Споделено:Как се сбъдна мечтата ни да имаме дете! =ВАЖНО=

Ovchica, BellO,
В тази тема споделят жени, които вече са постигнали мечтата си.
Тук няма да намерите отговори на въпросите си.
Има други темички например "седмичната", в които можете да споделите и потърсите съвет. Преместете питанията си там.

Успех,

В този форум влизам от 2005г. От тога си мечтая да се разпиша в тази тема. Е .. и моя час дойде.
Аз съм с аденом на хипофизата и ужасно големи стойности на пролактина. Лекарите бяха категорични, че немога да забременея докато си вляза в нормата. Имам една неуспешна бременност, две години напразни опити и най накрая едно прекрасно бебче. Бременноста ми беше кошмарна, но ме крепеше мисълта за края . Раждането - секцио. Малко проблеми в болницата, но! Аз съм горда майка на един прекрасен малък мъж.
Момичета, никога ама никога не успокоявайте от думите : "Вие сте млади имате време" или пък "Не го мисли и ще стане"
Не стане ли бебчето до 6 месеца, хващайте си дърмите и при някой лекар, който си разбира от работата.
Стискам ви палци и се моля, колкото си може повече момичета да се разпишат в тази тема

 Всичко започна през 2004, когато решихме че искаме бебе. И сякаш точно в този момент някой реши, че трябва да ни изпита. Само след месец мъжът ми спря да отделя сперма, нито капка. Не знаейки нищо за проблемите на стерилитета решихме, че е временно, отдадохме го на стреса и т.н. Добре, че не останах в тази заблуда повече от 3-4 месеца, но и добре че все още не осъзнавах сложността на проблема и бях обзета от ненормален оптимизъм. Веднага посетихме "кварталната" поликлиника и бързо попаднахме на поредния некадърник. Без каквото и да е изследване съпругът ми получи диагнозата "ретроградна еякулация" и последваха 4 месеца в пиенето на абсолютно безсмислено и доста скъпо лекарство. И може би това щеше да продължи много повече, ако един ден съвсем случайно не разгърнах листовката към "великия" цяр и ме усъмни,че никъде и не ставаше дума за друго, освен за проблеми с простатата. Веднага седнах на компютъра и почнах да търся. За по-малко от час вече имах координатите на д-р Кацаров и бях записала час. След направените изследвания  и операция се оказа, че  "ретроградна еякулация" само може да е мечта за нас. Наличието на стеснени канали е причината за липса на отделяне, но на тях е невъзможно да се окаже въздействие (забравила съм точно кои, а и не искам да си спомням). Предписа Ундестор и ясно си спомням какво ни каза тогава - "Шансът ви е Бог да е с вас". (Що се отнася до предишното лекарство, цитирам -"то е за напикаващи се дядовци, не за този проблем"). Последваха 6 кошмарни месеца.  Удоволствието от интимната близост беше изместено от мисълта ще се отдели ли нещо или не. И никога няма да забравя първата капчица (наистина беше само една капчица), която видяхме. Никога до тогава не бях изпитвала толкова радост и толкова надежда. След близо още три месеца направихме и първата нормална спермограма. Кацаров седеше и не вярваше. Единственото, което каза беше - "Бог е с вас. Не губете време, а пробвайте с инсеминация" и ни даде телефона на д-р Владимиров.  Спомням си, че вече беше 17,30, но  му звъннахме. Не знам как сме звучали, но каза че ни чака при него - да идваме веднага. И така почнахме с опитите. Но още на втората трябваше да се отрезвим. Показателите тръгнаха надолу. Вече на третата решението беше ясно - Икси. Колкото и да се опитвах да бъда силна, не можех. Страхът, че отново ще спре отделянето и този път няма да има връщане назад ме беше овладял изцяло. Буквално всяка глътка бира, която мъжът ми поглъщаше ме караше на полудявам. Всяка новина за забременяла приятелка, всяка среща с приятелски семейства с деца, ме караха да плача и то много. Дойде моментът и за първото Икси, ноември 2006.  Постоянно си представях, че Коледният ми подарък ще е положителен тест за бременност. Но не би - беше кръвен тест със стойност 1. Не мога, а и не искам да описвам мъката,  която изпитвах. То по-скоро беше комбинация от мъка и яд. Не спирах да питам "защо" и с какво съм сгрешила, за какво плащам. Последваха 10 месеца, уж за почивка. Отдадох се на работата и си мислех, че ще помогне. Не само, че не помогна, а и навреди. Почти всички познати и роднини даваха "умни" съвети - "Работата си е работа и няма да избяга,  не пренебрегвай личното. Време е за дете. До кога ще чакате?" От тогава съм се зарекла никога да не задавам този въпрос или да отварям темата за деца пред близки и приятели, които нямат. Настъпи моментът и за второто Икси - октомври 2007. Но и този път нещата трябваше да изстрадат. Решихме да пуснем контролна спермограма, за да знаем какво е положението. И "изненада" - нито капка отделен материал. Спомням си, че пътувах от Варна към София когато мъжът ми ми съобщи. Не знам как пристигнах, но знам че твърдо реших въпреки всичко да започна процедурата. Приех доста натоварен график с командировки, слагах си инжекциите сама и не исках нищо да ми създава комфорт и надежди. И така до датата на кръвния тест. Помня  ужасът, с който отворих мейла, числото 309 и сълзите, които потекоха. Това беше. Мисля че е ненужно да ви обяснявам последвалия 9 месечен страх, но за мое щастие имах прекрасна лека бременност. Малко физически тежка през последните 2 месеца, но все пак носех близнаци. Две страхотни госпожици, които осмислят съществуването ми.
С две думи мога да кажа - не спирайте да се  борите, не си губете времето с некадърни доктори и вярвайте.
И още нещо - никога няма да мога да се отблагодаря на д-р Кацаров и д-р Владимиров. Нека Бог да ги пази.

