките летях!

                        Въпреки че скръб ме дави,
                        смея се и през сълзи!
                        Но кажи ми,Боже,как се прави
                        въпреки да не боли?

Кураж момичета!Животът е кръговрат-има и хубави и лоши мигове.Да сме по-спокойни и уверени,за да се зарадваме на върховете!Усмихвайте се при всяка възможност! 

Толкова весело си живеем ние, нищо, че детето ми пет месеца се бори за и със живота, нищо, че всяко докосване беше болка за него, нищо, че ни изписваха два пъти от болницата поради липса на здрави вени, нищо че накрая му липсваше повече от 50% от кожата и отдолу беше голо месо... Нищо! Той страдаше, аз си учих уроците, колко весело си изкарахме заедно!

Бори, ние сме длъжни ПЪРВО да си изживеем мъката, а това отнема години. Не си мисли, че не се усмихваме. Едва ли и на теб ти е трудно да си намериш компания за усмивките. Опитай се обаче да намериш компания за скръб - положението е съвсем различно!

Мъка ми е, безкрайна мъка е загубата на детето ми! И когато се чувствам на дъното на пъкъла, никакви добронамерени "поздрави" не ми помагат.

Лилибон,ако мислиш,че аз не съм се сблъсквала с болка-уверявам те ,че много грешиш.В моя живот е имало мигове,в които съм се питала дали все още съм с нормални реакции.Не искам да омаловажавам мъката ви,просто се опитах да ви вдъхна кураж.Извинявай,ако начина ми не е бил подходящ.Моята цел е не да ви посочвам с пръст,че не правите нещо,както трябва.Аз самата съм медицински работник и е имало моменти,в които съм се мъчила до последно ,за да подам ръка на някого.Просто не ме сочи с пръст ,че съм безчувствена-не ме познаваш.А аз ще спра до тук и дано в бъдеще имате много поводи да сте щастливи!Извинявайте за натрапването,ако така си го приела!Бих могла и да седна и да поплача заедно с вас,но вие имате достатъчно проблеми,за да ви товаря с моите изживявания.Късмет за в бъдеще!

Бори ако има тук  оптимистично настроен човек-
това е Лилибон·
На никого не се натрапваш, просто е трудно да учиш
някого как да страда и как да живее след загуба на дете,
защото рецепти няма·Всеки от нас сам намира начин да се
изправи и да продължи напред въпреки.....
И точно тук е мястото кадето можеш да поплачеш и да получиш
кураж и утеха, без да натоварваш някого с нещо, което той вече е
преживял....
Съжалявам за загубата ти ·

Ичони и за теб и всички други!
Никой на земята не може да ти каже как да преживееш загуба на близък.Както казах(пак ще се повторя),човек в мъката си е сам.Само той може да я изживее и доколкото може опитоми.Някои рани никога не заздравяват,но можем да продължим да даваме най-доброто от себе си на близките си и света около нас .На тях ще им липсваме не по-малко.А винаги е хубаво,когато можеш да споделяш спокойно с хората около теб.Никой не казва,че не боли.Но всеки страда на тази земя за различни неща и неговата болка му се струва непоносима,но в крайна сметка трябва да продължаваме въпреки всичко.Аз съм последният човек,който умишлено би обидил наранени хора.Стана ми мъчно,че се опитаха да ми изтръгнат протегнатата ръка.Права си-рецепти няма,както няма и еднакви хора и съдби!Наистина повечко сила в трудните моменти!
Всяко нещо в живота ти те моделира и учи наистина.Аз съм надниквала много често в психиатрия(не съм го искала изобщо),за щастие не съм била лекувана там.Но знам колко млади момичета имат проблеми.И ми е жал за тях и ме боли,а някои от тях са толкова красиви.Нямаме право да се предаваме,по-хубав е живота от другата страна.Без тези ми изживявания нямаше да се отупвам толкова упорито при всяка моя лична болка.Наистина човек не може да разбере другите на 100%,ако не изживее техните победи и загуби!

