Ще следя темата с интерес, защото моят юнак от 1 седмица започна периода на тръшкането, изживях 2 срама вече по заведенията. Проходи и става чудесия. А този въпрос кога бебетата стават хора съм го задавала още като бях бременна 
- Публикувана: 7 юли 2008, 00:04 ч.
- Последно мнение: 15 юли 2008, 16:53 ч.
Кога децата ви...станаха хора?
На 3,3г. е синът ми и в момента тече точно тази промяна. Изключително забавно и любопитно е да го наблюдавам как се превръща от бебе в малък мъж. Умирам за моментите, когато казва: Мамо, хайде да си говорим.
Вчерашна случка. Люлее се на хамака по много странен начин.
Той: Мамо, сега е твой ред.
Аз: Не мога като теб. Аз съм много голяма.
Той дойде да ме гушне и успокои: Нищо, мамо, ти ще порастнеш малка.
Вчерашна случка. Люлее се на хамака по много странен начин.
Той: Мамо, сега е твой ред.
Аз: Не мога като теб. Аз съм много голяма.
Той дойде да ме гушне и успокои: Нищо, мамо, ти ще порастнеш малка.
..."Размислих. Всъщност искам да заменя шоколада със сладолед."
Абсолютно
Същото го имаме... С "промених си решението" или "Обърках се - не искам това филмче, искам другото." /след като вече е изгледала половината, а знае, че разрешавам по 1 на ден/ 
Не мога да те успокоя, че повече няма да имаш проблеми. Големите ми са в пуберетета и още си задавам твоите въпроси.
Хайде сега - още е само на 4... пубертета ми се вижда нещо много далечно. Даже не искам и дса си помислям за него брррр... А и съм казала на бившия си мъж, че той ще я гледа тогава
Той дойде да ме гушне и успокои: Нищо, мамо, ти ще порастнеш малка.
Моята девойка знае, че ме чака само пътя към вечността. Мине не мине време и ме пита: "Ааа ти кога ще умреш?", "А баби кога ще умре?"
Уф и аз го чакам този момент с очовечването. Уж идвал като станат на 3 години, но някои от постовете ме отчаяха. Синът ми е от супер нервните хлапета когато трябва да стане каквото той иска. Например вчера му купих нова шапка, която той категорично отказа да сложи на главата си.То не бе тръшкане и викане - след едно плясване по ръцете се примири. След 2 часа шапката вече му беше любима. Иначе всяка вечер като го вземам от ясла го хвалят колко спокоен бил и колко послушен? Чак се чудя какви ли са тогава нервните деца, като го знам моя как се тръшка. Надявам се като се научи да говори положението да се подобри. Според мен сега много се ядосва, че не разбираме какво точно иска да ни каже. Крещи "Пупа" примерно и сочи нещо във въздуха. И тази 'пупа' я иска веднага и ако не я получи започва бясно тропане с крака. Аз откъде да знам какво по дяволите е това? Чак снощи случайно открихме, че "пупа" бил плюшеният му хипопотам. Ами че ние му викаме "Хипо", не "пупа". Абе явно още доста време ще ни къса нервите...
А за пубертета - има надежда някаква. Брат ми беше супер нервак като малък, а през пубертета доста се кротна и се очовечи.
А за пубертета - има надежда някаква. Брат ми беше супер нервак като малък, а през пубертета доста се кротна и се очовечи.
Как ти завиждам ако знаеш...!
Моя беше човече като по-малко бебе, мило, разбрано, кротко и усмихнато.
От скоро е станал ужасен, за всяко нещо се дърпа, крещи, реве, посегна 1 път на дете (преди само ги целуваше)
Направо не мога да си позная детето. Има кратки проблясъци на мир, когато излезем на дълга разходка само двамата, някъде из парка, да не вижда никого. Забележили, че някой му се усмихне отново започва с маймунджулъка (така ли се пише?). Уж се усмихва, а не стане ли както той иска, ме изправя на нокти
Дано до 3-тата годинка се кротне, преди да ме е уморил.
Моя беше човече като по-малко бебе, мило, разбрано, кротко и усмихнато.