Be_Lie_Ve ,нямам думи.Много ме трогна твоята история.
Честити Ви две принцески ,да са Ви живи и здрави и да са ваша радост и утеха !

Когато бях на 19 години,мъжът ми беше на 29 години,решихме да вдигнеме сватба.Всичко беше прекрасно и както всички очакваха,след сватба идва бебе.Е да ама не,при нас точно не идва.След шест месеца отидохме в Тина Киркова на елементарен преглед и казаха,че всичко е наред и,че няма причина бебето да се бави.След всеки месец аз изпадах в нервна криза само като отида в тоалетната и видя поредният ми цикъл пак дошъл.Много се дразнех на бабите около мене,като ме видят и започват с едни пронизващи сърцето ми въпроси,но както и да е хора всякакви.Моята кума ме заведе при д-р Тодоров и след обстоен преглед и той ми каза,че нямам проблеми,но за всеки случай да направиме цветна снимка.Така и стана правих я пак в Тина Киркова беше доста болезнена,но не повече от резултата.Отидох при доктора,който ми я прави(не Тодоров)да ми я разчете и се оказа,че от дясно имам запушване на тръбите,а от ляво са нагънати и според мнението на доктора не стават за нищо.След крайното му заключение"ти няма да имаш деца"казано изключително спокойно,имах чувството,че земята под краката ми се отваря и някой ме дърпа надолу.Въпреки всичко реших,да отида и при Тодоров да видя и той какво ще каже,все пак той ме изпрати на снимка.Противно на нашите очаквания,той даде коренно различно мнение,като каза,че изобщо няма проблеми,че тръбите са ми нагънати и ще правиме ин-витро.След дълго мислене се реших и започнахме процедурите.Направихме два неуспешни опита ин-витро и след последния се разбра,че обвивката на яйцеклетките ми е много дебела и не може да се оплоди по естествен път и от това следва икси.Направихме и икси-то,но и то беше неуспешно и решихме да отидеме в Германия при брат му на д-р Тодоров.Всичко беше уредено - започнах стимулацията с един спрей в носа и чаках да ми дойде цикъла,за да започна с инжекцийте по схема.След закъснение от пет дни,реших да си направя тест и като видях двете черти щях да се побъркам от щастие.Веднага отидох в клиниката при д-р Тодоров за кръвен тест - и той беше положителен.И така след седем години ходене по-мъките чудото стана.Изкарах една прекрасна лека бременност и сега се радвам на моят малък мъж.
Благодарности на д-р Тодоров и целият му екип и кураж на всички жени.   