Мили момичета,днес за пръв път се осмелих да вляза в този форум защото знаех какво ще прочета тук,макар да знам че за това трябва да се говори.Нашите ангелчета винаги ще са живи в съзнанието ни.Искам да ви разкажа моята история и ако мога да въздействам положително на някой.Бях на 14 г. когато станахме гаджета със мъжа ми.На 19 г. вече бяхме семейство.Всичко беше страхотно обичахме се много и си пожелахме бебе.На 20 г. вече си имахме Дейвид.Раждането беше нормално и бяхме много щастливи докато не дойде една докторка да ми каже че ми е прегледала бебчето и не вижда никакъв проблем.От това се досетих че някой се е усъмнил за  нещо.През бременността имах ускорени тонове на плода но никой не ме насочваше на никъде.Невиждаха сериозен проблем.След като не ми донесаха бебето започнах да задавам въпроси.Казаха че има нужда от кувиоз и утре ще ми го дадат.Да ама не!Тогава не живеех в София.На сутринта ми донесоха бебето в кувиоз да му кажа чао че заминава за София в кардиологична клиника.Никой не пожела да ми каже че мога и аз да го придружа.Когато мъжът ми се обади на лекуващият доктор да пита за състоянието на детето доктора попитал къде е майката и защо не го иска.А аз и идея си нямах че мога да отида.Веднага събрах багажа и в педиатрията.Новините не бяха добри.Прогнозата лоша.Тежък сърдечен порок.Трябваше да стане 10 кг за да се направи главната операция.Така и не ги направихме.Почти 3г. изкарахме в педиатрията.На моменти се влошаваше и хоп-помощна операция после втора издържа  и третата но в реанимацията почина от бъбречна недостатъчност.Вярно че диагнозата му беше много тежка но вярвате ли че за миг не съм се усъмнила че Дейвче ще се оправи.Най-гадно ми беше когато на погребението някой ми каза да не се претиснявам ще си имам друго здраво детенце.Звучеше ми отвратително и лицемерно.Мъката беше голяма и претиснението че от емоционалното ми състояние няма да мога да забременея някой ден когато се престраша и реша че искам друго дете.Изненадата беше голяма след 3 седмици когато на теста имаше 2 чертички.Започна лудо ходене по доктори.Гледа ме кардиолог правих амиоцинтеза скрининг и т.н.Роди се здраво и право момиченце Джесика.Единственият проблем беше че като я гушна не можех да и кажа нищо.Гърлото ме стягаше.но това само първите дни.Джеси вече е на 7 г. и си има братче Валентин на 3 г. Израстнали са с мисълта че имат и едно братче Дейвид но той е там на небето.Гледаме си заедно снимки и му се радваме.Искам да ви дам един съвет не спирайте да говорите за малките ангелчета ще ви бъде по-леко на душичката.Поне при мен е така.Никога едно дете неможе да замени друго но облекчава болката от загубата.Пожелавам на всички здрави и хубави дечица!КЪСМЕТ

аз след като загубих моето слънце си взех куче, за което да се грижа и да запълва празнината в душата ми....и ако не беше то незнам дали щях да си стъпя на караката толкова бързо.. всеки сам взима решения  за себе си след трагичната загуба.

ivoemidv,твоята история ме разплака, може би защото имаме сходни съдби. Аз също загубих второто си дете от сърдечен порок и на мен също ми казаха от Бургаската болница да не ходя в София ,че съм току що родила и е опасно и ,че как там в 3 -та градска мен няма да ме пуснат .Да обаче не .Отидох и когато разказах на тамошните лекари какво ми казаха се хванаха за главата . Нещо повече приеха ме заедно с бебето но престоя ни беше кратък. Милото ми детенце издържа само 3 дни там и почина ,както твоето от бъбречна недостатъчност и остра сърдечна недостатъчност.
Радвам се на теб обаче ,че сега си имаш две здрави деца. Все така да бъдат и да те радват .

      -за ангелчето ти .
                               

Плъхче ,  съжалявам че си станала една от нас
  за малкото ти ангелче

Съчувствието , уви, не помага.
Разкажи повече за дъщеричката си. Видя ли я? Как изглежда? Казва ли ти нещо насън?

Толкова ми е познато желанието детето да е тук, и е толкова болезнено да го изпитваш... В някакъв смисъл тя е тук, но не е в ръцете ти, а само в сърцето и мислите ти.

За малката ти дъщеричка... 

И аз смятам, че така е най-добре. Човек да се отдаде на мъката за известно време, да я изживее, без да се старае да я подтисне и да я надмогне преди да му е дошло времето. Смятам, че ако ти се плаче, крещи, вие - трябва да го направиш.
Минах два пъти през това. И оцелях. Непосредствено след самата загуба мислех, че животът ми е свършил. Че няма смисъл да продължавам. При това имах сина си. С времето обаче осъзнах,че животът  все пак продължава. Днес отново съм бременна и смея да кажа - се радвам на живота. Трудно е да се повярва, че може да дойде такъв момент. Но се случва.

Искрено съжалявам, че и ти минаваш през този ад.Ако имаш нужда да говориш за случилото се - ние сме винаги насреща.

Плъхче ,:hug: те силно. Незнам защо не си писала досега?! Когато открих този форум и започнах да пиша  ,споделих с останалите момичета моята съдба, какво ми се случи, лично аз почувствах някакво вътрешно спокойствие. Разбрах ,че тези момичета са преминали през същото и само и единствено те могат да ме разберат в момента .Пиши мила споделяй ,излей си болката.

- спи спокойно мило дете.

Плъхче пиши когато искаш и каквото искаш, още много време ще се луташ и ще живееш само с въпроса защо.
Истината е че никой не заслужава такава болка, а на нас ни се налага да се научим да живеем с нея.

Плъхче, съжалявам за огромната ти загуба. Съжалявам че си станала една от нас. Плача с теб. Пиши всичко, което искаш да кажеш, тук никой няма да те критикува, защото всички те разбираме съвсем точно, как се чувстваш, какво изпитваш. Сега трябва да изживееш болката си, после ще мислиш как ще продължиш напред.
Ако имаш нужда от рамо да поплачеш, насреща съм. 

