хайде и от мен една странна тема......

Пенелопа, права си донякъде. Не бива и много да се чака, не бива и да се впускаш да правиш семейство с по едни скъсани гащи на д-то.
Относно колата - за мен също не е инвестиция, а нещо, което е необходимо за живот - дадох го като пример, че щом млад човек може за няколко месеца да отдели пари за кола, не би следвало да има проблеми да си плаща вноска и по жилище. А преди 10-тина години това беше в пъти по-трудно /нищо, че цените на жилищата бяха по-ниски/. Това ми беше идеята.
Иначе, далеч е по-добре да се "подплати" човек и с други неща /жилище, банкова смета и т.н./...
Не знам, може аз да греша, но още не познавам семейство, което с времето да е ставало по-зле. Обикновено, с годините нарастват и доходите, и придобивките, и т.н. Затова по-горе казах, че за мен семейството е партньорство, при което /ако и двамата се стараят да внасят, а не да изнасят/ може да се постигне много повече, отколкото може да постигне сам човек.
Човек трябва да намери баланса.
Но пък ние с мъжа ми бяхме по на 25, когато се оженихме и бяхме що-годе независими /благодарение обаче и на родителите ни, и на разни наследства/, защото ако чакахме първо да станем независими по собствени заслуги - сигурно щяхме да се оженим по на 50... Но пък, когато се оженихме /т.е. двамата заедно/, станахме напълно независими - точно, защото събрахме "моето" и "твоето". Никога не съм се замисляла за развод, ама сега /въпреки факта, че всеки преди това имаше нещо свое, което ще му остане пак само негово/ това би било вече невъзможно - дори и от финансова гледна точка - не си представям ка бихме могли да разделим това, което сме направили заедно двамата /с труд, упорство, неспане и взаимна подкрепа/. А, всъщност, дали би следвало да делим и децата, защото те също са взаимно постижение . Та, независимост - независимост, ама семейството пак води с времето до разни зависимости. Ама, който го е страх от мечки, да не ходи в гората /т.е. да не се жени или омъжва/.

Чудесна дума-партньорство .Съгласна съм като цяло.НО, на 25 да си с апартамент зад гърба?И сметка?Пак питам-как става?Айде-сега може и да може, знам ли-аз може да не съм в час.Но на 25 да си със сметка и апартамент определено пръст има наследствено нещо, гръб на родители и т.н.И аз мога лесно да кажа-независима съм-донякъде е истина, защото например ако реша да се разделям с мъжа си-имам си всичко, ама не, защото успях за 5 години-от 20 до 25 да го натрупам и закупя.Просто баба ми почина.Сещай се.От тук насетне-ние каквото надградим, а се смята, че имаме възможност-да стъпим на това и да надградим, да удвоим.Но-повярвай-15 години до тук сам сами сме били, без такъв гръб-в пъти е по-трудно-не невъзможно, но не става в този диапазон години, в които цитирате, че трябва да сме независими до такава степен-т.е с имот, кола и сметка зад гърба си.

Хубавото на жененето на 20 и малко години по едни скъсани гащи е, че поне няма съмнения за гонитба на наследство, положение на родителите, жителство или други облаги от близкото минало.  Ето това е една гола любов!  Започването от нулата също има своите предимства, например това, че съпрузите трябва да се научат да си помагат, да са сплотени и да знаят, че всичко зависи само от тях. И аз забелязвам, че след женитбата при повечето хора нещата се подобряват във всяко едно отношение. За съжаление съм виждала и семейства, които добре започват, изглежда, че ще живеят в мир и сговор цял живот, но при първите по-сериозни финансови проблеми не издържат и се развеждат.

Определено няма рецепта за щастие. На поне 99 % според мен е чист късмет да се срещне възможно най-подходящият човек от всяка гледна точка.

Така е.Или ако си го срещнала, да не вземе да се промени след 10 години до неузнаваемост.

Мдааа, така е. Аз си го казах по-нагоре. На 25 г. живеех сама в наследен апартамент, майка ми и баща ми помагаха /доколкото спокойно можех след работа да мина да се навечерям и да не харча пари за пазаруване/, а заплатата ми /при това, наистина добра на онези години, защото още от студентка работех на 2 места - организирах разни чествания и тържества и отделно бях "лице за контакт" на международна организация/ отиваше директно по сметка, като си оставях само известна сума за сметки и за джобни.
Мъжът ми пък имаше апартамент и къща - наследени от баба му и дядо му и се блъскаше да работи по 12-15 ч. на ден като охрана и личен шофьор - точно с идеята да задели настрана някой лев. Просто сме такъв тип хора - не живеем за мига.
Та така.
Пределно ми е ясно, че много млади хора нямат този късмет. Оттам-насетне всичко е въпрос на желание и упоритост, защото решихме да не останем да "лежим" само на това, което имахме, а си поставяме все нови и нови цели - вече сами и ЗАЕДНО.
 