Здравейте и от  мен.В този форум влязох ,като болка ,но сега май ще се нарека щастливка.Сега вече след девет години стерилитет станах мама,имам прекрасен шест месечен син .А ето и моята история:Омъжих се на 19 години за голямата си и единствена любов.Заживях ме при неговите родители в малко провинциално гратче и замечтах ме за бебче.Бях ме женени вече пет месеца,когато всички започнаха да ме питат дали съм бременна,тъй като бях малко напълняла.Е аз небях бременна и ми се стори толкова страшно ,че не съм,а всички ме питат ,че веднага  отидох на лекър.Той ме прегледа и останови поликистозни яйчници,изписа ми клостилбегит три месеца и пак трябваше да отида на преглед.и така изминаха още три месеца и бебе нямаше.След това моя позната ме насочи към друга лекърка и аз отидох ,"била по-добра",и така лекър след лекър ,хормони и пак хормони тялото ми се деформира станах ,като надуваеме кукла. Изпаднах в тжека депресия плачех не исках да се срещам с приятелките си,те вече имаха деца,стараеха се да ме успокояват,а аз изопачавах всяка тяхна дума,и си мислех че не ме разбират .Отдалечих се от всички ,от работа в къщи и по болници врачки ,лечителки.Какво ли не пих,какво ли не правих и така изминаха осем години докато не ми препоръчаха доктор Начев.Реших и отидох на прелед.Страхувах се от диагнозата,както и от парите ,който ще трябваше да давам,защото имах вече голям заем,който теглих за лечението си при последния доктор,който напълно ми разби надеждите,като ми каза,че ми остава само един вариянт осиновяване.И така доктор Начев ми направи преглед,в продължение на един месец ме следеше за овулация,направхме хормонални изледвания,както и изследване на съпруга ми(тъй като нито един от лекърите несчете за необходимо да го изследва)при съпруга ми всичко беше наред,при мен поликистоза на яйчниците,следваща стъпка лапароскопия дигностична,ако всичко друго е наред ще ми надупчат яйчниците и готово.Звучеше ми толкова невероятно,но продължих.Първа лапароскопия 31.08.2007г.Толкова се страхувах ,преставях си ,че няма да се събудя повее ,пък и чесно казано и не исках да се събуждам,не исках да чуствам ,да дишам ако немога да прегърна своето бебе.Е събудих се малко болеше ,но всичко мина много бързо,но диагнозата ме потресе ЕНДОМЕТРИОЗА.Не бях чувала нищо даже самата дума ми звучеше ,като тежка присъда.Налагашеше лечение и чак тогова второ лапаро и фенистрация на яйчницити.Е отново отчаяние,отново сълзи откъде да намеря пари за золадекс,та само едната инжекция бе 350 лв.,а трябваха шест.Милото ми братче той закупи инжекциите и пак напред,само напред.Започна лечението и заедно с него топлите вълни,главоболието и още повече нерви(това бе нормално действие на золадекса).След шест месеца трябваше да ми се направи второто лапаро да ама не.На 13.04.2007 силни болки в корема и отново на операционната спукан апандесит,много трудно възстановяване и отново пред дилема кога да бъде второто лапаро.Казах на лекаря си колкото може по -скоро и така три месеца след това отново на операционната,много трудно излизане от упойката,но по-добър резултат.Вече няма причина да не забременея.Когато ме изписваха от болницата лекъря ми каза "При мен ще се върнеш бременна".И така започнах нова работа и измина един месец,и пак нищо пълна скръб,направо жива да ме оплачеш.Върша всичко като робот ,но трябва да живееш ,съдба си казвах просто ще продължа.Започнах да се замислям да оставя съпруга си все пак това бе моя проблем не неговия.Толкова съм била заслепена не виждах ли тези пълни с любов очи.Втори месец след операцията паднах и си навяхнах кръка,налагашеше да ми направят ренгенова снимка.Тогава личната ми лекърка ми даде талон,но ме предобреди ,да не правя снимка докато не съм сигурна ,че не съм бременна.Погледнах в календара няколко дни закъснение,трябваше да направя тест,бях сигурна ,че ще видя гадната една чертичка,но се налагаше да го направя.Взех си два теста,незнам защо два и си тръгнах.   Никога няма да забравя този миг,21.07.2008,влизам в тоалетната правя теста и въобще него поглеждам,страхувам се утре навършваме девет години брак ,ще си разваля настроението,е все пак трябваше да погледна ,изпаднах в транс,гледам и не вярвам на очите си две чертички,теста показва бременност.Тичам по стълбите плачейки показвам теста на свекърва ми,а тя горката незнае какво става,карам я да направи и втория тест и пак две чертички.Бременна си мойто момиче потвърди и лекъря на другия ден.Чудесен подарък за годишнина боже.Синът ми се роди на 15.04.2009година в Майчин дом град София.Родих го секцио при човека ,на който дължа много доктор Начев.Пожелавам на всички успех и скоро да гушкате сладките си бебчета.ПРЕГРЪЩАМ ВИ СИЛНО И КУРАЖ.                                           