От скоро е станал ужасен, за всяко нещо се дърпа, крещи, реве, посегна 1 път на дете (преди само ги целуваше)
Направо не мога да си позная детето. Има кратки проблясъци на мир, когато излезем на дълга разходка само двамата, някъде из парка, да не вижда никого. Забележили, че някой му се усмихне отново започва с маймунджулъка (така ли се пише?). Уж се усмихва, а не стане ли както той иска, ме изправя на нокти
Дано до 3-тата годинка се кротне, преди да ме е уморил.
Чета и не вярвам и моя някога да престане с тръшкането и реването за всяко нещо- след 1 мес. ставаме на 3 
Чакайте да ви кажа за малкия - на две години е. Когато започне безпричинно да хленчи, тръшка и други подобни, му казваме , че в стаята никой не плаче и ако иска да си плаче да излезе в коридора. Когато свърши - да заповяда в стаята. Излиза си сам. 
Не затварям вратата, за да не се страхува.
Има ефект. Влиза след по-малко от минута, стараещ се да не хленчи или плаче и започва да си играе. Иначе в коридора надува гайдата, но в стаята където сме ние - не може. Това е правило! Но, както разбирате, в коридора се задържа много малко време , там няма кой да го слуша.
Не затварям вратата, за да не се страхува. Има ефект. Влиза след по-малко от минута, стараещ се да не хленчи или плаче и започва да си играе. Иначе в коридора надува гайдата, но в стаята където сме ние - не може. Това е правило! Но, както разбирате, в коридора се задържа много малко време , там няма кой да го слуша.
Бо, внимавай, тази практика е нож с две остриета. Пращах така моя звяр, със същите обяснения, че при мен в стаята не се вика и реве, и че ако иска да крещи, може да го прави в своята стая. Докато в един прекрасен ден, при въпрос ще направиш ли еди-какво си, ми отговори, не, няма, и си отивам в моята стая да си плача и да съм наказана 
Иса, и Ванеса се е променила доста, сега ме работи по тънката струна. Ако повиша тон, веднага ме парира с "да се крещи е невъзпитано" и "отивам в стаята да си помисля как да се държа". След секунда се явява и заявява "помислих си, и реших, че вече много ще слушам". Вкарваме в употреба "много съжалявам", "извинявай" и "обещавам". Ей тва с обещавам ме влудява, защото забраня ли й нещо, което е искала, заради лошо поведение, тя се явява с хиляда извинения и "обещавам вече да не правя така". След като й отговоря, че съм много щастлива, че тя е стигнала до такъв разумен извод, но това не отменя наказанието, тя вади ей такива очи и почва "ама аз обещах" и "но мамичко, това съм аз, Ванеса, твоето детенце"
Иса, и Ванеса се е променила доста, сега ме работи по тънката струна. Ако повиша тон, веднага ме парира с "да се крещи е невъзпитано" и "отивам в стаята да си помисля как да се държа". След секунда се явява и заявява "помислих си, и реших, че вече много ще слушам". Вкарваме в употреба "много съжалявам", "извинявай" и "обещавам". Ей тва с обещавам ме влудява, защото забраня ли й нещо, което е искала, заради лошо поведение, тя се явява с хиляда извинения и "обещавам вече да не правя така". След като й отговоря, че съм много щастлива, че тя е стигнала до такъв разумен извод, но това не отменя наказанието, тя вади ей такива очи и почва "ама аз обещах" и "но мамичко, това съм аз, Ванеса, твоето детенце"
Явно децата ни са умни, чувствителни и мноооого добре възползващи се от слабите ни места... 
mkp, искрено се забавлявах с твоите примери, много са ми познати.
Спомних си за един случай, в който аз обезумяла от яд, казах нещо от типа, че ще я изхвърля навън и няма да я погледна (нещо, което смятах, че никога, ама никога няма да изрека).
Мария ме погледна спокойно и каза:
- Аз знам, че ме обичаш и, че никога няма да ме изоставиш. Ти си ми го казвала! Така, че дай ми още един шанс и да спрем вече.
В такива моменти се чудя да се радвам ли, че имам такова дете, да се самонаказвам ли, че съм такава майка, или просто да взема да си млъкна...
mkp, искрено се забавлявах с твоите примери, много са ми познати.
Спомних си за един случай, в който аз обезумяла от яд, казах нещо от типа, че ще я изхвърля навън и няма да я погледна (нещо, което смятах, че никога, ама никога няма да изрека).