плъхче, направи това което искаш...пиши както го чувстмаш
не бъди силна - бъди всичко онова което се полага да бъде една майка, когато й отнемат деето....
бъди дори и лоша...мини през всичко, зада успееш да продължиш...
не може да се пише смислено за смъртта, защото поне според нашите представи, тя не е особено смислена...а дори да има смисъл, то той се губи притолкова болка и тъга
прегръдкии съжалявам, че се налага да пишеш тук

загубих и двете си де4ица от загубата на РАДИ мислех 4е само друго бебе 6теме успокои и кодато отидох на гинеколок зада питам кога трябва да за4ена за6тото родих секцио а от раждането бяха минали 8месеца разбрах 4е съм бременна .Бях на 7-то небе тежко ми беше от загубата на Ради но бях щастлива 4е някои щего замести и пак ще сменям памперси.Но съдбата мие готвела друго.Родих Пресиян след 40тия ден разбрах 4е е болен от болеста на баткоси и 4е трябва дасе прибера вкъщи и да 4акам краяму.Отидеси и той преди по4ти 3месеца сега незнам за6то господ мее създал азли съм наи-гре6ния 4овек на света та трябва6е дамиги отнеме и двамата????????????????????????

мъката ти е непоносимо тежка... знам какво е да чакаш детето ти да си отиде... уви, генетичните заболявания са като руска рулетка - не знаеш какъв късмет ти готви съдбата. защо лекарите не ти предложиха някакви изследвания още преди да се роди Преси?

направихги но Ради няма6е то4на диагноза знаеха само 4е е генети4ен проблем и предполагаха какъв е. В България лабораториите неса заредени с гена които при4инява болеста затова неоткриха ни6то наПреси.КОГАТО ЗАПО4НАХА да изследват Преси откриха вси4ко но ве4е бе6е роден.Незнам за другите но аз си мисля 4е съм прокълната

anelia_zlatanova   Много тежка съдба  Съжалявам за двете ти ангелчета. Просто не знам  какво да напиша....

Анелия, съмнявам се да си прокълната - търсейки моите си отговори съм чела за други майки на две деца с едно и също генетично заболяване. Просто когато гените се подреждат, случайността играе, не някой друг. При шанс 1:2 или 1:4 е много лесно да се родят едно след друго две деца със заболяването. Или и родителите на две последователни деца със сини очи да кажат, че са прокълнати да имат само синеоки деца? Майката-Природа уж е майка, но не изпитва емоции, докато действат природните й закони. А те уви са еднакви и за хубавото, и за лошото.

А ако си прокълната - какво правиш тогава? Гръмваш се? Отказваш се да имаш други деца? Гръмваш вещерите дето са те прокълнали?
Сменяш свекървата?

Не прибързвай с решенията. Дай си време да изтъгуваш толкова грамадната ти загуба! В момента едва ли можеш трезво да разсъждаваш, аз поне не можех толкова скоро след смъртта на детето ми (което също почина от генетично заболяване). Дай си и почивка, защото твърде тежък товар се е струпал на гърба ти. С теб съм и искрено ти съчувствам!

Благодаря LILIBON голям товар ми пада от сърцето 4етеики написаното от теб и от вси4ки други знам 4е не съм само аз с такава съдба но все се питам за6то аз????ЗА6ТО И ПРЕСИЯН нестига6елиму на Господ РАДИ за6то и Преси за6то тези проклети болни гени се срещат за6то съдбата ,господ несе намесиха и не направиха 4удото за което се молех .много съм объркана ИЗВИНЯВАЙ!!!

gerymery Толкова мъчно ми става когато вляза във форума и видя нова мама тук.... Съжалявам че и ти минаваш през това... 
Хубаво е, че си бременна отново, страха е огромен и задушаващ понякога, аз лично си мисля, че никога няма да се успокоя и да се насладя на тази си бременност, искам само на края и да гушна живо и здраво бебе
Иначе тук можеш да намериш такава подкрепа, каквато понякога не намираш и в най-близките, защото всички тук знаем какво е една майка да изгуби детето си...
Пожелавам ти лека и спокойна бременност с щастлив край
  за твоето, за моето и за всички ангелчета

gerymery съжалявам, че и ти трябва да се присъединиш към нашия форум. Тук всички се борим с болката и страховете, за да сбъднем мечтата си. Пожелавам и ти да сбъднеш своята 

gerymery трябва да вярва6 в 4удеса.Аз,която загубих и двете си де4ица след като ги отглеждах Ради 8месеца а Пресиян 7м. не съм изгубила надежда и всеки ден се моля на Богородица даме дари с живо и здраво детенце.И ти си длъжна да повярваш.

ГериМери, 
Дано този път целия късмет бъде с теб и да гушкаш живо и здраво мъниче, което да запълва с щастие сърцето ти.