Ето и моята история.
Омъжих се 2001г и след сватбата решихме да правим бебе.Добре ама не се получи както го бяхме планирали.Минаха 2 години и бебето не ставаше.Тогава тръгнахме по лекари и се оказа че нещата при мен не са добри.Правих цветна снимка и се оказа че едната ми тръба е запушена другата нагъната.Следваха операции хистероскопия,лапароскопия-където ми отстраниха лявата тръба и се оказа че другата пропуска контрасно в-во,но е нагъната.Пак опити и пак нищо.Последва инвитро 2004 което за жалост беше неуспешно.След още 1 год опити второ инвитро което за мое голямо щастие беше успешно.През 2006 г.родих момиченце което е най голямото ми съкровище.
След година и половина решихме да не се пазим повече защото нямам шанс да стане нещо,но ако стане добре дошло ,и хоп от първия път забременях.Сега съм в 9 месец и след 5 дни живот и здраве ще се сдобием с втора дъщеричка.
Пожелавам на всички които се борят да не се отказват защото когато силно искаш нещо да се случи то ще се случи'
Целувки на всички.

Разплакахте ме, да са ви живи и здрави дечицата!!!

Като чета историите написани от всички вас, очите ми се пънят със сълзи. Добре, че съм сама у нас.  Да са Ви живи и здрави дечицата и всички Вие да сте много щастливи!!! Дано дойде време за мен и за многото други като мен да се отчетем в тази темичка....

И мен ме разплакахте момичета!
След дълго ходене по мъките и аз гушкам едномесечния си син и ви пращам целия кураж и смелост на света!
Току-що прочетох нещо и ви го пращам- Статията е " Роди се първото в света бебе от трансплантиран яйчник"-www.svejo. net.
Всичко е възможно на тоя свят!

 Когато разбрах, че съм бременна обещах да разкажа тази история, а вече минаха 8 месеца. Бебчето ни вече се роди: прекрасна малка дъщеричка.
 Историята ми започва отдавна. Бях на 16, когато цикълът започна да става нередовен и по едно време съвсем спря. Диагнозата беше поликистозни ячници. Започнах лечение с хормонални препарати, от което всичко ставаше все по-зле /окосмяване и никакъв нормален цикъл/. До 19 обиколих повече от 6 специалисти и всеки беше на различно мнение относно заболяването: просто да напълнея, операция, хормони. Даже ми изписаха Клостилбегит за 4 месеца без все още да имам намерение да забременявам /просто така, за проверка/. На въпроса ми ще имам ли деца всички доктори само вдигаха рамене, а някои направо казваха "не". Бях много отчаяна, макар да не съм осъзнавала напълно какво значи това. Тогава не ми остана друго освен да се моля на Господ и това ми донесе утеха и надежда /каквото докторите не могат, Господ трябва да може/.
 На 23 се омъжих, на 25 решихме да правим деца. Спрях поддържащите цикъла ми противозачатъчни и резултата беше липса на каквато и да е менструация. Тогава отидох на доктор и пак Клостилбегит. Първия месец нищо...На втория обаче забременях. Бях много щастлива, отодохме на море, прибрахме се и пак на преглед... Доктора обаче каза че бебето изостава с 2 седмици. Потърсих второ мнение: беше същото, но поне казаха, че сърцето му бие.  Седмица по-късно спря да бие. Тогава исках аз да умра. Направиха ми кюртаж - най-унизителното и ужасяващо за мен нещо. Предпочитах да го оставят в мен и да се надявам да възкръсне макар да знаех, че е опасно. Със съпруга ми го преживяхме тежко, аз се промених много. Чакахме 3 месеца и пробвахме пак за бебе. След първия ден закъснение реших, че съм бременна / а как реших, че има закъснение при този нередовен до липсващ цикъл, никой да не пита/. Направих си тест и уви - не. Това ме срина и цикъл така и не ми дойде. Записах си час за д-р Владимиров след като четох във форумите за него. Часът беше 2 месеца напред. Тогава си казах ,че ако е рекъл Бог ще имаме дете и трябва да съм по-спокойна и не толкова нетърпелива. Молихме се със съпруга ми за това, защото и да забременея след лечение, няма гаранция, че бебето ще оцелее.
 След това решение имах истински цикъл, какъвто отдавна не бях имала и после пак затишие. Този път не си направих тест. Щеше да е ужасно да е пак отрицателен и реших да чакам. Дойде и часът за доктора: и ЧУДО! , бях бременна в 7 седмица. Сърцето на бебето биеше и големината му беше нормална. / Тук е мястото да похваля доктора, макар да не ми се наложи да прибегна до специалността му. Той беше единствения, който се поитересува от всички заболявания, които съм имала от раждането си досега, вида лечение и времетраенето. Беше изключително внимателен и вникна в проблема, после беше и много изненадан като видя бебата на видеозона./ Благодарих на Бог за голямата му добрина и сега пак благодаря, когато вече гушкам малката душичка. Имах една безпроблемна бременност, ходих на работа през цялото време и бебчето се развиваше чудесно.
 Отново ще повторя: Това, което за лекарите е невъзможно, за Бог е много лесно. Само трябва да вярваме повече и да се надяваме.