Мария ме погледна спокойно и каза:
- Аз знам, че ме обичаш и, че никога няма да ме изоставиш. Ти си ми го казвала! Така, че дай ми още един шанс и да спрем вече.
В такива моменти се чудя да се радвам ли, че имам такова дете, да се самонаказвам ли, че съм такава майка, или просто да взема да си млъкна...
...Ей тва с обещавам ме влудява, защото забраня ли й нещо, което е искала, заради лошо поведение, тя се явява с хиляда извинения и "обещавам вече да не правя така". След като й отговоря, че съм много щастлива, че тя е стигнала до такъв разумен извод, но това не отменя наказанието, тя вади ей такива очи и почва "ама аз обещах" и "но мамичко, това съм аз, Ванеса, твоето детенце"
Не се хващам аз на номера с 'обещавам' и Дариа не ми го прави. Като бях малка майка ми и баща ми все ме караха да обещавам... и аз обещавах и после си правех каквото знам. За това сега никакви обещания не искам.
Офф-топик: Къде се загубихте с Ванеса вие?
- Аз знам, че ме обичаш и, че никога няма да ме изоставиш. Ти си ми го казвала! Така, че дай ми още един шанс и да спрем вече.
Браво на детето.
Как да не му простиш всичко? Аз много внимавам с такива думи... разделени сме с баща й и дори на бавачката забраних да я заплашва, че ако не се държи добре ще си тръгне.
Бо, внимавай, тази практика е нож с две остриета. Пращах така моя звяр, със същите обяснения, че при мен в стаята не се вика и реве, и че ако иска да крещи, може да го прави в своята стая. Докато в един прекрасен ден, при въпрос ще направиш ли еди-какво си, ми отговори, не, няма, и си отивам в моята стая да си плача и да съм наказана
Абе, не знам
Не го използвам като наказание, а само когато го видя, че се гивизи. Всъщност той е малък за наказание, не че съм наказвала много, много големите. 
Пък и никога не съм ги питала дали ще свършат нещо, а направо съм казвала, че еди какво си трябва да се свърши. Имат си техни задължения, които не търпят обсъждане. Когато виждам, че назрява проблем, сменям тактиката и им казвам, че имам нужда от тяхната помощ. Така се чувстват значими и се впускат да ми помогнат.
Наскоро ми казаха, че техните задължения все повече се увеличавали - да си приберат стаята, да приберат миялната, да направят хляб, да прострат прането. Тогава им казах, че както се увеличава тяхната свобода, така се увеличават и задълженията им. Ама те са големи - единият е на 16, а другият на 18г.
При малкия - най много съм го карала да си прибере играчките и то под формата на игра. Играем на баскетбол с играчките му и ги хвърляме в "коша", накрая казваме бравоооо.
След 3 и половина започнах да забелязвам признаци на очовечаване, но е на периоди Както ръси умности и се държи като най-интелигентното дете на света, така в следващия момент може да се втечни по пода и да няма отлепяне 
Като цяло вече мога да го овладявам, което е напредък...Ето, вчера седяхме в сладкарница, наблюдавах го как кротко си хапва тортичка, с виличка и салфетка, как си му е ред и си пие шейка със сламка 
Тъкмо се зарадвах, че най-сетне и аз мога да седна като хората в заведение и той се навря под масата
Както ръси умности и се държи като най-интелигентното дете на света, така в следващия момент може да се втечни по пода и да няма отлепяне Като цяло вече мога да го овладявам, което е напредък...Ето, вчера седяхме в сладкарница, наблюдавах го как кротко си хапва тортичка, с виличка и салфетка, как си му е ред и си пие шейка със сламка Тъкмо се зарадвах, че най-сетне и аз мога да седна като хората в заведение и той се навря под масата 
В така дадения смисъл големият се вчовечи на около три и половина години. Тогава баща му замина за чужбина за дълъг период от време и аз много се сближих с него. Всяка свободна минута почти бяхме заедно, дори се прехвърли да спи при мен, като сам каза, че това щяло да бъде така, докато татко си дойде. Редовно правехме съботно- неделни излети и разговаряхме, разговаряхме много и за всичко, без да има други край нас. Това положение допринесе за бързото му порастване.