Как реагират роднините на факта, че детето ви е "по-специално" ?

пиша по темата с надеждата, някой глупак да не каже че злорадствам, задето нямам болно дете /както ми се беше случило веднъж в този форум/. с първото ми дете имаха съмнения за какво ли не, за щастие се оказа че всичко е ОК. но душевния тормоз, мъки, притеснения, самообвиняване и какво ли не продължиха в пълна сила 2 години а и до ден днешен не мога да си простя това което направих. а то е че се преместих докато съм бременна да живея при майка ми и брат ми, в апартамент който е и мой. брат ми си беше довел една повлекана и вместо някаква помощ и разбиране живях 8 месеца в притеснения, ядове и напражение. майка ми вместо д ами помогне не ми каза една добра дума /както и никога де/, все на страната набрат ми или си мълчеше. брат ми е с диабет и съм се грижила 20 години за него. аз имах нужда от разбиране и подкрепа 9 месеца, но не ги получих. бях изпаднала в такава депресия че си ходих с моите панталони до 6 месец и въпреки че ги закопчавах спокойно като сядах все ме притискаха и 2 пъти ме заболя доста корема. с кой акъл не съм си взела нещо друго, ама пестях всеки лев за наш апартамент, просто не бях на себе си. живеех в такова напрежение и обида от поведението на собствената ми майка и брат. майка ми един път не се усмихна за 9 месеца, ното като се роди бебето. сега колкото и да се опитвам някакси да забравя това не мога и немога. майка ми вече никога няма да ми е майка, а брат ми брат. децата са ми добре но не благодарение на роднини. дано сте ме разбрали правилно. това с болните деца е сигурно ужасно, но никой не е застрахован на колко години ще се разболее. но доверието което имах в семейството ми вече го няма, на право неискам да ги виждам. н еполучих никаква подкрепа когато в душата ми беше ад и живях като вас - знаете как.

хмммм..... и дъщеря ми понякога като иска нещо ме пита "искаш ли да си купим меденка?" ако аз я питам ми казва да или не. но такива въпроси използва много често и не съм мислела че са нещо нередно, а по скоро дали ще се съглася, защото тя започна да яде много сладко и се опитвам да я ограничавам. доста често и ме пита нещо което което знае и чака или аз д аго кажа или да я попитам същото да го каже тя. това проблем ли е ?

Това с говоренето са пълни глупости, аз освен , че не съм от приказливите, изобщо не обичам да бърборя на малки деца, а синът ми,който  е здраво дете, направо не си затваря устата.
А това Да и Не така ги чакам.... При нас е задължително повтарянето на въпроса и само от това, колко пъти ще го повтори и с каква интонация, ми става ясно какъв би трябвало да е отговора - да или не.
А по темата - честно казано вече не помня След 6г съвсем спокойно мога да уведомя абсолютно всеки - роднина или не, какъв е проблема на дъщеря ми и какво може и не може да се очаква от нея. Реакцията ми е вече безразлична, може би защото не е на най-близките ми.

дъщеря ти още не е изградила напълон аза-си и затова говори вза себе си в трето лице, може по име, а може да прехвърля емоциите си и върху друг за да получи желаното
ако знае, че не си склонна да й вземеш меденка и ще й кажеш нещо от сорта "ТИ вече..." - тя говори в друго лице и вкл и други хора за да се навиеш по-лесно
чне мисля, че е проблем, по-скоро ит си много притеснена след стреса, а това уви не е добре /и аз съм в подобно положение дори със семейните отношения с нашите покрай сватбата ми/ - несъзнателон може да прехвърлим страховете си върху децата си....

Здравейте! Моето дете няма още поставена диагноза, но има предположения за сензорна дисфункция, хиперактивност и лек аутизъм. Не знам какво точно му има, но още не говори, уажсно е нервен и избухлив и все не може да стои на едно място. Коментара на бабите е: имам позната дето внучето й проговори на шест години, или спрете му филмчетата той от тях се изнервя. Всички в блока се познаваме и знам, че говорят зад гърба ни и подмятат разни гадни забележки, че детето е разглезено, че от инат не говори. Много ми е болно, не само заради коментарите, но и заради самото дете. Всички знаете колко е трудно, на моменти просто откачам от безсилие. Най-неприятно е когато сме на разходка и той почне да беснее и да се държи неадекватно. Усещам погледите на хората, които сякаш казват: Какво невъзпитано дете, няма ли кой да му удари два шамара.