Мили момичета, много прегръдки на вас и рожбите ви! Вие сте моята надежда съвсем скоро и аз да мога да напиша тук моята история! 

 Болка ,  как така роди през 2009?

Измина година откакто нашето коледно чудо се случи.Не събрах кураж да влезна в седмичната тема,за да споделя радостта си тогава.Вие бяхте хората,които ме зареждахте с вяра всеки път,когато душата ми се раздираше от болка,но самата аз не намирах вече сили,за да дам малко вяра и на вас...
В навечерието на Бъдни Вечер искам да успея да Ви дам кураж и силна вяра,че чудеса наистина се случват.
Започнахме опити за бебе през януари 2004.Нагласата ми не беше ,че ще се случи от 1-вия път ,но още по-малко беше,че ще изминат 4 безкрайно дълги години на очакване.
1-та година измина най-бързо-всеки месец бях убедена,че съм бременна;симптомите винаги бяха на лице,не спирах да вярвам и да мечтая,но същевремено започнах да се измарям и да си давам сметка,че всъщност може би има причина.Дадох си още малко време,реших да меря базална температура като начало ( моля се никога да не бях започвала,поне при мен се оказа голям стрес )преди да започнем с посещенията си по доктори.
След година и половина опити за бебе открих този форум,информацията която черпех ми беше изключително полезна и същевремено ме плашеше.След 2 години най-сетне започнахме изследвания,до тогава все вярвахме че е въпрос на време.Изследванията не  бяха лоши,имаше единствено съмнения за нивата на прогестерона ми-изписаха ми Дуфастон за 3 месеца.Повтаряхме изследванията,включително и на мъжа ми няколко пъти,правих цветна снимка-тръби проходими.И така след 3 1/2 години заключението на всички доктори в България и чужбина беше-неизяснен стерилитет.
Излишно е да описвам болката,питах се:"А сега накъде?"
На 9 октомври 2007 беше поредния ми преглед,изписаха ми Кломид 50мг за 3 месеца ( понякога този медикамент разбутвал "нещата",както се изрази докторът ) и ако нямаше резултат ми предстоеше 1-то инсе през януари 2008.
След всичко изчетено,реших да не пия Кломид-а, страх ме беше от страничните му ефекти.
Междъвременно същия месец реших да направя нещо,което отдавна обмислях.На нощното ми шкафче от година стоеше списание със статия"Акупунктурата промени живота ни",разказваща историята на 5 жени забременели с помоща на акупунктура.Преодолях фобията си от игли и реших да опитам,резултатът който целях по-скоро беше да освободя психиката си(ако въобще беше възможно),отколкото да забременея.Колкото и да вярвах,тази дума все повече отслабваше значението си за мен...
Спомням си последния ми постинг в седмичната тема,лутах се ,стоейки пред дилемата,дали пък неприемането на кломид-а не ме дели от наи-скъпата ми ме4та.Бях от4аяна и объркана,Лали беше тази която ми даде кураж,за сетен път.Тогава не знаех,че всъщност в утробата си нося едно малко чудо.Забременяла съм в месеца,когато бях по-отчаяна от всякога.Никога през тези 4 години не спрях да мисля колко щастлива ще бъда,когато разбера ,че ще бъда майка.Мечтаех го постоянно,когато видях 2-та положителни теста успях само да се гушна в мъжа си,и двамата плачехме,думи нямаше...
Разбрах ,че съм бременна точно месец преди Коледа.И до днес се чудя,дали акупунктурата ми помогна или е било въпрос на време,а може би и 2те заедно.Никога не спрях да вярвам,че ще прегърна и аз един ден детенцето си,макар и отчаянието понякога да беше по-силно от вярата ми.
След притесненията около ранните контракции и прокървяване в средата на бременността ми,преди 5 месеца на бял свят се появи и нашият прекрасен син.Няма думи,които да опишат чувствата ми,това е чудо...
С цялата си душа,ще се помоля и тази Коледа идната година да е пълна с повече детски смях и щастливи майчини очи.Ще сложа отново вълшебното списъче на Лали под елхата ни и ще се помоля за всички вас,Бог е милостив и вярвам , че чува молбите ни.