НО... моята теза не е в полза на постигане на независимост преди брака, а за ивестиране в себе си преди брака /ама не в зъбите, а в подходящо образование и стабилна работа/ и за увереност в собствените възможности /да знаеш, че можеш да се справиш и сам, ако нещо се случи/. Независимостта, която е необходима, е необходима по-късно за семейството като цяло - с идеята, че "не е важно да се гледате един друг, а да гледате в една и съща посока".
 

Така.Така става-да надграждате.Да.Това, което и аз съм описала.Обаче, когато няма на какво да стъпиш-на нас ни отне 10 години.И в тези години-какво ти пестене и изплащане братко-=оцеляване се нарича-учиш се на всичко, да работиш, да учиш, да плащаш сметки, всичко.На 15-тата получихме основата-късничко малко, щото да наваксваш сега почти 15 години си е пак зор.Та аз съм казала-съдба ли е, ама да си на точното място  в точното време понякога е по-важно, отколкото стоял ли си 3 години да си гледаш децата или си работил денонощно.
Щото-реално, това за мен не  е независимост.Зависим си от мама и татко съответно.Начели и наслушали сме се за имотните делби по нашенско.И от целувай ръка до гроб, щото ключове от панелка за сватбата даде мама.
Сам.Ама сам.А тогава е съвсем различна картинката.Не да те пратят да учиш в чужбинско, а сам да тръгнеш.Не докато студентстваш мама да готви.Всеки е поработвал докато е бил студент-за джобни и някоя друга дрешка и сметка.Ама  по онова време, преди 15-ина години не ни искаха студенти даже-плътно на работа, без договори,по възможност-да нямаш намерение да учиш, за да си на разположение.Малко по-късно започнаха нещата да се променят, разбира се, но тогава живота така те е завъртял, че едвам от колелото се излиза.И пак казвам-не е невъзможно-просто отнема много повече време от 5 години.
Та-ако трябва да обобщя-към авторката на темата-какво значи да си независим материално на 25г-да живееш в апартамента на баба ти с право на ползване и да  знаеш, че като умре ще си  собственик ти ли?

Все отнякъде трябва да се започне. Важното е дали има напредък. И така малко по малко се минава в по-горна категория.
Например, избрала съм си да започна от нулата в чужд град с ясното съзнание, че съм била в по-неблагоприятно положение в сравнение с всеки, който нищо друго да не му се е случило, родил се е в София. Това по подразбиране му улеснява живота, защото поне вероятността да стои гладен и без покрив е минимална. И правя каквото мога. Не мога да се сърдя или да завиждам на някого, който е започнал с по-добра позиция от мен. Но така или иначе с него сме на една писта. Можело е да си остана в родния град и тогава щях да съм в положението на "осигурения". Направила своя избор и не се отказвам от него. Важно е да стигна там, където искам да бъда, а не кой е преди мен или след мен.

Такива са повечето случаи около теб, не знаем статистиката какво казва по въпроса. Сред моите познати пък има доста мъже, които живеят в жилищата на жените си. Зависи към момента на решението кой е имал жилище или пък когато и двамата имат, кое жилище им харесва повече или е по-удобно за двама. Нерядко заедно купуват жилище. Случаите, за които говориш, около мен са рядкост /но аз съм от тях /. Това е субективното ми мнение.

Абсолютно подкрепям 

Браво,аз също започнах от нула в началото!Имам цел и съм направила своя избор.

Може би защото докато събереш пари, за да си осигуриш собствено жилище ще си вече във възраст, в която не е подходящо да раждаш. А и човек се жени по любов, когато срещне подходящия партньор. Не можеш да кажеш, на човека , когото обичаш и който те обича, че трябва да те чака да се сдобиеш с жилище, което да обитаваш, ако решите да се разделяте. Иначе съм съгласна, че би трябвало двамата съпрузи да са независими финансово един от друг. За съжаление обаче това не винаги е така. Имам доста примери за неработещи майки, защото и за двамата родители е по - удобно. Въпрос на личен избор до голяма степен според мен.

сега докато препрочитах последните мнения по темата, се сетих нещо - (че аз нали съм от независимите )
В америка, много често срещано явление е мъж и жена, съпрузи да си поделят сметката в ресторанта. Още по-потресаващо ми се стори и обяснението на мой приятел американец, че на почивка ще ходи само той, без съпругата си, защото тя не си е спестила пари за почивка???!!! А за това какво ще кажете?
Не мислите ли, че прекаленото ни желание да сме финансово независими може в някакъв момент да ни доведе до такива крайности?

Сигурно жена му му е направила лист с цени на камериерските услуги. Или той й превежда на сметка заплата за гледането на децата. Или тя му плаща за секса по два пъти седмично.  Откачена работа.

Ще кажа, че аз познавам и в България такова семейство. Децата естествено остават при съпругата по време на почивката, защото и за тях няма кой да спести.

Имам няколко познати унгарски двойки, които си делят сметките - всякакви. Закачат ги на едно табло, че даже и ние ги виждаме и в края на месеца смятат. Едни други пък - живеят в къщата на жената и искат да строят втори етаж, но трябвало прекалено голям кредит и т.н. Мъжът има свой апартамент на централно място, но и дума не става да се продаде и парите от него да се включат в надстрояванено на къщата. Явно иска да се застрахова и си го пази.